17.

Макар че мнозина сред новоприетите в Черната гвардия се бяха върнали от истинска война, подготовката им бе подновена незабавно, а наставниците им се отнасяха с тях все едно не знаят почти нищо. Дори да беше вярно, Тея се дразнеше. Седмиците се изнизваха и наставниците се държаха сякаш нищо не се е случило, нищо не се е променило.

— Правят го, за да се чувстваш нормално — каза Бен-хадад след поредната тренировка, която приключиха задъхани, а неколцина повръщаха.

Другите се разотидоха. За новаците в Черната гвардия работата и уроците, с които трябва да са готови за вчера, май никога не свършваха.

— За да свикнеш с реда — продължи той. — Била си на място, където властват безумие и хаос. Връщаш се и тук всичко е овладяно. Искат това да те успокои. Светът се преобрази изведнъж. Загубихме Призмата, може и да е мъртъв. Хромарият претърпя поражения в две важни битки, а уж всички си мислехме, че тази война ще е дребно стълкновение. Всичко отива по дяволите и всички са уплашени. Нормалното е същинска милост. А за останалите от нас е още по-зле.

— Как тъй? — озадачи се Тея.

— За тези от нас, които не бяхме в Ру. Стават още по-строги, карат ни да тренираме двойно по-упорито, а ние знаем, че го правят преди всичко заради вас. Връщате се като герои от войната. Тея, ти си приета съвсем наскоро, а вече научихме, че си повела нападението срещу Руишки нос.

— Повела съм го?! — повтори тя изумена. — Само се промъквах пред другите за малко.

— Престорила си се на войник от Кървавите халати, подмамила си техен патрул в засада, спасила си цял отряд и си предпазила от провал атаката, завършила с унищожаването на бог. Без тебе нищо е нямало да сполучи.

— Не беше така — отрече Тея.

— А ти кое предпочиташ?

— Какво? — пак не го разбра тя.

— Никой да не го споменава освен в малко слухове или всички да тънат в страхопочитание към тебе, дори ти да знаеш, че не е било чак толкова славно, както се разказва?

Тея се озъби.

— О… Разбрах.

„Проклятие!“

— В Черната гвардия не им е за пръв път да приемат млади бойци — напомни Бен-хадад.

— Ти пък откога помъдря толкова? — заяде се Тея. — Нямаше ни по-малко от месец, а сега дори очилата ти работят както трябва.

Бен-хадад се ухили.

— Признаха ми третия.

— Какво?! Третия цвят?

Той беше бихром, пристигнал през пролетта — твърде късно за заниманията в школата, затова пък попадна отрано в подготвителна група на Черната гвардия. Както показваха и подвижните лещи на очилата му, отдавна можеше да притегля синьо и жълто и беше на ръба на зеленото.

— Но нали… — смънка тя.

Тревожеха се, че ако го признаят за полихром, ще бъде принуден да напусне Черната гвардия. Полихромите бяха прекалено ценни, за да ги излагат на опасности.

— Войната променя всичко. Знаеш колко намаля Черната гвардия. Няма да се лишат от черногвардеец, за чиято подготовка са вложили толкова усилия. Ако ще и да съм полихром. Поне донякъде.

— Откога знаеше?

Не беше нечувано нечии способности да се разширят в юношеството. Повечето бихроми и полихроми започваха с един цвят и стигаха до другите постепенно, но думите на Бен-хадад прозвучаха някак странно.

— От три месеца притеглям зеленото неоспоримо.

— Ама че си гадинка! — възкликна Тея. — И нищо не ми каза?

— Ти беше заета с Кип. През цялото време.

— Той е мой партньор.

— Беше.

Бен-хадад се облещи, сякаш се бе издал неволно.

— Това пък какво означава? — сопна се тя.

Той стисна зъби, намръщи се и отговори:

— Войната променя всичко. Мислех си, че може да промени и това. Сещаш се де…

— За какво да се сещам?

— Тея, Кип е мъртъв. Минаха седмици. Ако някой от верните на Хромария поданици го бе намерил, досега щяхме да научим. Ако пък са го заловили търговци на роби, щяха да поискат откуп. Не се бавят в осребряването на ценна плячка като син на благородник.

— Не е мъртъв.

