83.

Гавин очакваше някаква дребнава жестокост по пътя към хиподрума, например да му нахлупят качулка или да го затворят в клетка в колесница или носилка с нещо толкова противно, че да отровят последните гледки в живота му, преди да го изкарат пред злорадите тълпи. Вкараха го обаче в обикновено возило, макар и със залостени отвън врати и твърде малки прозорчета, за да не се промъкне през тях.

Освен това го оковаха и вързаха почти колкото самият той би се постарал да обездвижи затворник в подобно положение. Все пак можеше да вижда, а и случайно го сложиха до прозорчето с по-хубав изглед.

Склонен беше да си внушава, че се вълнува по-силно, защото това е последното, което ще види, но устието на Великата река винаги бе красиво, каквото беше и сега, в сутринта преди Слънцеднев. Струваше му се, че преживява най-хубавия ден, откакто светът за него бе станал само бял и сив.

Колелата трополяха по калдъръма, настлан в зигзаг по хълма Джакс между именията на големите родове, а Гавин гледаше безбройните стопанства по ширналата се равнина. Бе минало много време, откакто го бяха пленили, започваше по-топъл сезон, разливите бяха оставили ежегодния си дар от плодороден нанос. Някои поля бяха сухи, други — разкаляни, трети — покрити само с един пръст вода. Хиляди обитаващи бреговете птици гъмжаха над водата и земята. Чапли, сиви рибарчета, щъркели, патици, гъски, черноглавчета с червени пера по крилете бяха долетели или излезли от убежищата си. По синорите между безупречно очертаните ниви избуяваха папури, тръстики и неизброими видове треви. Земята сигурно беше същинско пиршество от зелени и кафяви оттенъци с шарени точици като ръка с пръстени, блещукащи под светлината на факли.

Гавин пак почувства безцветното си зрение като проклятие. Прегърби се на седалката.

Някаква частица от него все още чакаше сблъсък в следващия миг, шум от разгорещена схватка… спасение.

Нищо не се случваше. Видението за паячетата на черна вдовица, полазили го като вълна, се промени. Сега яйцата бяха зрънца черен барут, натъпкани в разширяващата се цев на тромблон. Гавин, по-големият, гледаше: имаше дупка в челото, дупка в челюстта, главата му се тресеше като на старец, защото крепящите я сухожилия бяха срязани от шрапнел, мозъкът му се беше разхвърчал от раздробения тил. Мъртвият Гавин се усмихваше през натрошени зъби, кръв се стичаше от челото, устата и тила — твърде много кръв от тяло, в чийто мозък вече няма живот. Всъщност твърде много кръв, за да я побира човешко тяло. Той вдигна петлето на тромблона и го завъртя към корема на по-малкия си брат.

Натисна спусъка.

Тромблонът блъвна черна смърт през червата на Дазен. Той се разтресе и погледна уплашено надолу. Нямаше никаква мека плът. Стърчеше само върху гръбнака си. Шаващо покривало гризеше вътрешностите му, паячетата пораснаха за броени мигове и се втурнаха да го погълнат. Катереха се по гръбнака, пълзяха под провисналата му кожа, нахлуха в гръдния му кош. Изядоха белите му дробове. Не можеше да диша, усещаше ги в себе си как отнемат живота от самата му сърцевина. После налазиха сърцето му. То се сви за последен път и спря.

И той падна. Отвори уста да помоли за някакво опрощение, но от нея изскочиха само паяци като киселини в хранопровода, скачаха от езика му, измъкваха се от носа. Беше покрит с черни паяци, живо, жилещо, хапещо одеяло, лепкаво като загрят катран. Брат му стоеше над него и се смееше. Кожата му се набръчка около присвитите очи и той се наведе — Дазен бе забравил как Гавин се превиваше от смях.

А сега Мъртвия Гавин се бе надвесил, захласнат от смях, слънцето светеше през дупката в главата му като трето око. Лъчът освети Дазен в мига, когато паяците пропълзяха по бузите му. Щяха да му изядат очите! Сгърчи се, но ръцете му бяха безсилни, устата му зееше. Паяците нападнаха очите му, хапеха, отровата проникваше надълбоко, разяждаше.

