Разбитото око

80.

— Майко! — викам. — Майко!

Джарей ме спира още преди входа. Тя е все вкисната и чак запълва рамките на вратите с туловището си, но иначе е изненадващо пъргава.

— Обувките, млади господарю, обувките!

Настъпвам ги поред и измъквам краката си, без да се замисля.

— Къде е тя, Джейджей?

— В градината, Дазен, но тя е…

Аз вече тичам. Робите още подреждат новия ни дом на Големи Яспис, чистят прах, тупат и разстилат килими, перат чаршафи и разместват мебели. Двама млади мъже с туники без ръкави, по ръцете им са изпъкнали жилави мускули, носят диван в коридора. Засилвам се.

Те не ме виждат навреме и очите им се изцъклят, защото чакат да налетя с все сила. Напрягат се целите.

Мятам се на колене в последния миг и се плъзгам под тежкия диван. И изскачам зад него с крясък на победител.

— За малко да ми докараш разрив на сърцето, тъпа… млади господарю! — изревава единият след мен.

О, да! Щом ми кресна, вече знам, че няма да ме издаде на баща ми, защото и аз ще го изпортя.

Нататък в коридора има оставено легло. Скачам, плъзгам се по него, но се омотавам в прашното покривало, падам от другата страна и си удрям коляното. Завличам покривалото на поне двайсетина стъпки, докато опитвам да го смъкна от себе си. Зарязвам го в коридора и понасям нататък целия му прахоляк. Изкуцуквам в градината с вик:

— Майко!

— Тук съм, Дазен. Ела да се запознаеш с…

Но аз вече тичам и скачам в прегръдката ѝ. Тя се разсмива, завърта ме веднъж около себе си и ме пуска да стъпя.

— Дазен, вече си твърде тежък, за да… Какво е това? Мръсен си!

Оставил съм цял сев прах по хубавата ѝ синя рокля.

— Извинявай, мамо!

Знам, че не ми се сърди истински. Тя въздъхва.

— Това е дреболия. Дазен, искам да се запознаеш с моята гостенка и скъпа приятелка — лейди Янус Бориг.

Лейди Бориг седи на стол от ковано желязо. Стара е. Коса със сиви и червени кичури, стегната в кок отзад под шапката, дълъг нос, ярки очи. Пуши дълга лула от морска пяна, украсена с рубини. Избледнелите лунички по ръцете и червеното в косата показват, че е родом от Кървавата гора. А Гавин ме учи на всички старовремски дворцови ритуали в различните сатрапии.

— Майко…

— Дазен, поздрави гостенката.

— Майко, моля те, дай ми шала си.

Заемам поза, каквато подхождала на млад лорд според моя наставник. Вземам шала от ръцете на майка ми. Намятам го на раменете си, нагласям го правилно и се покланям като благородник от Кървавата гора. Човек има нужда от наметало, за да се поклони така.

— Лейди Бориг, дано корените ви растат надълбоко, дано кръглите небеса ви носят слънчеви лъчи и сянка в съвършено съчетание. Дано се множат стадата ви, дано синовете ви са като колчан, пълен със стрели, дано незначителните хорица се боят от вас и дано тигровите вълци излизат на лов само за ваши врагове.

Пфу, последното едва не го пропуснах…

Лейди Янус Бориг се взира безмълвно в мен.

— Опасявам се, че е паметлив като баща си — казва майка ми.

— И чаровен като майка си. Помня добре как ти покоряваше сърцата на възрастните, когато беше на неговите години.

— Глезя го — признава майка ми. — Знам, че не бива.

— Но продължаваш, защото…

Лейди Янус Бориг посочва с лулата нанякъде. За баща ми ли намеква? Не разбирам думите ѝ.

— Именно.

— Моля те, отдели време за сина си — казва лейди Янус Бориг. — Нашият разговор може да почака. Представи си, че не съм тук.

Гледам ту нея, ту майка си. Всичко е наопаки. Възрастните никога не чакат децата да говорят първи. Изобщо не си представям баща ми да каже такова нещо дори на Гавин. Но тя май е съвсем сериозна.

— Излязохте с магистър Кирос ли? — подхваща майка ми.

— След уроците играхме около Големия фонтан и си побъбрих с други момчета. Казаха ми, че техните наставници им обясняват за видове луксин, за които магистър Кирос не иска да говори с мен. Казаха, че е така, защото не ми стигал ум. Било само за напреднали. Попитах го, а той дори не ми отговори. Вярно е, нали?

Лицето на майка ми помръква и целият свят притъмнява.

— Я да се досетя… пак си слушал приказките на момчетата Белодъб, нали? Знаеш, че търсят как да те жилнат, след като брат ти насини окото на Тавос миналата седмица.