— И да си права, за нас все едно е мъртъв. Дори да е оцелял, той е нападнал Червения. Не може да остане в Черната гвардия.

— Червения лъже. Немислимо е Кип да…

— Защото никога не си е изпускал юздите, а? Толкова е благоразумен… На Оролам топките! Дори няма значение какво се е случило наистина. Червения си е Червения. Той е главата на рода. Той е шибаният Андрос Гайл! За Кип ще е самоубийство да се върне тук. Той вече е извън твоя живот. Мислех си… — Бен-хадад издиша тежко и като че ли посърна. — Слушай, съжалявам за тези приказки. Това не беше…

Какво не беше? — сопна се Тея.

— Слушай, аз… да му се не види! Забрави какво говорих!

И си тръгна сърдито. Ама че задник! Гневният поглед на Тея се спря на малката робиня, която се беше вторачила в нея.

— Моля за извинение, господарке — промълви момичето и преглътна.

Не беше на повече от десет години, с коса на плитчици. Не бе имало войни толкова наскоро, че да е пленена, значи е била продадена от родителите си. По-точно предадена.

Тея скова лицето си в маска на спокойствие. Защо да стряска безпомощно момиченце с яда си, който нямаше нищо общо с нея?

— Какво има, калийн?

— Един мъж ме изпрати да ви кажа, че трябва да се срещнете веднага с него. Чака във вашата стая.

— Мъж ли? Как изглежда?

— Висок, господарке. И… червенокос. Все се усмихва…

Тея изруга гръмогласно и малката робиня чак подскочи.

— Съжалявам. Можеш да си вървиш. Благодаря ти.

Значи дойде денят. Господин Шарп имаше задача за нея. Една задача и ще се отърве. Да бе… Тея знаеше как продължават такива истории. Една задача, за да затънеш. За толкова тъпа ли я смяташе онзи? А от друга страна, имаше ли избор?

Колко страшна можеше да е задачата?

Не искаше да мисли за това. Тръгна припряно към стаята си… да, стаята на Кип. Поколеба се пред прага, но щом си припомни, че господин Шарп може да я убие бързо, незабелязано и без да остави следи, отвори вратата.

Седеше на леглото ѝ, скромно скръстил крака и събрал длани в скута си. Дари я с широка, хубава, престорена усмивка.

— Един кораб ще акостира след не повече от час. Казва се „Червеният гларус“, идва от Зелени пристан. На него пътува един мунд — Дравус Уейр, носи набиваща се на очи шапка в червено, жълто и зелено. Той има свитък документи. Може би в кутия на вестоносец със сребърни инкрустации в краищата. А може би не са в кутия.

— Знаеш, че не различавам червеното от зеленото. И ако документите не са в кутията, няма как да знам къде ги крие. Знаеш, че…

— Наясно съм с твоите затруднения. Опитвам се да разбера докъде се простират способностите ти — прекъсна я господин Шарп. — От тебе се очаква да… отнемеш документите, преди той да пристигне в резиденцията на посланика на Кървавата гора. Дравус Уейр е шпионин и ще бъде нащрек. Каквото и да се случи, няма да позволиш да те запомни и разпознае. Ще разменя неговите документи срещу твоите документи. Разбра ли? Получаваш свободата си срещу дребна кражба.

Разбра, и още как. Страхуваше се от тази задача, откакто…

— Не повече от час ли каза?

Времето едва би стигнало да отиде там. Той пак се усмихна като риба.

— Излез! — троснато каза Тея.

— Моля?

— Трябва да се преоблека. Няма да отида с дрехи на мунд. Веднага! Нямам време за твоите глупости.

Тежкият шамар я събори на пода.

— Калийн, не забравяй кой заповядва тук. Или ще се държиш почтително, или ще те науча на това.

Тя се изправи на треперещите си крака, стиснала юмруци. „Губиш време, Тея.“

Смъкна панталона и туниката на сивата новобранска униформа, впила убийствен поглед в господин Шарп, докато навличаше дрехите си на дисципула. Нямаше да се набиват на очи колкото униформата, но пак щяха да изпъкват повече, отколкото ѝ допадаше. За жалост нямаше толкова пари, че да си позволи повече от два ката дрехи.

Господин Шарп я наблюдаваше безстрастно.