Гавин се събуди като от удар. Вече бяха в самия град. Преглътна, примига, видя слънцето високо през пролуката в завесата на прозорчето. Имаше време до пладне. Проспиваше последните си гледки. А сънят се бе вкопчил в него и не пускаше. Дали Гавин би му се присмивал така, превит и задъхан? Или накрая щеше да прояви състрадание?

Пазачите му се подсмиваха.

— За пръв път виждам — каза единият — човек да си поспи преди изтезание. Имаш нерви от желязо, приятелче.

Гавин се взираше в него, търсеше някакви признаци на човещина. Дали този мъж участваше в заговора за спасяването му? Не. Не. Надеждата е великият измамник. Надеждата е изкусният свирач, водещ ни унесени към кланицата.

„Не биваше да те погубвам така, братко. Това беше недостойно за мен. Недостойно и за тебе. Не вярвам, че би приел опрощение от мен, но трябваше да ти го предложа. Трябваше да ти дам възможност да се подготвиш. Убих те ненадейно и го направих заради самия себе си. Знаех, че иначе няма да се престраша.

Защото още те обичах. И сега те обичам. Обичта на един Гайл е куршум в мозъка.“

Наведе глава, а от улицата до ушите му вече стигаше врявата на хиподрума. Сигурно имаше състезание. Улиците наоколо бяха претъпкани и макар че колесниците си пробиваха път сред хората, които не искаха да бъдат прегазени, неизбежно забавяха ход с доближаването към целта заради навалицата. Коларят добави тенекиеното дрънчене на звънчето си към шумотевицата — крясъци на търговци, гневни вопли на други кочияши, далечен яростен рев за открадната кесия, рев на зрителите в хиподрума, разгорещени викове на останалите отвън, пищене на свирки и бумтене на тъпани, внесени на трибуните от запалянковци на един или друг състезател.

Но цветовете ги нямаше. Сиво върху сиво върху тъмносиво върху черно. Миризмите на печено свинско с лютиви подправки и на ядки в карамел бяха много по-силно усещане. Гавин надникна покрай завеската и видя малко момче с парцаливи дрехи, хилаво от недояждане, което също го зяпаше.

Да не беше съгледвач на спасителите?

Но момчето само го изпроводи с поглед.

Каретата зави и се спусна по дълъг полегат наклон сред гълчавата, накрая потъна в тъмнина. Порта се затвори с трясък. Това място беше недостъпно за зяпачи.

И последното въгленче на надеждата угасна. Не знаеха, че е тук. Баща му бе опазил и тази тайна като много други. Гавин щеше да загуби почти безполезните си очи, а след това щеше да умре. Ама че смешно — повече се страхуваше за очите, а не за живота си.

„Те ми откраднаха светлината. Какво е животът без светлина?“

Вратата се отвори. Изнесоха го навън, ръцете му вързани отзад, прангите му позволяваха само да се тътри. Щом стъпи долу, не му помагаха. Завлече се на стотина стъпки в извити коридори под самия хиподрум — таванът над него се тресеше от чаткащи копита и тътнещи колела, в които едва долавяше шума на тълпите. Вкараха го в килия зад железни решетки. По-скоро клетка. Имаше вериги на макари, а високо над главата му — плъзгащ се капак. Тази клетка щеше да го вдигне на арената.

— На колене — заповяда му един войник.

Изчака Гавин да се подчини, преди да влезе при него с кофа, в която имаше черна течност. Поне личеше, че е тъмна. Войникът се оказа предпазлив. Не задържа ключа, а го даде на друг между прътите на решетката, след като заключи.

— Наведи глава. Не е за кожата, само за косата.

Войникът никак не харесваше работата, която му се бе паднала. Гавин вдигна глава да го погледне, не разбираше какво се иска от него. И войникът се смръзна, цялото му тяло се напрегна така, че онзи извън клетката подвикна:

— Ей, зле ли ти е?

