Разбитото око

84.

— Карис!

Карис примига. Марисия я разтърсваше за рамото.

— Какво правиш? Още не се е съмнало.

— Заради Гавин идвам. Току-що получих донесение от един шпионин.

Това накара Карис да се ококори.

— Той е пленник в Рат и може да го екзекутират.

— Кога? Сигурни ли сме? Колко се доверяваш на този шпионин? Къде?

Карис пристъпи към шкафа, където бе прибрала черната си униформа. Марисия се изпречи пред нея и я хвана за ръката.

— Днес.

— Днес ли?! И научаваме чак сега?!

— Имам идея, но да знаеш, че не е от най-приятните…

И ето я Карис тук, с всяка измината левга в брулещия вятър все по-готова да се съгласи с думите на Марисия. Гавин бе изобретил плъзгуните и това можеше да промени всичко. Дори можеше да му спаси живота.

Тя събра припряно всички черногвардейци, в чието мълчание беше уверена и които изобщо не бяха близо до разкъсването на халото. Не каза на всички, на които разчиташе. Нямаше време. Не потърси Железни, защото беше убедена, че той ще разбере веднага колко глупаво е начинанието и ще се опита да ги спре.

Но той чакаше на Кея на лукслордовете зад Хромария.

Карис си пое дъх и вирна брадичка, докато се мъчеше да подреди мислите си. И самата му фигура вдъхваше страхопочитание, а и доводите му против щяха да са основателни. Ако изобщо си направеше труда да се впуска в спор с нея, вместо да я метне на рамо и да я върне в Хромария.

Железни се мръщеше и тя отвори уста, но той я изпревари.

— Ако си решила да си търсиш белята, поне няма да го правиш сама.

— Трябва да ми позволиш… Какво?!

Остави я да се чувства все по-смалена под тежестта на погледа му. Накрая на лицето му се прокрадна усмивчица.

И Карис се метна към него да го прегърне задушаващо.

— Уф! — Железни я хвана да не падне и я избута назад. — Карис, никакви волности в Черната гвардия!

Тя вдигна глава да му се ухили.

— Много си хубав, когато се притесниш.

Не би могла дори да изброи чувствата, крито се сменяха мимолетно на лицето му, но устата му се отвори два пъти, без да се чуе нито дума. Той се дръпна и после се подразни, че е отстъпил. Накрая реши да се начумери.

— Нося си и багаж. — Посочи с палец през рамо.

— Аз ли съм багажът? — обади се новобранецът Бен-хадад.

Но Железни не го слушаше, защото виждаше засмените до уши черногвардейци наоколо.

— Какво е това?! — заръмжа тутакси. — Застрашен е живот, който сме се клели да опазим, а вие ми се размотавате?! Плъзгун! Незабавно!

Разпръснаха се като сърни, подплашени от изстрел на мускет. Чак тогава друга доволна усмивка се мярна на устните му. Обърна се към Карис и изсумтя:

— Стайната робиня ми обясни плана ви. Трудно е да се измисли по-лош. Но ей този момък ще го сбъдне.

Посочи неохотно Бен-хадад.

— Аз ли… — запъна се момчето.

Очилата му с подвижни двойки лещи стряскащо приличаха на откъснати вежди.

— Багажът — напомни Железни.

Бен-хадад пак се смути и се сепна.

— О, да! Роклята! Защо я донесохме?

Извади от чувал най-пищно украсената с воланчета рокля, която Карис бе виждала през живота си.

Железни се вторачи в него.

— Ти обичаш да се занимаваш с механизми. Правиш разни машини, нали?

— Да, сър — потвърди Бен-хадад объркано. — Но аз не…

— Ще направиш една и за лейди Белодъб. — Командирът натърти върху думата „лейди“. — Докато пътуваме.

Започнаха още в часовете преди утрото, изгориха магнезиеви факли, струващи цяло състояние, за да притеглят, доколкото можеха в такава светлина. Свършиха половината работа по създаването на плъзгуна.

Черногвардейците обикновено правеха морски колесници. Трудностите в подобно притегляне и усиленото изчерпване на собствения живот ги подтикваха да избират съдове, които издържаха не само две-три плавания. Затова предпочитаха да са по-тежки, издръжливи и бавни.

Не и този път.

Но дори седмина от тях не успяваха да сътворят плъзгуна с бързината на Гавин. Той знаеше по усет формите и плътността на нужните му видове луксин, а и не се налагаше да обсъжда с други на кой луксин къде му е мястото. Просто си правеше плъзгуни.

