43.

Топлата вода го задържаше на повърхността. Това беше първият тревожен сигнал. Докато плуваше както го бе научил един от домашните роби на Гайл в отдавнашен, друг живот, си спомни, че вливането на Великата река в Лазурното море причинява случайни течения и разлики в температурата навсякъде из огромното устие… а акулите не обичаха прясната вода, нахлуваща в морето. Крокодилите пък не харесваха морската. Значи беше много по-вероятно да се натъкне на тях близо до брега. Щеше да даде на всеки вид хищници техния шанс да го докопат.

И все пак тук си върна някакво подобие на покоя от синия луксин. Разбира се, много по-приятно беше да се носи по водата с тесен син плъзгун. Да усеща топлината на слънцето като ласка по кожата си. И несравнимо по-добре щеше да е, ако виждаше синьото. Жегна го мъка от загубата, а после го погълна чистата, неистова ярост.

Ръцете и краката му прорязваха плавно водата и изведнъж му се прииска да попадне на акула. Искаше да се бие. Не, искаше да убива. Искаше ужаса да е на косъм от смъртта и ликуването, че е надделял с убийство.

Безумие.

Плуваше право към брега, без да се оглежда. Смъкна оръфаната туника и панталона, за да е поне мъничко по-бърз. Видя речна галера и заплува към нея. Вече плуваше по-бързо. Дали жилавото тяло на гребец беше по-подходящо за плуване от яките мускули, които бе натрупал с фучащите из морето плъзгуни? Свобода, която нямаше да почувства отново.

Галерата се раздвижи, когато до нея му оставаха поне двеста крачки. Мудният съд нямаше да ускори веднага и Гавин може би имаше шанс. Напрегна се докрай.

Дано нямаше акули. Само да се размине с проклетите акули!

Струящата през брадата му вода го правеше малко по-муден — непознато усещане в миналото, когато винаги се бръснеше. „Дано не ме видят, дано остана незабележим…“

Но галерата вече пореше водата и не беше разположена напряко спрямо него. Гавин промени посоката, обаче успя само да се изравни с нея и скоро изостана.

Галерата се отдалечаваше и той спря изтощен.

Беше попаднал в някакъв проток. Имаше шамандури и от двете страни. Въртя се на място почти минута, за да се огледа. Накрая видя и „Злият лебед“ в далечината. Веслата се потапяха във водата и корабът обръщаше към него. Адска гадост…

Друга речна галера навлизаше в канала и щеше да мине на петдесетина крачки южно от него. И Гавин заплува обратно към „Злият лебед“. След още минута проумя, че или се е объркал, или галерата е завила, защото се насочи право към него. Щеше да го блъсне.

Понечи да изплува встрани, но видя там плавник и тъмна сянка. Заплува на другата страна с разтуптяно сърце, но и там се мярна подобна сянка.

Бездруго беше късно да се отклони от пътя на галерата. Вдиша колкото може повече въздух, изтласка го от гърдите си, обърна се с пети към галерата и се гмурна. Корпусът удари ходилата му, но Гавин използва тласъка, за да се отблъсне от кораба още по-надълбоко.

Изви гръб, докато потъваше. Оставаше му само да се надява, че корпусът няма да му потроши костите или да го раздере с прилепналите по него раковини. Извъртя се и отвори очи във водата, усещаше как налягането притиска гръдния му кош. Чудовищната сянка се плъзгаше над него. Не успяваше да премери на око колко дълбоко под кораба се намира.

Поне едно обстоятелство в негова полза — нямаше раковини по корпуса. Ами да, нали е речна галера. По-лесна за чистене, за да не я бавят раковините.

Значи можеше да изплува и дори при грешка нямаше да си навлече смърт от одиране. Но пуснеше ли кръв във водата… акулите бяха наблизо.

Загреба с ръце и усети как дланта му се плъзна по нещо грапаво и мускулесто. Едва зърна силуета, преди акулата да изчезне в мътната вода. Без въздух в дробовете нямаше много време. Един-единствен шанс.