— Не… — запъна се войникът. — Нищо ми няма. Ще те повикам, ако си ми нужен.

И тогава Гавин го позна.

— Капитан Евтеос. Награден за изключителна храброст в битката при Кървавия рид, нали?

Твърде късно си спомни, че това е негов спомен — лично бе сложил онази лентичка на гърдите на войника. А тогава беше Дазен. В ролята на Гавин не можеше дори да познава Евтеос. Ха сега де…

Какво пък толкова. В друг момент щеше да е страшна грешка, но сега изглеждаше дреболия.

Тежък тропот и грохот над главите им — скупчените нагъсто колесници минаха отгоре. Капитанът дори не се заслуша в познатия шум.

Внезапната радост разцъфтя и увехна за миг на лицето на ветерана. Събудена и незабавно изгубена надежда.

— Не може да бъде… Заповядаха ми да боядисам косата и веждите ви в черно, да ви направя по-мърляв. Не знаех защо, но… Вие сте Върховният господар Призмата… Но… Дазен?…

Прошепна името. И непосилно бреме премаза плещите на Гавин. Имаше време, когато би привлякъл на своя страна този мъж, когато преспокойно би му заповядал да направи нещо, заради което ще загуби и поста си, и доброто си име, и семейството си, вероятно и живота си. Само заради нищожния шанс Гавин да се отърве.

Но тогава беше млад. И цялата му непобедимост се крепеше върху купчини кости на други хора.

— Не си виновен за нищо — каза на Евтеос. — Вината си е само моя.

— Заклех се да ви служа вярно, господарю, преди толкова години, а после… Заклех се да служа вярно и на тях. След войната.

— Не си виновен за нищо — повтори Гавин.

— Аз… аз му дадох ключа. Ако… ако го повикам да се върне, трябва да му отнема ключа насила… Той ми е шурей и е предан до смърт на страната си. Не се е сражавал в онази война. Няма да разбере. — Капитанът се озърташе като животно в капан. — На коя клетва да остане верен човек, ако трябва да наруши другата, а нито за миг не е допускал, че ще доживее такъв ден?

— Не бих могъл да поискам това от тебе — натърти Гавин.

— Значи затова искат косата ви да е черна, затова са саждите. Не искат никой да ви познае — нито като Призмата, нито като Дазен. Но как тъй сте жив? Какво да правя сега?!

Гавин още беше на колене.

— Евтеос, не мърдай.

И мъжът замря. Поне от това Гавин още не се бе лишил. Понякога и гласът му властваше като магия над хората.

— Дишай.

Евтеос вдиша с пълни гърди. Колесниците пак загърмяха над тях, но сякаш бяха на хоризонта.

Нямаше да избяга оттук. Ако Евтеос махнеше прангите и срежеше въжетата, Гавин би успял да измине не повече от двеста-триста крачки. Нямаше сила да се бие. Не можеше да притегля. Не би се спасил. Да съсипе този човек и семейството му заради безсмислен жест?

— Капитане, преди да те освободя от клетвата, възлагам ти последна задача. Боядисай косата и веждите ми, както са ти наредили, но се постарай да не влезе боя в очите ми. И без това ще ги изгорят след малко.

Евтеос изпълни желанието му. Свърши работата си усърдно, внимателно и безмълвно, с мокро от сълзи лице. Изсуши косата на Гавин с парцал, почерни веждите му с въглен, накрая втри в червеникавокафявата му кожа сажди и мръсотия, за да прилича на обикновен просяк.

— Войнико — каза му Гавин, — вече нямам право да искам нищо от тебе, но те моля като човек и някогашен твой съратник. Ще изпратиш ли писмо на Карис Гайл в Хромария, за да знае тя моята участ? Съобщи ѝ и че ще бъда убит от наемник на нукабата, когато ме откарат на Големи Яспис. Не подписвай писмото, не споменавай нищо, заради което могат да те издирят. Иначе ще си навлечеш смъртта, ако попадне в други ръце.

Бившият капитан Евтеос кимна бавно.