— Какво има в това мускалче? Масло? Парфюм?

— Нищо особено.

Той не настоя за отговор.

— Ще бъда пред кръчмата „Кръстопътят“. След два часа.

Само минути по-късно Адрастея се промъкваше в следобедните тълпи на Големи Яспис и потискаше страха си с решителност. Веднъж я набеляза някаква банда, но тя успя да им се изплъзне. Отне ѝ обаче още няколко минути. Привидя ѝ се Кип, излизащ от дюкянче в пресечка, но я подведе въображението… или гузната съвест.

Щом свършеше това, щеше да е свободна.

Разбира се, нямаше да е истинска свобода. Щяха да я оплетат в нещо още по-лошо. Получеше ли документите си, никой не би могъл да я прехвърля като собственост от едни ръце в други. Но пак щеше да си остане робиня — негласна робиня на господин Шарп. От друга страна, да се отърве от един човек щеше да е стократно по-лесно, отколкото да се откопчи от всички закони на сатрапиите.

„Аз съм робиня, а не глупачка.“

От кого предпочиташе да зависи — от господин Шарп или от господарката Аглая Красос? Шарп беше безмилостен, а Аглая беше на почит и уважение. Той се криеше в сенките, тя — на светло. Тея беше готова да рискува със сенките. „Върши си работата. Ще се нуждаеш от цялото си хитроумие.“

Невъзможно. Не ѝ остана време да подбере инструменти, да се предреши. Не бе проучила човека, когото искаха да ограби. Тази работа имаше някаква скрита страна. Или господин Шарп просто не разбираше, че иска невъзможното от нея, или ставаше още нещо.

Да, имаше и друго. Тея беше уверена в това. Но какво ли беше? Да не я тласкаше нарочно към провал? Защо?

Стига умуване. Ще има време затова по-късно. Първо да направи необходимото, за да успее. С роклята в убито бяло на учаща в Хромария и вързана със златистия шал коса наистина не се набиваше на очи чак толкова, но това не стигаше.

Подмина още десетина улички, преди да открие каквото търсеше. Момче на дванайсетина години — важно беше да е по-малък — метеше пред дюкян. Сам, усърден, с дрехи на чирак и обикновена шапка с широка периферия.

Тя закрачи малко по-кръшно. Момчето вдигна глава, зяпна я, извърна се стеснително и пак ѝ зяпна.

— Здрасти, красавецо. — Тя спря точно пред него.

Той погледна наляво и надясно и се изчерви.

— Кой, аз ли? Ъ-ъ…

Тя го целуна по устата, грабна шапката от главата му и се притисна до него. Цялото му тяло се скова. Тея го пусна и нахлупи шапката му.

— Благодаря!

Устата му беше отворена, но бе загубил дар слово.

Преди да се скрие зад ъгъла тя се обърна и го дари с въздушна целувка. Той протягаше ръка с изпружен показалец към нея, обаче не помръдваше. Метлата беше паднала забравена на калдъръма.

Тея профуча тичешком покрай следващите две пресечки, в случай че момчето се освести прекалено бързо. После започна да оглежда въжетата с прани дрехи, търсеше си нещо по мярка. Хората уж трябваше да простират само в дневната жега, за да не пречат на лъчите между Хилядата звезди в късния следобед или вечерта. Разбира се, не всички спазваха правилата. Имаше някаква свобода на избора какво да открадне. Можеше да стегне панталона с колана си, ако се окаже твърде широк, а стига ризата или туниката да не беше огромна, щеше да ѝ върши работа. Но торбестите дрехи могат и да пречат, а ако се наложеше да бяга, не искаше панталонът да се смъкне около глезените ѝ.

Щом зърна каквото искаше, забави крачка. Момчешки панталон и туника на въже един етаж над нея и спряла точно под дрехите каруца. Момиченце на не повече от шест години държеше поводите на кончето, докато баща ѝ или майка ѝ са вътре.

Тея се засили, скочи на каруцата и стъпи на ритлата като котка, пазеща равновесие върху ограда. Докопа панталона и туниката, подпря се с крак на седалката на коларя и скочи със салто на улицата.

Спря само на пет стъпки от момиченцето.

