71.

На най-закътаното място, което можа да открие в една библиотека, Тея се опитваше да прави каквото ѝ бе заръчал Убиеца Шарп. Той беше въплъщение на ужаса, но и имаше сякаш неизчерпаеми знания за парила. А след бягството на Марта Мартаенс тя не познаваше друг, от когото да научи нещо полезно. Дори в забранените библиотеки нямаше нищо за парила. Проклети луксори…

Убиеца Шарп обаче ѝ предлагаше отговори дори на най-важните за нея въпроси, все едно в това нямаше нищо особено.

— Другите цветове — престраши се да каже тя — имат и метафизични свойства.

— Мета… Какви свойства?!

Пак забрави, че господин Шарп не бе натрупал знанията си в Хромария. Заради собствената ѝ безопасност не биваше да изглежда, че се опитва да му го натяква.

— Нали червеното прави човек податлив на гнева, а след време свръхвиолетовото го подтиква да разсъждава логично. Какво е въздействието на парила?

Той се засмя.

— Не си забелязала, а? Може и да си по-особена като мен. Аз съм същински чудак сред притеглящите парил.

„Чудак ли? Меко казано.“ Лицето ѝ обаче изразяваше само почтителна любознателност. И той се смили.

— Парилът изостря чувствителността. Помисли сама. Той е много под подчервеното в отсрещната страна на спектъра спрямо свръхвиолетовото, което би те направило разсъдлива. Парилът обаче дава способността да долавяш чувствата на другите. Изостря невероятно усета за емоциите на околните — и обикновените, и свързаните с магията. Аз съм късметлия. Само долавям тези чувства, без да ми влияят. На другите притеглящи парил, поне повечето сред малцината, които имаме, не им е провървяло. Те съпреживяват каквото другите чувстват. Понякога толкова силно, че е страшно. „Плачете с ридаещите, веселете се с радостните.“ Може да е написано специално за притеглящите парил. Тази изострена чувствителност е и нашата слабост, и нашата сила. Затова чувстваме и самата светлина. Отначало усещаме добре проявите на светлината. После възприемаме самата светлина. И накрая можем да я разцепваме.

— Нима всички притеглящи парил могат да цепят светлината?

„Как е възможно в Хромария да не знаят това?“

— Може би един от десет. Тоест случва се около хиляда пъти по-често отколкото при притеглящите други цветове.

Оказа се, че половината от наученото в уроците с Марта Мартаенс е безполезно. Марта ѝ бе казала, че парилът образува гел. Господин Шарп потвърди, но не разбираше защо някой би искал да използва това свойство често.

— Да, има резонансна точка по-нагоре в спектъра, която може да се използва за образуване на гел. Използваме го само да белязваме мишени, защото се разпръсква бързо. Какво друго?… Подходящ е за факли от парил, но аз боравя пряко със светлината. Може би ако искаш да дадеш парил на някой друг, макар че не виждам смисъл в това.

Показа ѝ друга резонансна точка, в която се образува газ. Несравнимо по-лесен за притегляне от твърдите и желеобразните форми на парила.

После ѝ даде задачата, с която се занимаваше сега. Тя се обгърна в мехур от парил.

Разбира се, оставаше невидим. И толкова крехък, че всяко докосване го разрушаваше. Притегли парилов газ, за да запълни обвивката. И той беше невидим — затова можеше да се упражнява в библиотеката без опасения, че някой ще ѝ попречи, стига понякога да прелиства книгата в скута си и да не позволява никой да види зениците ѝ.

Когато притегляше парил, ставаше по-чувствителна към докосването на цветовете. Обгърнатата в парилов газ кожа изостряше този усет още по-силно. Освен това вдишваше този газ, но той нямаше никакъв вкус, а ароматът му беше трудно доловим.

Обвивката от парил не само задържаше добре газа, но се превръщаше и в леща. Както синята леща пропуска само синьото, а прозрачното стъкло на прозорец спира част от свръхвиолетовото, парилът също променяше минаващата през него светлина. Приличаше на сито.