— Господарю… С вас преди години се почувствах част от нещо голямо. Единственото време в живота ми, когато…

Думите му пресекнаха и той се прокашля, защото шуреят му се върна и не беше сам. Евтеос му подхвърли троснато:

— Пусни ме да изляза. Влезе ми прахоляк в очите.

Другият отключи и щом го пусна, заключи веднага, сякаш вързаният Гавин можеше да се нахвърли върху него. Но жената с втория войник беше изненада за Гавин. Беше Ейрени Маларгос, а не нукабата. Махна с ръка на войниците да се дръпнат встрани, за да не чуват разговора.

Изглеждаше уморена.

— Не исках това. Тук не си извършил нищо, което да налага такова наказание съгласно законите на Рутгар… Но и ти разбираш, че не мога да оставя безнаказано нападение срещу моята съюзница. Ако беше по-милостива, щяхме да решим съдбата ти както е редно според нас. Тя обаче пренебрегна тази възможност. Сега знам защо толкова се страхуват от нея.

Гавин само я гледаше. Изражението на Ейрени подсказваше, че тя ще настръхне и при най-нищожния признак за негов опит да я подтикне към нещо. Меденият език на Гавин неочаквано стана толкова безполезен, колкото щяха да са и очите му съвсем скоро.

— Търсех всеки възможен изход, който не води към война — продължи Ейрени Маларгос. — Проклети мъже, все напирате да си доказвате кой е по-велик. Аз само искам да живея. И моят народ да живее. Не знам как да предотвратя всичко това. Известно ли ти е, че пак опитах да сключа съюз с вашия род?

Веждите му сигурно трепнаха и издадоха недоверието му.

— Дори след като ти ни оскърби с отхвърленото предложение да се ожениш за Тизис. Предложих на баща ти да се ожени за нея. Съюзът сигурно нямаше да трае дълго, защото той е на възраст, когато едва ли може да я заплоди. И все пак си струваше да изиграя тази карта, когато залог е животът на хиляди хора.

„Моят баща? С цицорестата Тизис? Или аз с Тизис?“

— Но той ни отказа.

— Веднага ли? — попита Гавин. — Необичайно за моя баща. Не подозира ли, че си на косъм от предателството?

— Не знам какво знае той. Корабът с моите пратеници и наставленията за моята сестра беше плячкосан от пирати. Дали не си спомняш случката?

Я виж ти. В не толкова крайни обстоятелства фактът, че корабът с поробения на него Гавин като гребец е попречил на вражески пратеници с жизненоважна мисия, щеше да бъде невероятен късмет. Е, да, пак можеше да се каже, че е имал невероятен късмет, но от най-лошия.

Тълпата се развика ликуващо. Имаше победител в надпреварата.

— Повярвай ми, аз бих избрала да почакам още вести от Хромария, но нукабата не допуска протакане. Не мога да се отцепя от нея. Ако Кървава гора бъде превзета, което се случва и в момента, не мога да се опълча сама срещу Цветния принц. Дори ако в Хромария решат най-сетне да изпратят достатъчно подкрепления, за да наклонят везните в наша полза, ще ми е трудно дори да браня едната си граница срещу Цветния принц. А какво ще стане, ако и нукабата ме нападне от изток? Ще ни прегазят почти като на шега.

— О, сега ми е ясно за какво си дошла — каза Гавин. — Ще ѝ позволиш да ми извади очите, но се надяваш да ме направиш свой съюзник след това.

Устните ѝ се свиха.

— Очите ти вече са загубени, Гавин Гайл. Впиши ги при моя мъртъв баща и още четирийсет хиляди мъртви рутгарци — бащи, майки, синове и дъщери. И чак тогава пресмятай. Ако искаш да спасиш Седемте сатрапии, нуждаеш се от мен.

— Посегнеш ли ми, вече си нападнала Седемте сатрапии. Аз ги олицетворявам, а предателството се наказва със смърт.

Лицето ѝ застина непреклонно.