Подмигна ѝ засмяна. После се поклони. Детето се блещеше толкова стъписано, че Тея не очакваше да продума.

Но момиченцето се разпищя.

Тея закрачи припряно, но не беше стигнала до ъгъла, когато майката на детето изтича навън да види какво става. За късмет малката беше толкова разстроена, че още не можеше да обясни как някаква жена тупнала пред нея от небето. Тея се измъкна.

Отбягваше главните улици, предпочиташе незначителния риск да ѝ посегнат, отколкото да се промъква в тълпите. Накрая се шмугна в дълбокия вход на една пекарна, която толкова късно през деня беше затворена, а фенерите до входа — угасени.

Тея нахлузи панталона под роклята, огледа уличката и в двете посоки, видя само няколко жени, които не ѝ обръщаха внимание, и смъкна роклята. Облече туниката, сгъна припряно роклята, пъхна туниката в панталона, стегна колана и поиздърпа навън гънките на туниката, за да е по-свободна. Намести шапката на главата си, прибра косата си под нея и пъхна сгънатата рокля под туниката на корема си. Коланът я задържаше и роклята прикриваше бездруго оскъдните извивки на тялото ѝ.

Пак си припомни унило с колко малко усилия можеше да се престори на момче.

Добра се до кейовете след десетина минути. Хората на доближаващите пристанището кораби гледаха със страхопочитание куполите и огледалата на града, седемте сияйни кули на Хромария. Но за идващия откъм града впечатлението беше съвсем друго. Пристанището беше огромно, а Големи Яспис — сред най-големите градове на света, и почти всички необходими припаси се доставяха по море. Очите на непосветения виждаха тук само хаос. Тея обаче чу веднъж думите на едно момче от своята група, чийто баща беше докер: говореше едва ли не вдъхновено за пълната съгласуваност, за същинското изкуство на работата в пристанището. Но на нея ѝ приличаше на мравуняк. Хиляди хора кръстосваха във всички посоки, имаше гъмжило от кораби с всевъзможни размери, пристигаха и потегляха каруци, върволици яки мъжаги пренасяха какво ли не, жени щракаха с топчетата на сметала и тя дори не можеше да се досети какво вършат.

Отиде право при мъж, който отговаряше на въпросите на работници и ги пращаше на едно или друго място.

— „Червеният гларус“? — попита го, като се постара да снижи гласа си с цяла октава.

— Дванайсети кей, зелената страна.

Да му каже, че „зелената страна“ с нищо не помага на човек, който е сляп за два цвята, означаваше само да си изпроси нежелано внимание. Така че си затвори устата и го подмина.

„Червеният гларус“ бе акостирал и още преди да излезе на Дванайсети кей, Тея забеляза конте с широкопола шапка в жълто и две различни степени на сивото. Нейният човек. Изумителен късмет.

Тя притегли парил, събран хлабаво в шепата ѝ и неустойчив, за да се върне бързо в своята част от спектъра, и го насочи като лъч. Отпусна очи и леко наведе глава, за да ги закрива шапката колкото е възможно. Не можеше да се бави. Немислимо беше да си сложи очилата — само богатите можеха да си ги позволят. Но ако някой видеше зениците ѝ, сигурно щеше да се разкрещи.

Светлинният лъч пронизваше дрехите и косата на мъжа, макар че на такова разстояние не му стигаше силата да проникне през тежките кожени ботуши и дебелите ръкавици. Тея го огледа внимателно, когато мина покрай нея.

Тока на колан, меч, монети в нагръден джоб — всичко това блестеше бяло в зрението ѝ. Нямаше обаче кутия за документи със сребърни инкрустации.

Ако изобщо носеше документи, ги беше пъхнал в ботушите или ръкавиците, може би надлъжно под колана… или бяха на толкова тънка хартия, че парилът не я откриваше. Каквато и да беше истината, Тея още не можеше да я научи.

Последва го на трийсет-четирийсет стъпки. Ако носеше документи за посолството на Кървавата гора, имаше петнайсетина минути да ги докопа. Познаваше добре Големи Яспис, само че нямаше представа колко добре се ориентира шпионинът на този остров. Кварталите между пристанището и посолството изобщо не бяха толкова неприятни като онези по̀ на север.