Сито от светлина? Звучеше нелепо дори за нея, но беше вярно. Парилът изместваше полека всеки цвят към истинското му място в спектъра, откъдето можеше да бъде притеглян. Дори в такова изобилие от парил всеки цвят изглеждаше по-ярък и жизнен. Според господин Шарп това било доказателство, че парилът е господстващият цвят. По-точно — Господстващият. Главната буква се подразбираше от преклонението в гласа му.

Но Тея вече бе слушала убедителни доводи на червени магистри защо червеното е най-добрият цвят. Сините магистри обясняваха на дисципулите в старшите класове защо синьото е истинският цвят — любимият на Оролам, цветът на морето и небето. Жълтите изтъкваха, че Оролам предпочита жълто — якия център на спектъра, чиято сърцевина беше като неунищожимо злато. Тея с удоволствие би си позволила вярата, че парилът също е изумителен и прекрасен (все пак беше единственият достъпен за нея цвят), но знаеше, че с нищо не превъзхожда останалите, просто си има чудатости. Както жълтото можеше да бъде и течно, и твърдо, а и от двете му форми имаше полза.

Бе виждала как някои от малцината дисципули десета година, успели да убедят покровителите си, че им служат най-добре чрез проучвания, правят опити с поляризирани лещи. Когато поставяха една леща в лъч светлина, наглед не се случваше нищо. Поставяха и втора малко след нея — пак нищо… докато обърнат и двете. Тогава лъчът между тях изчезваше.

Струваше ѝ се, че това явление с парила е подобно. Разбира се, можеше и да е съвсем различно. Забранено ѝ беше да пита.

Зае се с останалото, което ѝ беше възложено от различни магистри за следващи уроци, и през цялото време поддържаше мехура от парил, доколкото успяваше. Откри, че е невъзможно, а дори да го правеше безупречно, въздухът в обвивката скоро свършваше. Всъщност вдишваше и внушителни количества парилов газ. Не беше ли вредно?

„Тея, от всичко, което може да ти види сметката, париловият газ май е по-надолу в списъка от кръвожадни еретици, побъркани убийци, настъпващи езичници и собствената ти глупост.“

Привърши с уроците и тръгна към спалното си помещение. Стараеше се да поддържа мехура, притегляше кратко и начесто, внимаваше околните да не виждат очите ѝ, връщаше ги в нормално състояние и пак тласкаше зрението си към парил след няколко крачки. Но обвивката все се разпадаше от накъсаните ѝ усилия — дори ходенето стигаше, каквито и подпори от парил да създаваше Тея в мехура. Тъкмо се успокои, че е схванала как да го поддържа правилно, като се грижи да има много опорни точки в него и да ходи плавно, но видя как напорът на въздуха срещу парила огъна повърхността му навътре. Издържа само секунда, разпори се и вече нямаше и следа от него. За кой ли път.

— Ей!…

Щеше да подмине, без да обръща внимание на шепота. Направи крачка покрай отворената врата, погълната от… Адове!

Вцепени се. Господин Шарп! Носеше бродирани ленени дрехи и широк скъп пояс на богат рутгарец, с отметнат на гърба петасос, в шнуровете на шапката вплетени златни нишки. Макар че беше стресната, огледа дрехите и ги одобри — външност на достатъчно заможен човек, за да не се набива на очи почти навсякъде в Хромария, но не толкова разкошно облекло, че да го запомнят мнозина.

Даде ѝ знак да влезе в стаята. Кабинет на някакъв чиновник. Убиеца Шарп явно се бе справил лесно с ключалката. Тея се увери, че никой не я гледа, и влезе.

— Няма да се застояваме тук. — Съвършените му зъби лъснаха в усмивка. Той затвори вратата. — Време е да докажеш предаността си. До Слънцеднев остават само три дни. В момента Бялата наблюдава подготовката. Ще се качиш в стая два етажа над твоята. Пред прозореца виси въже с възли. Ще се покатериш по него до следващия етаж. За да стигнеш до етажа над него, ще използваш това.

