Разбитото око

26.

Високо на Голямата пирамида в Ру Аливиана Данавис довършваше обучението на жените, които щяха да я заместят. Освен четирите притеглящи свръхвиолетово, които се учеха от Лив през последните четири месеца, тук бяха и нейните лични телохранители. Ядрото на групата се състоеше от онези, които ѝ бяха помогнали да превземе тази каменна грамада по време на освобождаването на Ру.

Фирос беше опората на Лив. Висок над шест стъпки и неимоверно широк. Когато проникнаха в града, той не носеше късметлийското си наметало, защото се набиваше на очи, но обикновено не излизаше никъде без него. Бе изработено от кожата на лъв, отворената като за рев уста се наместваше в подобие на шапка върху главата му, а гривата издуваше още повече и без това огромните му рамене. Елекът от крокодилска кожа с множество ремъци бе препасан с колан в нефритени и тюркоазени оттенъци, който се стягаше с огромни бивни. Канията за ножа на колана беше от издълбан зъб на саблезъба котка. Твърдеше, че сам убил всички тези зверове, и то въоръжен само със същия нож. Презираше мускети и пистолети, иначе нямаше любимо оръжие. В специални калъфи на гърба си затъкваше две брадви, които приличаха повече на алебарди със скъсени дръжки. Разправяше, че някой ден щял да си направи оръжие и от зъб на морски демон.

От устата на всеки друг би прозвучало като кухо самохвалство, но Лив вярваше на Фирос, защото го бе виждала без туника — имаше белези от зъби и нокти точно като на мъж, извършил всичко, за което разказва.

Останалите ѝ телохранители не бяха чак такива чешити, но това не означаваше, че са по-безобидни. Тихос беше притеглящ оранжево, един от най-способните магьосници сред Кървавите халати. Нисък, избухлив и странно прям за оранжев. Впрочем, срещаха се и пресметливи подчервени, и безразсъдни сини. Неговият нрав обаче изглеждаше основната причина защо принцът не го смяташе за кандидат да се превърне в Молох. С една от магиите на Тихос, втъкана в наметалото ѝ, Лив можеше да вдъхне страхопочитание у всеки, който я погледнеше. Или безграничен ужас. За повечето хора стигаше да знаят за магията, за да не ѝ се поддават, защото тя се свеждаше до налагане на воля и можеше да бъде преодоляна. Само че повечето хора не се бяха съпротивлявали срещу магии от векове. Тихос дъвчеше кат и зъбите му червенееха от постоянната употреба на този стимулант. Само допреди няколко месеца Лив би го сметнала за демон с тези оранжеви очи и червени зъби.

Но бе извървяла дълъг път, откакто бе напуснала Хромария.

Довърши обясненията за притеглящите свръхвиолетово как да боравят с огромното огледало върху пирамидата. Отговори на въпросите им, поправяше ги в непохватните опити да достигнат с притегляне механизмите и да завъртат огледалото така, че да осветява всяко кътче на града, като дава незабавно мощ на притеглящите там дори късно през деня, когато сенките се удължават. Ру никога нямаше да бъде осветен като Големи Яспис с неговите Хиляда звезди, но огледалото си беше същинско чудо. Лъчите светлина бяха по-плътни и по-силни от всичко, което Лив бе виждала. То помогна да се роди бог — е, да, Гавин Гайл погуби незабавно този бог, но все пак…

За съжаление насочването на огледалото към едно или друго място ги принуждаваше и да оглеждат града. А за разлика от Гаристън, в Ру не изглеждаха доволни от освобождаването си.

Цветния принц бе разчитал на радушно посрещане. Хората в Ру имаха предостатъчно причини да мразят рода Гайл, който бе смазал безпощадно бунтовете, подстрекавани от стария кралски род. Изтреблението на аташийските благородници по време на Войната на Лъжепризмата. И дори две по-незначителни и твърде кратки въстания след това. По улиците на Ру бяха текли реки от кръв, пролята от Хромария. Отървали се от своя сатрап, тези хора би трябвало да са естествени съюзници на принца.

Поданиците на сатрапа обаче се сражаваха свирепо. Принцът побесня. Обяви ултиматум — неколцина от водачите на съпротивата да му бъдат предадени, за да ги екзекутира публично. Не изпълниха заповедта му и той направо полудя от ярост. Пусна армията да върши каквото си ще три дни, за да накаже града.

