Разбитото око

67.

— Това е последната ни среща — каза Марисия.

Седяха на една от пейките около Големия фонтан на Карис Заслепителката на сянката. Марисия носеше невзрачните си сиви дрехи на робиня и си ядеше обяда. Тея носеше скромните си сиви дрехи на новобранка и си почиваше от упражненията, като масажираше показно уж схванатия си прасец.

— Чух, че си опънала нервите на новата си ръководителка.

За Тея не беше лесно да се държи като шпионка и да не погледне, за да провери има ли лукавство в погледа на Марисия. В гласа ѝ не се ли долавяше поне мъничко удоволствие?

— Може да се каже — призна Тея, наведена към крака си, за да не се вижда устата ѝ.

В срещата пред очите на мнозина беше важно не да се преструват, че изобщо не си говорят, а да затруднят желаещите да ги подслушат или да прочетат думите им по движенията на устните. Защо и две непознати да не разменят учтиво няколко думи?

— Искам да кажа всичко на Кип — каза Тея. — Нямам си никого. Толкова е тежко…

Дълго мълчание. Марисия отпи глътка от малкия мях с вино.

— Значи искаш да разкриеш всичко на Кип Плямпалото?

И отхапа изискано от баничката с кайма. Тея се намръщи. Не беше справедливо. Кип плещеше, без да мисли, когато го ядосат, но не издаваше чужди тайни. Беше свестен мъж.

Мъж ли? Кип? Откога бе започнала да си го представя като мъж? Понякога се взираше в него и различните му образи започваха да се редуват като цветове в разцепена светлина. Може и наистина да беше последствие от цепенето на светлина или от притеглянето на толкова много парил. Ако червеното постепенно правеше притеглящия по-податлив на страсти, а зеленото — по-необуздан, какво ли причиняваше притеглянето на парил? Виждаше тези образи на Кип като застинали в редица.

Дебелакът Кип, който дойде за пръв път в Хромария. Затворен в себе си, сякаш тлъстините го пазеха от страха и самотата, често опрял брадичка в гърдите си, стеснителен, раздиран от смущение и самосъжаление, но винаги с будна мисъл.

Съкрушеният Кип, който все се връщаше в ума си към онова, което бе преживял в Гаристън. Казваха, че убил крал Гарадул. Някои твърдяха, че така нарушил заповед и неволно станал причина Цветния принц да оглави бунта. Каквото и друго да бе правил, говореше се, че изтребил мнозина. Никой не приемаше прекалено сериозно тези слухове. Впрочем никой друг от новобранците не бе участвал в отбраната на Гаристън, а пълноправните черногвардейци не обсъждаха с тях какво се е случило там. Само подхвърляха от време на време: „Той е Гайл“. Все едно обясняваха нещо някому с това. Съкрушеният Кип се проявяваше и на тренировките, ако бе натрил носа на някой нагъл грубиян. Тогава изглеждаше, че е победен, а не победител в схватката, сякаш не можеше да повярва на какво е способен.

Кип Плачещия боец. Тея го бе зървала рядко, но дочу това-онова. Някои споменаваха, че подивявал в боя. Онази последна схватка с Ейрам, когато щеше да загуби окончателно шансовете си за приемане в Черната гвардия. Кип обезумя, докато Ейрам го притискаше към пода. Повечето момчета оглупяват, когато подивеят така. А Кип угаси светлините. Може би щеше да му е достатъчно, за да победи Ейрам, но някой възстанови осветлението почти мигновено. Хъм… Какво ли гласяха правилата за такива случаи? Ейрам награби Кип, вдигна го и се канеше да го стовари така, че да му прекърши врата. Може би и той се втрещи от онова, което напираше у Кип в онзи момент.

Тея бе дочула разговора на стоящите до нея черногвардейци.

— Добре е, че спряха схватката — каза Хезик. — Тоя Кип май щеше да умре.

— А ако не беше умрял — отвърна Стъмп, — смъртта можеше да застигне мнозина от нас.

— Какви ги дрънкаш?!

Стъмп изгледа втренчено Хезик.

— В Гаристън видях това момче да сътворява зелен голем. Помниш ли южния фланг при Разцепената скала, когато очаквахме да се разбягат и изведнъж отсреща се изтъпани Дазен Гайл? Сам срещу всички нас. Помниш ли как капитанът се зарадва, че ей сега ще пленим виновника за всичко?

— Знаеш, че нищичко не остана в главата ми от оная битка. Освестих се по-късно, цяла седмица нито виждах, нито чувах.

— Можеш поне да броиш, нали? Колко хора имахме преди това и колко — след това? Не е някакво сложно счетоводство. Защо се съмняваш в думите ми? Ясно ти е какво стана там, ако ще да нямаш свои спомени от битката. Да не се заяждаме. Същото беше и в Гаристън. От мен да знаеш — същото! А малкият проклетник е само на петнайсет…

Чак тогава забелязаха Тея и я пропъдиха настрани с погледи, от които и рози биха повехнали.