Шпионинът крачеше уверено, но понякога се озърташе. Не поглеждаше карта, не помоли никого да го упъти. Значи познаваше града.

Нямаше как да го доближи, щом той внимаваше толкова. Предрешена като кльощаво бедно момче с шапка, тя се сливаше добре с тълпата, но този човек беше шпионин. Непременно би я забелязал, преди да се промъкне, за да го обере.

Ако познаваше града и вървеше право към посолството, на две различни места щеше да мине напряко по тесни улици, свързващи главните.

Рискът беше сериозен, Тея обаче нямаше по-добра възможност.

Шпионинът опипа лявата си ръкавица, като че проверяваше дали нещо не е паднало от нея. Провървя ѝ!

Тея кривна встрани в разклонение на улицата и след малко започна да подтичва. Малцина я поглеждаха, защото чираците често трябваше да изпълняват неотложни поръчки на своите майстори.

Заобиколи на бегом през няколко пресечки. Тук тълпите бяха по-рехави и тя се върна към улицата, където бе намислила да пресрещне шпионина. Закъсня. Той вече беше там и пресичаше пред нея. Тя изруга безмълвно и се върна назад.

Последен шанс. Този път се втурна с все сила, за да стигне навреме до уличката. Стараеше се паниката ѝ да не проличи. Имаше само тази възможност.

Зави по набелязаната пресечка и стигна до началото на уличката.

Вдиша и издиша на пресекулки, постара се да укроти нервите си и да спре треперенето на ръцете, наведе глава, за да не се вижда лицето ѝ, и хлътна в уличката. Мъжът вървеше насреща от другия край. Нямаше никой друг. Ако побързаше, щеше да го пресрещне в тясно място. Чудесно.

Извиваше глава така, че широкополата шапка да закрива очите ѝ. Нямаше как да направи номера изкусно. Реши да се блъсне в него и да го препипа и дори той да не забележеше веднага, щеше да се случи най-много след няколко секунди. Тук нямаше тълпи, нямаше кой да му отвлече вниманието. Уповаваше се само на пъргавината си, за да избяга. Вече подбираше откъде да офейка… но се отказа. Съсредоточи се. Първо трябваше да отмъкне документите.

Провря се в тясното място едновременно с шпионина. Престори се, че залитна заради препъване. Той вдигна ръце и я отблъсна. Тя докопа свитъка, но не се справи чевръсто. Закачи малко ръкава му и той се обърна, когато тя издърпа документите. Гадост!

И тогава нещо се случи толкова бързо, че тя не успя да го види добре. Сянката в тясното място сякаш оживя, отдели се от стената и приклещи ръката ѝ.

И замахна свирепо с тази ръка към шпионина. Топли пръски полепнаха на лицето и по шията ѝ. Шпионинът вдигна ръце в ужас — гърлото му беше прерязано, от яремната вена по Тея бликаше кръв.

Тя го оттласна и той падна, отворил уста като риба. Скритият в сянката убиец тикна нещо в ръката ѝ — окървавен нож.

Позна го по ръста, стойката и очите, иначе беше напълно покрит, качулката прилепнала плътно към лицето. Убиеца Шарп.

Пусна я, отдръпна се чевръсто и прекрачи през умиращия в краката му шпионин, все едно в отнемането на живот нямаше нищо особено.

— Сега и ти си убийца — каза ѝ. — Бягай, иначе ти е спукана работата.

От очите му навсякъде по наметалото затрепка светлина и изчезна като димни спирали, плъзнали по тялото му.

Тя чу как подметката му изстърга по калдъръма, но нямаше какво да види. Опита се да погледне в парил, само че не можеше да се овладее. Вцепени се. Наведе глава — цялата беше в кръв, държеше изцапан с кръв нож, пред нея умираше човек.

Моряшко изсвирване в три тона проехтя по цялата уличка. Зовът за помощ — не можеше да бъде сбъркан с друг сигнал.

— Късмет — пожела ѝ въздухът.

Лесно си представи широката усмивка на Убиеца Шарп, макар че не я виждаше.

Постоя скована още миг. Зърна стражник в края на улицата, на има-няма двеста стъпки от себе си. И той я видя с окървавеното острие в ръка, изправена над мъртвец. Тея побягна.

Загрузка...