Телохранителите на Лив я убеждаваха да не излиза в града, макар че самите те се изредиха да обикалят по улиците. Съветите им бяха и благоразумни и снизходителни. Тя нямаше желание да броди в изтърбушвания град. Но нямаше да допусне някой мъж да ѝ попречи. В Хромария предпочитаха да обгръщат отвратителното в благи ритуали. Лив се зарече да вижда суровата истина каквато е.

Фирос се опита да възрази за последен път, докато другите млъкнаха неловко и се заеха да приготвят оръжията си.

— Ейкона…

Така я почитаха като най-силната притегляща в нейния цвят. Кървавите халати измисляха нови титли.

— Ейкона, разбирам, че искаш да видиш това. Естествено е. Но ти си на… колко? Седемнайсет? И то хубава жена.

Той се намръщи с укор, сякаш тя бе забравила към кой пол принадлежи.

— На осемнайсет — поправи го Лив, макар че ги навършваше след десет дни. — Благодаря ти за загрижеността и… я си го начукай.

И все пак телохранителите ѝ носеха кървавите халати, докато я придружаваха.

Кошмарна обиколка. Гледките сякаш се врязваха в очите ѝ. И сега не искаше да мисли за видяното, макар че част от огньовете в града под нея бяха погребални клади. Огромни пирамиди от пламъци. Но не всичко бе свършило. Имаше места, където патрулите не можеха да навлязат, за да съберат труповете и да ги изгорят. Все още беше прекалено опасно. Плъзнаха болести.

Гореше от нетърпение да замине. Опипа черната скъпоценност в джоба си. Принцът твърдеше, че е черен луксин. Лив не беше склонна да повярва. Приличаше на обикновен обсидиан, макар да изглеждаше, че в кристала плуват нишки от мрак. Не знаеше как Цветния принц се е сдобил с него. И беше убедена, че това е средство да я контролира. Отначало помисли, че само ще я шпионира чрез кристала, но това не стига, за да възпреш богиня, нали? Непременно имаше и по-опасни свойства.

Не ѝ харесваше да умува над това. Не ѝ харесваше и да го поглежда. Не ѝ харесваше усещането, когато допираше кожата ѝ. Само че ѝ бе забранено да прави и крачка, без да го носи.

— Погрижи ли се за моите вещи? — обърна се тя към Фирос.

— Опаковани са, качихме ги на галерата.

Гласът му боботеше приятно и все едно предизвикваше собствените ѝ дробове да трептят като камертон. Незнайно защо я успокояваше толкова добре, че чак не беше за вярване. Тя бе чувала този глас и в яростни вопли, затова мисълта, че Фирос е на нейна страна, прогонваше всякакви страхове. Не че някога би му признала това.

На Цветния принц изобщо не му стигаха корабите, затова Лив и телохранителите ѝ щяха да пътуват на евтина зле построена галера. Разбира се, навсякъде покрай морето имаше села, които снабдяваха галери. Плаването нямаше да е кратко, особено ако трябваше да изчакват всяка зимна буря в някое пристанище, и все пак щеше да е несравнимо по-бързо, отколкото ако тръгнат пеша или на коне. А и така си спестяваха повечето опасности. Всеки пиратски кораб, дръзнал да ги нападне, щеше да се натъкне на няколко неприятни изненади. Пък и обикновено беше достатъчно да покажеш, че сред набелязаните жертви има притеглящ. Малко избухване на луксин във въздуха стигаше, за да отпъди всички освен най-безразсъдните.

Жените си тръгнаха. Сред тях имаше и една на средна възраст, която бе научила за дарбата си да притегля свръхвиолетово чак след смъртта на съпруга си. Притеглящ от Кървавите халати нощувал в дома ѝ и нещо го подтикнало да я подложи на изпитанието. Възрастни притеглящи… За Лив беше странно да я гледа, но Цветния принц си представяше ден, когато притеглянето вече няма да е равнозначно на смъртна присъда. Може би този ден щеше да настъпи в толкова близко бъдеще, че да спаси и Лив.

Пристъпи за последен път към голямото огледало. Сега ѝ беше лесно да работи с него. Незнайният му създател се бе постарал то да е напълно годно за предназначението си. Някой отдавна мъртъв ненадминат майстор… Тя се отърси от безцелното умуване и завъртя огледалото към хоризонта. Навигаторите и натурфилософите знаеха за извивката на земята поне от хилядолетие, но на Лив за пръв път ѝ се налагаше да се съобразява с нея. Досещаше се, че тъкмо това е причината да поставят големите огледала върху високи сгради.