Редица весла се потопи от едната страна и разбърка водата. Рязък завой. Корабът се забави в най-удобния за него миг. С вече изгарящи дробове Гавин се устреми с все сила към повърхността и малко остана да си разбие черепа в кърмата на галерата, която мина над него.

Изскочи от водата, посегнал да се вкопчи в каквото и да е, заслепен от пръските в очите.

Пръстите му се хванаха за нещо, но лявата му ръка тутакси се изпусна. Държеше се само с дясната, тялото му увисна и пак се плъзна по вълните. Вдигна лявата си ръка и стисна и с нея. Чак сега разбра, че се държи за мрежа.

Мигаше и кашляше, мъчеше се да разбере в какво положение е попаднал. Краката му още се влачеха във водата, ръцете му стискаха мрежата с всички сили…

А мрежата не беше празна. В нея имаше тигрова акула. Жива. И едната ръка на Гавин беше точно до гръдната перка. Другата — близо до зейналата уста. Съпротивлението на водата отклоняваше тялото му встрани от редиците остри зъби, но и един гърч стигаше…

Акулата се замята в мрежата. Гавин дръпна ръката си и тялото му се усука. Корабът го теглеше през водата и той не можеше да се съпротивява. Другата му ръка се омота в мрежата. Заболя го и той едва се сдържа да не изкрещи.

Погледна назад и насмалко наистина да изкрещи. Този път от ужас. Четири перки над повърхността… не, шест. Следваха галерата. Потопен във водата, той беше примамката. А корабът изобщо не можеше да се мери по бързина с акулите.

По изпънатата му ръка се стичаше кръв. Не беше от него. Акулата в мрежата беше прободена с харпун. Гавин се крепеше в най-ниската част на мрежата и кръвта се спускаше по тялото му към водата. Не беше вещ познавач на акулите, но бе виждал как пощуряват от кръвта.

— Клеос, кръвта ги привлече — подвикна някой на палубата над него. — Опитай да уцелиш още една, докато не сме навлезли в прясната вода.

Гавин чуваше тежко дишане, мяркаше се върхът на харпун, вдигнат от нечия ръка.

Не посмя да извика за помощ. Знаеше как изглежда — като избягал роб. Повечето моряци щяха да се отнесат с него като с неочакван подарък от морето и да го оковат отново за весло, без да се двоумят. Без документи, за да докаже, че не е роб, не можеше да направи нищо освен да ги убеди да поискат откуп за него… но от кого? Дали Карис щеше да научи преди баща му? А мъжете на палубата щяха ли да повярват, че Призмата се е изтърсил на кораба им, или щяха да се присмеят на измислиците му?

Нямаше да гребе окован. Предпочиташе смъртта.

Притисналата ръката му мрежа се размести, когато дебелакът стъпи върху нея и запрати харпуна във водата. Гавин пак се завъртя, този път защото мрежата освободи ръката му. Дори не усещаше китката си, не знаеше ще може ли да я движи. Размахваше крака във водата, за да си помогне поне малко.

Два пръста на другата му ръка докопаха мрежата. Загрубели и мазолести от месеците на веслото, тези благословени пръсти стискаха здраво. Сега галерата го влачеше обърнат назад и той виждаше напиращата към него акула. Отгатна, че тя няма да души и да побутва с муцуна, а ще нападне.

Разлюля полека тялото си наляво и надясно, юмруците му хванаха мрежата по-удобно. Нямаше време да върти глава, за да види дали няма да бръкне право в устата на уловената акула.

Сви колене към гърдите си, когато акулата се хвърли напред. Челюсти се мярнаха край петите му… и не захапаха нищо. Акулата се отдалечи в широк кръг. Май не ѝ харесваше да доближава толкова корпуса. Нито възможността да напада само отзад.

Гавин се надяваше да няма акула в дълбокото, която да изскочи отдолу да го захапе.