— Преди да ме заплашваш, Гавин Гайл, погледни се. Не си какъвто беше. Сега си съсипан остаряващ мъж с осакатена ръка, а след малко ще бъдеш и слепец. Не можеш да притегляш. Оролам е започнал наказанието ти, аз само ще го довърша. Утре е Слънцеднев, но ти няма да се върнеш в Хромария. Отсъстваше на Слънцеднев и миналата година. Хромарият не може да остане без Призма в две поредни години. Луксиатите няма да търпят това. Вероятно вече са те лиши от титлата в твое отсъствие, утре ще те сменят с новия избраник за Призма. Безсилен си да попречиш. Остава ти само да опиташ каквото е по силите ти, за да спасиш империята, която вече не е твоя. Това ти предлагам, Гавин Гайл, бил доскоро Призмата. И запомни — никой не отритва рода Маларгос три пъти, без да си плати.

И го заплю. Очевидно искаше храчката да улучи лицето му, само че пльосна на рамото му. Но и така изразяваше красноречиво чувствата ѝ.

Ейрени тръгна към изхода.

— Ще ти дам знак кога е време — каза на войника.

Излезе. Войникът не отговори.

И Гавин не продумваше. Ейрени беше последната му надежда. Не се залъгваше за това. Знаеше, а отказваше да повярва. Винаги се намираше някакъв изход за Гавин Гайл. Винаги имаше врата, която неговият гений, неговата мощ отваряха, макар че другите дори не я виждаха.

„Такъв си бях, да. Бях.“

След няколко минути се чу звънче. Гавин разкърши врата си наляво-надясно. Войникът отиде при един лост и го натисна. Гавин започна да се издига. Големият капак над него се дръпна встрани в дъжд от пясък и светлина, нахлула в сумрака.

И той си спомни онова, към което не искаше паметта му да се връща — как излезе от самите недра на тъмата, отприщи ада на земята при Разцепената скала и се изкатери крачка по крачка от него, а накрая мракът се раздели и проникна светлина, но по-слаба, поразена, болнава. Светът не беше същият както преди победата му.

„Стореното преди шестнайсет години най-после ме догони. Защо се забави толкова?“

Първо го заля глъч от петдесетина хиляди гърла, още преди да се е показал от шахтата. Високият глас на Ейрени Маларгос се врязваше в тази врява, доколкото ѝ беше по силите. Но тя нямаше дарбите на певци, оратори и пълководци. Стоящи до трибуните на хиподрума жени обаче имаха тези дарби, слушаха думите ѝ и ги повтаряха. Така реакцията на тълпата се забавяше чудато, но Ейрени поне се бе научила да говори кратко и стегнато. Всичко казано беше залъгалка — тези мъж нападна нашата гостенка и съгласно парийските закони злодеят ще загуби очите си.

Какво друго да каже?

А множеството, дано Оролам им прости, разгорещено от победите или загубите на своите любимци, си дереше гърлата кръвожадно. Някога бяха поданици на Гавин. Сега ревяха от нетърпение да видят как му вадят очите.

Изреваха още веднъж, щом подът на клетката му се изравни с арената и го зърнаха за пръв път.

После Гавин видя довършващия удар на нукабата. Богатите родове в Рутгар се редуваха да дават пари за различни игри и състезания. Дори Гайл го правеха, макар че не живееха тук. Е, не толкова щедро като останалите. Не откриваше червеното на Гайл по туниките и лентите, носени от малцината (както предполагаше), които още се отнасяха добре към неговия род. Затова пък разпозна герба на Гайл по най-големите флагове. Тези надбягвания с колесници бяха платени от Гайл. Гавин щеше да бъде ослепен на собственото си увеселение.

„Харуру, наистина си отмъстителна кучка.“

Около него стояха войници и трима притеглящи, ръцете им вече оцветени от луксин. Досещаше се, че са синьо, зелено и червено, но във въздуха се смесваха толкова миризми, че не беше сигурен. Но това бяха цветовете, предпочитани от повечето хора за бойна магия. Тези тук бяха настроени много сериозно. Свалиха му веригите, принудиха го да се изправи и го поведоха по хиподрума към спината — средната линия на арената, където имаше висока площадка, за да видят всички добре неговото наказание.