Заради извивката на земята първо се скриваше от погледа корпусът на отдалечаващ се кораб, който привидно потъваше с увеличаването на разстоянието. Натурфилософите бяха изчислили, че „пропадането“ е с две стъпки на всяка левга, и това си оставаше странно в земя, която подлъгваше погледа, че е плоска. Изчисленията колко висока трябва да е постройката изглеждаха измамно прости — вадиш сбора на загубената височина според броя левги от височината на зданието. Ама че лесно. Голямата пирамида се извисяваше на двеста и осемдесет лакти, тоест четиристотин и осемдесет стъпки, значи би трябвало да има възможност да изпрати лъч светлина на двеста и четирийсет левги. Ако приемащата кула има същата височина, би трябвало разстоянието да се удвои, нали?

Лив се убеди от собствен опит, че това е заблуда. Мъчеше се с изчисленията, обсъждаше ги и с телохранителите си. Наложи се да обяснява два пъти на Фирос за извивката на земята, но щом схвана модела, той боравеше с него по-ловко от нея. Тя нарисува линия на лист пергамент и го изви, за да му покаже нагледно. И той ѝ напомни, че греши, като си представя кулите с огледалата успоредни. Стърчаха прави само спрямо мястото, на което се намираха, но нали земята е извита? Все едно мери ръста на изправен мъж и го сравнява с друг, който се е облегнал под наклон в рамката на врата. Ако ще да е висок шест стъпки, темето му няма да е на шест стъпки над пода.

Продължи с изчисленията, накрая проумя всичко… и пак се оказа, че е сбъркала. И нямаше представа в какво.

Накрая Цветния принц изпрати при нея Самила Сайех. Синята притегляща се бе превърнала в легенда, докато се сражавала във Войната на Призмите. Беше се била и срещу Цветния принц в Гаристън, но разкъса халото, беше заловена, затворена в тъмница и помилвана от него. Сега беше на тяхна страна. Ако армиите на Цветния принц успееха да открият синята напаст, тази жена щеше да е сред най-очевидните кандидати за преобразяване в следващата Мот.

Самила Сайех започна прехода си към завършен бяс различно от всяка друга синя, която Лив бе виждала — само в лявата китка. Казваше, че ако първо си изясни как да използва кристален, твърд син луксин в част от тялото, изискваща такава сръчност и гъвкавост, няма да срещне затруднения и с цялото тяло. Въпреки славата и потискащия ум на тази жена Лив нямаше причини да се чувства застрашена от нея. И все пак нещо я дразнеше. А на Самила това ѝ беше безразлично, дори да долавяше чувствата ѝ.

Тя разпита Лив какъв е проблемът, избра правилните уравнения, поиска цели листове, изписани с нужни и наглед съвсем излишни числа, и направи изчисленията наум, само пръстите на едната ѝ ръка шаваха, сякаш местеха невидими топчета на сметало. Каза отговорите на Лив без никакви обяснения. А след това преведе драсканиците под огледалото, които бяха на непознат за Лив език. Оказаха се указания за насочване на огледалото към десетки важни места по целия свят.

Тръгна си без нито дума повече. Дори не кимна и пропусна обръщението „ейкона“, което положението на Лив изискваше.

Покорните на Хромария луксиати проповядваха, че грехът на свръхвиолетовите е гордостта. Може би поне в това налучкваха истината, защото Лив едва овладя неудържимия гняв от глупостта си, изложена на показ.

Дори с тази помощ се нуждаеше обезсърчаващо от още половин час, за да разбере какво трябва да направи. Накрая успя да насочи огледалото, за да потърси из цялото море резонансните точки, които Цветния принц бе изброил пред нея. Имаше една близо до Портите на Вечния мрак — Лив можеше само да се надяна, че не е отвъд тях. Това беше целта на пътуването. Свръхвиолетовата напаст се намираше някъде там, в морето или на сушата.

И днес беше на същото място. Лив нямаше никакви съмнения. Задачата ѝ беше проста — от нея и телохранителите се искаше да намерят или онова, което Цветния принц наричаше зачатъчен кристал, или оформилата се около кристала напаст и да я използват за делото на принца.

Покорна само пред него, Лив щеше да се превърне в богиня. „Верни на едного“, гласеше девизът на рода Данавис. На един. На един-единствен.

— Принцът ни дава преднина от две седмици, после ще изпрати следващата група. Да не губим време — каза Лив.

Носеше съвършената си рокля от жълта коприна с пурпурен кант. Даде жакета си на Фирос, преди да тръгне надолу по стъпалата. Той го прибра в издутата раница с всичко останало, от което Лив можеше да има нужда.

Една бъдеща богиня трябва да си има хора за такива дреболии.