Видя и следващия Кип до Плачещия боец. Кип, заставащ в редицата, след като Круксър се намеси подобно на въздаващ правосъдие бог и осакати Ейрам. Неочаквано приетият Кип — смачкан, натъртен, сияещ, хлипащ и невредим. Кип Приобщения, облякъл сивите дрехи, станал част от групата. Засмян и поне за малко почувствал се част от цялото. Но и в смеха на лицето му имаше трагична гримаса, сякаш разбираше колко мимолетно е това чувство.

След това — Кип Уверения. Зърна го само веднъж за кратко, но нещо ѝ подсказа, че това е истинският Кип. Тогава каза, че тази война може да не е най-доброто нещо на света, но е най-доброто възможно нещо. Не се притесняваше, защото знаеше, че разбира за какво говори. Кип, който все недоспиваше. Кип, който познаваше поне отчасти цената на това, за което говореше. Не се опитваше да впечатли никого и затова вдъхваше още по-силно уважение. Изведнъж стана внушителен. Зрял.

Привлекателен.

Спомни си как не го прегърна. Защо не го прегърна? Трябваше.

— Да очаквам ли, че ако ти кажа нещо, което вече знаеш, няма да се вслушаш в думите ми? — попита Марисия. Тея примигна и робинята продължи: — Например ако ти напомня колко е глупаво да отдадеш сърцето си на някой Гайл?

— Няма такава опасност — отвърна Тея припряно.

Марисия беше стайна робиня. Не можеше да избира дали Гавин да ляга с нея. Щом си облекчаваше задълженията, като се грижеше за удоволствието му, вместо да се противи, просто проявяваше ума си. Вършеше необходимото, за да оцелее.

— Ако чуваш от някоя, че не бива да правиш нещо — натърти Марисия, — но тя го прави, можеш да я наречеш лицемерка. Или да прецениш, че е натрупала опит. Ако тъкмо аз ти предлагам съвет, това не е причина да го пренебрегнеш. Напротив.

— Не съм те нарекла… — Тея се запъна.

Всъщност какво ѝ казваше Марисия?

— На шестнайсет години си. Помисли си го. На младини и аз бях сурова в присъдите си към по-големите от мен.

Значи Марисия обичаше Гавин. Ама че ирония — Тея, която също беше робиня доскоро, си бе наумила, че не е така. Защо? Защото Марисия е робиня ли? И това не е… какво? Нормална любов? Защото Гавин е Призмата, а Марисия — робиня? Имаше ли право Тея да ѝ каже, че това чувство не е любов? Да разубеждава Марисия, че сама се залъгва, за да направи положението си поносимо? Ако такава разлика прави любовта невъзможна, кой изобщо би могъл да обикне Призмата? И кой би могъл да обикне роб или робиня?

Може и да беше любов. Но не беше нещо хубаво. Или поне не беше честно. Не беше лесно.

Точно това се опитваше да ѝ обясни Марисия. Че пропастта между освободена робиня и сина на Призмата е само мъничко по-тясна от бездната между робиня и Призмата.

Марисия отхапваше, после пийваше от меха. Нито бързаше, нито показваше интерес към разговора с Тея. Погледът ѝ се плъзгаше по тълпата, както би зяпал скучаещ човек. По едно време каза:

— Знаеш ли, заробиха ме, когато бях на твоите години.

Тея се изправи, опря крак на пейката и започна да си разтрива прасеца, за да вижда лицето на Марисия.

— Изведнъж започнаха да искат от мен неща, които ми беше трудно да изтърпя. Много нощи се приспивах с ридания. Понякога пак се чувствам като онова страдащо момиче. Досещам се какво ще те сполети през идната година. И искам да ти кажа, че се гордея с тебе. Орденът ще те подложи на още изпитания. Ще искат от тебе да извършиш немислимото. И ти ще го извършиш. Това е заповед. Пред взора на Оролам го призовавам да стовари върху мен и върху Бялата разплатата за всяко зло, което си принудена да извършиш. Подхванали сме игра срещу самия Старец от пустинята, разбираш ли?

— Не — тихо призна Тея. — Не разбирам…

— Ще разбереш — въздъхна Марисия и се загледа в статуята на Карис Заслепителката на сянката, съименницата на Карис Гайл. — И престани да се държиш опърничаво с нея.

Избърса устата си с платнена салфетка, стана и си тръгна.

Тея се владееше колкото да продължи с преструвката, че разтрива крака си. Не бе имала много време да се сближи с Марисия, но само на нея можеше да каже цялата истина. И сега усещането за празнота сякаш възвестяваше смъртта.

Смърт… В тази война на сенките вече бе убила човек. Може би Кип беше прав. Може би и това беше оправдано. Щеше да убива отново по заповед на враговете. Не се съмняваше, че това ѝ предстои. Как да ѝ се довери Орденът, ако не я обвърже с убийства?

Оставаше само въпросът кога ще получи тази заповед. А след малко трябваше да се срещне с Убиеца Шарп.