В утрото, докато се носеха по вълните, Карис напрягаше ума си, за да измисли по-добър план. Не се съмняваше, че командир Железни е зает със същото. По мълчанието му познаваше, че и той не е успял.

Петима изтощени черногвардейци се изтърсват сред петдесет хиляди цивилни, озверели от безмилостните състезания с колесници и пробутаните им от нукабата лъжи и… какво става?

Нямаше приемлив начин да се справят с това. Особено когато времето изтичаше като пясък през пръсти. Какво да направи Карис? Да уплаши нукабата? Как пък не. Да я подкупи? Да бе! Да каже, че цяла армия ще отмъсти за Гавин? Дори да беше вярно, за него щеше да е твърде късно.

Взря се в Железни.

— Ти не можеш ли…

Нукабата беше негова сестра. Имаше неин портрет в стаята му. Карис знаеше, че той мисли често за сестра си.

— Не познаваш нукабата — отвърна Железни. Никога не казваше „сестра ми“. Никога не изричаше името ѝ. — Ако тя дори ме види, ще стане по-зле.

Изнизаха се шест часа след изгрева, слънцето доближаваше опасно зенита.

Около тях имаше още само трима притеглящи — двама се бяха изтощили така в създаването на плъзгуна, че останаха в Хромария, нямаше смисъл само да обременяват с тежестта си малкия съд. Тримата се бяха привели напред, брулени от насрещния вятър, и тласкаха плъзгуна покрай галерите и галеасите в устието на Великата река. Всички освен Карис и Бен-хадад бяха залепили с луксин на лицата си наочници вместо очила. Търпяха неприятните усещания, за да са сигурни, че лещите няма да паднат и ще могат да виждат през тях въпреки голямата скорост.

Хората се блещеха към тях. Никой по двата бряга не бе виждал толкова бърз кораб, макар че бяха чували за плъзгуни и морски колесници.

Продължиха нагоре по каналите край реката. И Карис, и Железни познаваха тези места. Мястото за хиподрума беше разчистено върху единственото друго възвишение до хълма Джакс, за да не го наводняват разливите. Имаше и дълбок канал, стигащ до него, за да превозват по вода коне и припаси направо до подземията.

Когато доближиха огромната желязна порта, преграждаща канала, командир Железни погледна Карис.

— Да ти хрумва нещо ново?

И двамата се взираха в защитните съоръжения. Самата порта можеше да бъде изтърбушена с взрив или отворена от стражниците чрез системата от противотежести. Струваше ѝ се, че е зла насмешка на съдбата да види там мъже с униформи на рода Гайл. Значи родът бе дал парите за надбягванията и освен това отговаряше за охраната на хиподрума и разчистването му след състезанията.

А щеше да е голям късмет, ако имаха още няколко часа да се свържат с тукашния иконом на Гайл и да го убедят коя е Карис, за да получат помощ. Но нямаха време.

„Можем просто да ги убием. Да, трагично, но техният живот срещу живота на Гавин?…“ Карис би направила такава размяна, без да ѝ мигне окото.

Само че стражниците бяха поне дузина, повечето стояха на самата порта пред подземието, а някой отдолу им съобщаваше гръмогласно кой побеждава на хиподрума.

И с дузина можеха да се справят. Но още колко имаше наоколо? Щяха да дотичат за не повече от минута. Карис и Железни щяха да влязат на хиподрума, но какво щеше да стане, ако Гавин още не е там? Ами ако вече го бяха качили на арената?

— За нищо не ни стига времето — изсъска Карис.

Железни промуши плъзгуна в свободното място между две речни корабчета и всички слязоха на кея, без да обръщат внимание на зяпащите търговци и моряци.

— Бен-хадад, Есел, вие пазите плъзгуна. Бен-хадад, виж онова място в канала — посочи Железни. — Погрижи се да е свободно. Ако не е дълбоко, издълбай дъното.

— И как да…

— Ти си знаеш как. Есел, ще се забавим десетина минути, най-много петнайсет. Хезик, идваш с нас.

— Бен-хадад — обади се Карис, — прави каквото си измислил, да не се бавим.

Той я погледна и каза нерешително:

— Няма да е приятно. Задръжте лявото си око отворено. Не бива да мигате.