— Знам, майко, не отидох при тях нарочно…

Олеле.

— А, значи все пак Гавин го е ударил. Миналата седмица ти ми каза, че дори не знаеш какво се е случило.

За кой ли път изплюх камъчето. И аз щях да си го отнеса от Гавин заради това.

— Мамо, ти ме изигра!

— Синко, ти ме излъга.

Да се измъкна от това, докато е време…

— Толкова са много, че където и да ме заведат наставниците, все срещам някой от тях.

— Да, сине. Струва си да запомниш това.

— Какво да запомня?

— Те са повече от нас.

Сумтя и отмятам глава като баща си.

— Не ме е страх от нищо. Аз съм Гайл.

Майка ми се засмива, макар че не иска. Закрива устата си с длан и потиска смеха, но очите ѝ отново са весели и знам, че не ми е ядосана.

— Малкото ми момче расте бързо, а? — Поглежда лейди Янус Бориг. — Виждаш ли?

— Виждам, да.

По гласа ѝ познавам, че не е доволна.

— Пораснах ли толкова, че да уча за видовете луксин? — питам обнадеждено.

Иначе шансът ще ми се изплъзне. Майка ми се мръщи и аз се старая с всички сили да съм симпатичен и безобиден. Тя въздиша.

— Няма да казваш на баща си, нали?

— Обещавам!

Но тя се двоуми и извива глава.

— Лейди Бориг? Имам причини да мисля, че твоите знания надхвърлят моите.

— Така си е.

Върхът на показалеца на лейди Бориг изведнъж светва като нажежен и тя го пъха в чашката на лулата. Притегля подчервено. Засмуква дима и накрая се обвива в цял облак.

— Колко искаш да му кажа? Впрочем колко искаш да научиш и ти? Това ще ти навлече кошмари.

— Нали нямаш намерение да му говориш за чер…

— Точно това е намерението ми — прекъсва я лейди Янус Бориг. — Фелия, синът ти не само изпреварва годините си. Той е плашещо схватлив, хубав, обаятелен и ужасно разглезен. С други думи, има всички необходими заложби да израсне в истинско чудовище.

Майка ми мига стъписано. Никой не смее да ѝ говори така.

— И все пак имам някои съмнения… — Лейди Бориг дръпва силно от лулата и не само задържа дима в устата си, а го вдишва. Майка ми не продумва и разбирам колко уважава тази страшна стара дама. — Познах ли, че по-големият му брат го ступва понякога?

— Ту са неразделни приятели, ту са свирепи врагове.

— Случвало ли се е някога да победиш в сбиване с Гавин? — пита ме старицата.

Аз въртя глава и се мръщя.

— Мислиш си, че не те харесвам — казва лейди Янус Бориг. — И си твърде далеч от истината. — Взира се в майка ми. — Най-добре позволи на момчетата Белодъб да го набият здравата няколко пъти.

— Какво?!

— Имаш хитростта, за да се погрижиш някой от по-малките да бъде насъскан, за да не му счупи нещо. Но може би счупеният нос, който ще поразвали хубостта на Дазен, ще му е от голяма полза. А ако научи, че не е непобедим, това ще е от голяма полза за света.

Майка ми пита съвсем тихо:

— Това… от дарбата си ли го научи?

— Я стига. Не изричам пророчество. Просто съм по-мъдра от тебе, момиче.

Майка ми приема упрека мълчаливо. Изведнъж ми се привижда, че е много млада.

— Ще му кажа за черния луксин, но или самата истина, или нищо. Според мен така ще е най-добре за него. Но ти ще си тази, която ще се примирява с писъците от тежки сънища през нощта.

— Ако той смята, че е готов — отвръща майка ми и очите ѝ пламват.

— Каза, че не те е страх от нищо. — Лейди Янус Бориг ме поглежда. — И сега ли не се страхуваш?

Щракане.

Изведнъж Кип се озова в непрогледен мрак. И се опомни. Къде се намираше? И кога?

Притегли подчервено и разшири зениците си. Собствената му стая. А щракането?

Доближи вратата, отвори я, надникна. Андрос Гайл тепърва се скриваше зад ъгъла в коридора.

Това пък що за чудо от деветте ада беше?

Преживяването на спомена в картата се бе случило почти мигновено. Кип бе чул щракването на бравата.

И съмненията му изчезнаха — не бе казал истината на Тея. Вярно, беше оплескал всичко, но не защото задейства капан, оставен от Янус Бориг в картите. А защото не заличи картите. Пое ги в себе си. Всичките… И го налегна внезапната, неоспорима, изсмукваща силите увереност, че те ще го тласнат към безумие.