Подаде ѝ торбичка, в която май имаше камъни. Тея бръкна и извади полукръг с лека сърповидна извивка навътре. От нея стърчеше плочка син луксин.

— Избърсваш с ръка стената, за да е колкото може по-чиста. Махаш с нокът парчето луксин. Притискаш полумесеца към стената с все сила. Издържа пет пъти по-голяма тежест от твоята. Когато се спускаш, издърпваш това. — Посочи халката отдолу. — Връвта вътре е напоена с разтворител. Така ще свалиш полумесеца от стената. Важно е. Не бива да оставяш никакви следи, разбра ли? Дори по стената да има малко луксин, ще се разпръсне за минути.

— И какво да правя, когато се покатеря?

— Пред вратата ще има един или двама черногвардейци. Погрижихме се за нейната стайна робиня.

— Убита ли е?

Още не беше отговорил на въпроса ѝ.

— Пратена е другаде по работа. Доколкото ми е известно, искрящите наметала са в долното чекмедже на бюрото на Бялата. Или в шкаф, който е в съседната стая на робинята.

„Аха, значи наметалата. Както бях предупредена.“

— Смятаме, че ще имаш половин час — добави Убиеца Шарп. — Вратата на балкона е оставена отключена.

— Иначе казано, имате свой човек в Черната гвардия — каза Тея. — Защо не поискате той да вземе наметалата?

Погледът му показваше красноречиво колко е глупав въпросът ѝ.

„Да бе. Не искат да бъде разкрит. Нали първо ще заподозрат черногвардейците… макар и с голямо нежелание. Но кой друг би могъл да отмъкне нещо от покоите на Бялата?“

Умът ѝ стигна веднага до още един неизбежен извод — мъж или жена, изменникът, който принадлежеше към Ордена, сега беше другаде, за да остане извън кръга на заподозрените. Дали придружаваше Бялата? Освен това можеше да влиза в покоите ѝ често, щом вратата на балкона е била отключена преди малко — след покушението преди няколко месеца я заключваха. Това намаляваше списъка с вероятните предатели.

„Остави го за по-късно.“

— Как изглеждат наметалата? — попита Тея.

Убиеца Шарп пак оголи твърде съвършените си зъби в подобие на усмивка. Показа ѝ вътрешната страна на своето наметало — фино изтъкан сив плат. Посочи и скритата в яката златна верижка, която се стягаше около шията.

— Едното е обгорено по края. Трябва да са две. Знаем, че поне обгореното е при тях. Ако донесеш и двете, ще бъдеш тачена и почитана. Ако донесеш само обгореното, може и да не спечелиш доверието им.

— Казваш ми, че дори да им върна съкровище като искрящото наметало, няма да заслужа доверието им? — троснато попита Тея.

— Стаята е на етаж Благоразумие, номер двайсет и седем. Не се бави. — Господин Шарп се озъби, като че ли бе недоволен от излишната си откровеност. — А, да… За да крепиш обвивката от парил, самият газ върши работа. Не са нужни вътрешни подпори. Ако газът е достатъчно гъст, можеш да поддържаш връзката с него, без зениците ти да изглеждат като кладенци на мрака. Моят наставник казваше, че предшествениците ни в древността са били способни да задържат около себе си в движение облак от парил дори без обвивка. Дори при силен вятър, дори ако тичат или се сражават.

„Смайващо, но…“

— Това с какво им е помагало?

— Ние — цепещите светлината — ставаме невидими с искрящите наметала. Принципът на действие е друг, но първоначалната идея се опира на някогашния опит, ако още не си проумяла.

— Значи те… — запъна се Тея.

„Невъзможно!“

— Имало е защо да наричат древните майстори „бродници в мъглата“. Не са се нуждаели от наметала.

Загрузка...