Същата площадка, на която той бе прекратил Кървавата война.

Спъна се в прангите, докато изкачваше стъпалата, и смехът закънтя наоколо. Неговите хора. Как ги мразеше.

Видя дима над кофата с жарава. В нея бяха забучени два железни шиша. Огледа хиподрума. Петдесет хиляди души и нито един приятел. В ложата на сатрапата нукабата го гледаше засмяна. Устните ѝ мърдаха, казваше му нещо. От такова разстояние нямаше как да прочете думите по устните ѝ, но отгатна една — „безполезен“. Тя се наслаждаваше на неговата безпомощност поне колкото щеше да се радва и на слепотата му. После тя и всичко наоколо се сляха в неясни петна. Хора се движеха наблизо, отваряха усти, а Гавин не чуваше нищо.

Спомняше си странно отчетливо, сякаш някой дръпна прашна завеса в залата на паметта, как лейди Янус Бориг ги посети в детството му, държа се с неговата майка както не си позволяваше никой друг, и му каза:

— Черният луксин е бедствието на нашата история. Той е безумие във формата на луксин. Той е отрова за душата. Докоснат веднъж, остава завинаги в притеглящия и бавно го изяжда отвътре. Във всеки свят има нещо, което е под възбрана. И във всеки свят то е най-желаното, защото у нас е вкоренена любовта към разрухата. Ето ти изпитание за твоята мъдрост, малки Гайл. Единственото важно изпитание. В този свят Оролам ни е дал могъщество, каквото нямат дори ангелите. Силата на необузданото зло. Унищожението на самата история. Лудост, смърт и небитие. Това е пустота и мрак. Това е липсата на светлина, отсъствието на самия Бог… което хората с право наричат ад. Това е черният луксин и този цвят… макар че не може да се нарече цвят… този цвят, Дазен Гайл, е твоят цвят.

Той ѝ повярва. Тогава узна, че е прокълнатият брат. Злият брат. Казаното от нея беше вярно.

В края на всичко, когато всеки цвят изчезне, остава тъмата.

Гавин виждаше само в оттенъци на сивото. Виждаше и черното.

„Как бях забравил? Как аз — помнещият всичко, забравих този ден? Истински ли е споменът? Само се е залутал сред неизброимите други ли?“

Но сега нямаше време да умува. Не в тези последни крачки.

В притеглянето на черен луксин нямаше опити и отказване. Той беше като зареден пистолет с вдигнат ударник. Или натискаш спусъка, или не го натискаш. И ако си способен да го притеглиш, правиш го наистина.

Ад. Адът на земята. Димящите развалини при Разцепената скала. Тази касапница, оплискана в кръв, яростта, безумието, изтреблението и гнусотията на отровата, излята върху света като от чучур с размерите на цялото небе.

Гавин оглеждаше хиподрума и в оттенъците на сивото и черното не виждаше нито един приятел. Хулеха го, мразеха го, не го познаха. Тези хора, които бе избавил от безкрайна война — те го ненавиждаха, искаха за него болка и смърт. Само за да се забавляват.

В тези мигове на кръвожадност и нехайна жестокост те бяха същински проход към ада. И Гавин можеше да стовари ада върху тях, за да се спаси. Единственият начин да се спаси.

Взираше се в нямо зейналите гърла, но не чуваше нищо повече от шепот на вълнички по пясък. И осъзна, че ако го застрашаваше смърт, нямаше да прибегне до това средство. Щеше да умре за тези неблагодарници. Не с радост, но доброволно.

Но да го ослепят, да го направят безполезен, да го опозорят, да му се присмиват, да бъде безсилен и да буди само съжаление? Да му отнемат зрението, светлината и силата означаваше да се превърне в противоположността на Гавин Гайл. А този образ бе градил през целия си живот. В него беше смисълът на живота му.

Можеше да притегли черното още веднъж, да победи още веднъж, да се въздигне още веднъж като сенчеста фигура, обсипана с пепелта от изгорялата плът и мечти на враговете.

„Да бъда Гайл означава да имам титанична воля. Означава да размествам света за свое удоволствие. Да бъда непоклатимата сила, да бъда като Бог.