Тя се подчини, той вдигна с тънки пръсти от луксин още по-тъничка леща, избърса я за последен път, за да няма прашинки по нея… и я сложи направо на окото ѝ. Карис очакваше, че няма да е по-приятно от бъркане в окото. Позна. И мигна.

— Не… нали не биваше да мигате… Още ли е в окото? Добре, сега другата.

Повториха същото. От очите на Карис се стичаха сълзи. Но тя вдигна глава да погледне Бен-хадад и той я успокои:

— Аз съм гений.

Командир Железни стисна лицето ѝ с огромните си длани и се взря в очите ѝ. Докосването я притесняваше. И той изглеждаше смутен, но кимна мълчаливо.

Бен-хадад не само бе направил невъзможно тънки сини лещи за очите ѝ, но ги беше приспособил съвършено спрямо присъщите ѝ луксинови шарки. Човек трябваше да се вгледа дълго и отблизо, за да открие, че очите ѝ не са естествено сини.

— Колко ще издържат? — попита Карис.

— Няколко часа. Опитайте се да не стискате клепачи.

Тя се бе пошегувала, че ще е чудесно, ако може да притегля и синьо. Бен-хадад бе приел думите ѝ като упрек и бе вмъкнал в едната леща малко червен луксин, който друг трябваше да притегли за него на порещия вълните плъзгун. Само точно над зеницата. Червеното изобщо не се забелязваше над черното кръгче. В другата леща имаше зелен луксин.

Карис съжали, че не може да провери лещите, но ако притеглеше сега, рискуваше да провали маскировката си. И щеше да се лиши от всички ползи на месеците без притегляне.

— Готова съм.

Каза си, че по нищо не личи да е притегляща. Втурна се с Железни и Хезик нагоре по стъпалата от кея. Направо приковаваше погледите с дълбокото деколте, водопада от бяла дантела, синия сатен и розовата джувка на десния хълбок, която можеше да се мери по внушителност с платно на кораб. Повдигаше леко полата и фустите, за да тича, и отправяше мислено възхвали към Оролам, че я е вдъхновил да откаже обувките на високи токчета.

Както обикновено Железни се устреми право към целта. Провираше се към хиподрума напряко между сергиите. Широките поли на Карис бутнаха поставка с шапки и тя прокле отново роклята си, макар че след малко от нея щеше да зависи животът ѝ.

— Извинете, извинете — забърбори с най-глуповатата си усмивка на стареца, който притича да събере шапките.

Погледът му се плъзна по лицето ѝ, по роклята, спря се на деколтето и старецът забрави за гнева си поне колкото тя да има време да се отдалечи.

Железни спря пред стена, която не беше от най-ниските, но тук нямаше кой да им попречи. Всички входове гъмжаха от хора и ги пазеха стражници на Гайл. Двайсет стъпки над главите им имаше навес за часови и тясно мостче към хиподрума. Оттук съгледвачите виждаха навреме пристигащите кораби.

Железни сигурно бе казал на Хезик какво иска от него, докато Карис залисваше продавача на шапки, и кафявата кожа на Хезик вече имаше синкав оттенък. Той побърза да опре гръб в стената и леко присви крака, за да е удобно да стъпят на едното му бедро.

Без да се помайва, Железни бавно затича към него. Ритъмът беше важен, а както винаги командирът бе пресметнал точно крачките си. Стъпи на крака на Хезик, после на рамото му, накрая и върху дланта на изпънатата ръка. От дланта на Хезик се появи малка луксинова опора, която подхвърли Железни нагоре и усили многократно скока му.

Скокът беше толкова безупречен, че Железни само се отблъсна с ръце от парапета, докато се прехвърляше над него, и стъпи на мостчето. Без видимо усилие, сякаш селянче прескочи ниска каменна ограда между ниви.

Сега беше ред на Карис. С проклетата рокля!

Повдигна полите с две ръце и вдиша дълбоко въпреки задушаващия я корсаж. Затича се. Стъпка, втора, трета…

Нямаше нито ръста, нито силата на Железни, затова пък беше несравнимо по-лека. Хезик не премери добре тласъка и луксиновата опора ѝ придаде прекомерна инерция. Карис полетя нагоре и малко встрани, но Железни беше там, наклони се пъргаво и протегна ръка. Карис се хвана за китката му и той я вдигна над парапета.

Всичко щеше да е наред, ако коравите поли с вшити в тях ивички кост не го бяха пернали по лицето. Железни спусна внимателно Карис на мостчето, но лявото му око примигваше начесто.

Карис погледна роклята си с отвращение.