Онзи на палубата почти бе изтеглил харпуна обратно и Гавин видя шанса си. Тежкият харпун щеше да провисне зад кърмата близо до ръката му. Щеше да го сграбчи и да дръпне колкото сили има. Неподготвеният за изненадата моряк щеше да изхвръкне зад борда. При акулите.

Значи щеше да убие непознат. Невинен човек.

Майната му. Нали той щеше да оцелее, да си върне свободата и да има оръжие.

Въжето се опъна, можеше да го достигне, но схванатите му ръце не се подчиниха навреме, за да се пресегне, а после морякът издърпа харпуна встрани, за да не закачи мрежата. Проклятие!

Гавин пак погледна към акулите, но никоя от тях не плуваше към него. Всъщност изоставаха. Дебелакът горе ги изпроводи с псувня и промърмори:

— Прясна вода…

Вниманието на Гавин вече не беше приковано към опасността и той видя, че са навлезли в устието на реката, не много далеч от западния бряг. Реката беше по-широка от всяка друга на света. Но западният бряг го примамваше… и водата там беше толкова мръсна от мудното течение, колкото той се бе опасявал. Ако галерата отбиеше към някой пристан, поне щеше да разнесе мръсотията за малко, а и по кейовете щеше да има достатъчно скривалища. Ако продължеше нагоре по реката, Гавин щеше да се гмурне във водата при Големия мост.

След две-три минути осъзна, че е прекалил с оптимизма. Висеше зад кораб и макар че ръцете му не носеха цялата тежест на тялото, защото беше потопен до кръста във водата, се бореше с вълните да не го откъснат от кърмата и пръстите му пак изтръпваха.

Реши, че е по-добре да изпълзи нагоре по мрежата, но щом накара едната си ръка да разхлаби мъртвешката хватка, другата го подведе. И той пльосна в реката.

Болката в разгъващите се пръсти отначало беше непоносима, но щом изплува непохватно на повърхността, той се зарадва, че го боли. Това беше обещание, че пак ще може да си служи с пръстите. Някой ден.

Галерата се отдалечаваше и Гавин се огледа. В устието, под издигащото се слънце, лесно можеха да го видят. Ако продължеше нагоре по реката, щеше да попадне на територията на града и тогава поне би имало надежда да го отведат при някой магистрат, вместо направо да го поробят. Зависи колко зачита законите капитанът, който ще го извади от водата.

По-добре беше никой да не го хваща.

Имаше късмет, че до Големия мост не оставаше чак толкова голямо разстояние. Стигнеше ли до сянката му, изобщо нямаше да се набива на очи. Можеше да изплува до някоя от внушителните опори, да се покатери по нея и да се добере до брега.

Заплува натам. Нищо в живота си не бе постигнал с колебания.

На двеста крачки от моста видя две неща, от които дъхът му спря, макар и по съвсем различни причини. От сянката се подаваше рутгарска бойна галера, а на мачтата, нарочно стигаща само на две-три стъпки от Големия мост, се развяваше гордо флагът с бика на рода Маларгос. А към Гавин плуваше делфин. Подскочи над вълните и макар че Гавин нямаше как да различи цвета му, беше със същата издължена муцуна и обтекаемо мускулесто тяло като на рисунките. Речен делфин.

„Моля те, малко чудо, ела насам.“

Гавин бе слушал за делфини, спасявали плувци. И как позволявали на хора да се хванат за тях. Делфинът беше единствената му надежда да стигне до моста навреме.

Речен делфин. Разбира се, май не беше розов. Е, ако ще да е жълт като пикня, на Гавин му беше все едно, стига да го отърве.

Продължаваше да плува, когато делфинът се изравни с него. Но в последния миг животното се завъртя и заби муцуна в ребрата му. Въздухът изскочи от гърдите на Гавин и той нагълта вода. И преди да я изплюе, делфинът налетя и го блъсна отново, може би му спука ребро.

Гавин размаха ръце и крака задъхан. Следващият удар беше по главата му. Зашеметен, той опита да вдиша под водата. И загуби съзнание.

Загрузка...