Да бъда Гайл означава да убивам, без да ми мигне окото — всеки, застанал на пътя ми. Ако трябва и хората, напълнили цял хиподрум. Ако трябва и собствения си брат.

Да бъда Гайл означава да съм велик, а не добър.

Но аз не съм само Гайл. Вече не съм. Сега съм и съпруг, и баща. Сега съм нещо повече от завоевател. Загубеното сега е нищо в сравнение с онова, което ще загубя, за да го съхраня.

Карис, ще ме разбереш ли? Кип, ще прозреш ли някой ден, че това не е миг на слабост?“

Хванаха го и той, прославил се с волята си, я прояви най-несломимо, като не се възпротиви.

Вързаха го на маса. В жлеб на единия край бяха сипали няколко пръста пясък. Сигурно за да попива кръвта. Първо стегнаха китките и стъпалата му с дебели кожени ремъци. След това луксин задържа главата му неподвижно.

Беше по гръб над пясъка и гледаше небето. Все едно се носеше по морето със своя плъзгун, провесил ръце във водата, вторачен във ведрото небе. Или това беше покоят, даряван от Оролам, или Гавин най-после си бе загубил ума.

Мъж застана до главата му, натисна единия клепач надолу, луксин се наслои около окото и отвори клепача. Луксинът стана желе, втвърди се и задържа окото широко отворено. И както беше вързан на масата, Гавин гледаше право в слънцето по пладне.

Не бива да гледаш слънцето. Може да ослепееш. Гавин се разкикоти.

Срещаше погледа на Окото на Оролам, светилото. И не можеше да се извърне.

Какво му бе казал онзи беззъб от скорбут бивш роб? Че ако продължава с лъжите си, ще бъде поразен от слепота? „И коя лъжа не биваше да изричам? Толкова много бяха. Само трябваше да кажа истината на Антониус Маларгос ли? Аз съм изтъкан от сенки, Оролам. Няма нищо друго в мен.“

Притеглящият му говореше, но Гавин се бе пренесъл отвъд думите.

„Зяпам предизвикателно самото слънце, но въпреки това мога да притегля черен луксин. Мога да взема и сянката си по пладне, смалена почти до нищото, и да я метна върху света.“

Жена с роба на хирург се наведе над него. Беше грозновата и бледа, може би по-бледа от обикновено. Пребледняла както можеха да пребледняват само хората в тази част от сатрапиите. Носеше дебели кожени ръкавици. Той не я чуваше, но отгатваше думите по устните ѝ. Тя не знаеше, че той е Призмата, но го молеше за прошка. Хиляди пъти бе виждал устни да изричат тези думи. На всеки Слънцеднев.

„Все още мога да притегля черното. Оролам, ти не си и наполовина милостив като мен.

Карис, ще ми липсва усмивката ти.“

Жената извади от кофата първия шиш с нажежен до бяло връх и изтръска рязко парченцата въглени от метала. Опря хълбок в масата, вдигна изгарящия шиш над окото му с две ръце. Светеше като второ слънце. Тя се движеше толкова бавно и предпазливо…

„Последна секунда. Последен шанс. Това е мигът.“

Яркият метал се спускаше, сияйната точка на земното слънце закри небесното.

Предишния път беше същото. На прага на смъртта. И той отказа да умре. С разперени ръце както днес, но паднал по лице. Посегна с тези разперени ръце и прегърна целия ад.

Беше тук, под пръстите му като задушаващо покривало от черни паяци, готово да бъде хвърлено върху лицето на света, върху лика на светилото.

Черният луксин се носеше под пръстите му, по-дълбок от всички морета на света. За да го достигне, трябваше само да стисне юмруци.

„Все още мога…“ Пръстите му се вдървиха, но не се свиха.

Цсссс. Звукът на цвърчащата очна ябълка беше първият, когато всички звуци го връхлетяха отново.

Знаеше, че ще боли. Но изобщо не си бе представял тази болка.

Самата му душа се изтръгна в писъка.

Загрузка...