— Ама че грозна измишльотина…

— Върховното постижение в модата е да носиш грозното с неизчерпаемо самочувствие — каза ѝ той.

Още си разтъркваше окото, но вече вървеше към вратата. Оказа се заключена с верига отвътре, а беше от яко старо дърво. И пантите бяха от вътрешната страна. На прозорчето отстрани имаше гъста решетка. Кому бе хрумнала щуротията да сложи здрава врата на такова място? И защо я заключваха?

Железни бутна вратата грубо, за да провери пантите, и веднага привлече вниманието на пазещия зад нея страж.

— Ще ни отворите ли? — попита Железни невъзмутимо. — Някой май заключи мен и приятелката ми отвън.

Усмихваше се, сякаш бяха излезли да се позабавляват.

— Я ми се разкарайте от главата — отвърна мъжът зад вратата.

Твърде смели думи, при положение че само някакви си дъски го деляха от командир Железни, който изви глава към Карис.

— Видях мъж на спината. Връзват го на маса, за да го накажат. Не е Гавин.

Но в гласа му имаше съмнение.

— Искам и аз да погледна.

Карис се взря през прозореца, но беше твърде ниска, за да види нещо над хората, стоящи прави на трибуните. Нямаше нужда да моли — Железни я повдигна.

— Той е! — Не можеше да се припознае въпреки боядисаната коса и хлътналите бузи. — Господине, моля ви — каза тя по-високо.

Стражът отвърна с досада:

— Откъде да ви намеря ключ? А и гледам представлението.

Карис се сдържа някак да не забие луксинов шип в главата му. Обърна се към Железни. Разбиването на врата отнемаше време, щяха да вдигнат шум и да привлекат вниманието на още войници. А щом Гавин вече беше на спината…

Железни вдигна глава. Над тях нямаше други навеси за часови или мостчета, но между широките арки оставаха пролуки… до които имаше двайсет и пет стъпки. Не само беше по-високо, но и Карис трябваше да се засили, да скочи напред и да се извие странично, за да полети нагоре покрай стената. Всяка грешка можеше да я отблъсне от стената и да я запрати към сергиите отвън. А те бяха далеч долу.

Изглеждаше прекалено опасно.

— Стълба? — предложи Железни.

Не беше невъзможно, но щяха да се забавят с правенето на стълба, която да издържи дори нейната тежест на такава височина.

— Слушай! — сепна се тя. — Тълпата се смълча.

Железни зае мястото си веднага, приклекна, вдигна дясната си ръка над рамото, вече притеглил плоскост от син луксин.

— Ако трябва да бягате, излезте оттук. Няма да очакват това. Гавин да е пръв. Брой до пет, преди да скочите. Като от трамплин.

— Ще се справиш ли? — попита Карис, преди да изтича към него.

Да скачат от толкова високо? Пребледня, сякаш това беше най-налудничавото в целия им план. Но преди Железни да отговори, тълпата в хиподрума изпъшка в един глас. Случи се нещо страшно. Със същия звук откликваха на преобърната колесница или когато конете стъпкваха състезател до смърт. Винаги беше така — първо пъшкане, после радостен рев.

И те зареваха радостно.

Карис притегли зелено за пръв път от половин година, събираше го старателно там, където роклята прикриваше луксина в кожата ѝ. Обзе я дивото чувство на свобода. Очите ѝ светнаха. Това беше нейният живот. Не бе закъсняла. Не можеше да е закъсняла.

Лицето на Железни се скова, само издутите мускули на челюстите му подсказваха, че се е съсредоточил за битка. В очите му нямаше бяло, насищаше ги син луксин.

Карис пробяга малкото крачки. От възбудата и опиянението на зеленото наруши ритъма, но Железни бе тренирал с нея, сражаваха се рамо до рамо от години. Знаеше какво ще стане и се нагоди.

Само че полите ѝ, които трябваше да пусне още с първия скок, прилепнаха по краката ѝ повече, отколкото първия път. Не сбърка нито първата стъпка, нито втората върху рамото на Железни, при третата обаче краят на плата се пъхна между крака ѝ и дланта му.

Железни я подхвърли мощно, изтласка плоскостта нависоко, та тя да стигне до целта. Лекото застъпване на роклята наруши равновесието ѝ. Мускулите на крака ѝ се напрегнаха излишно от претоварването и Карис не само не стигна докъдето искаше, но и се отклони от стената.

Нещо се блъсна тежко в задника ѝ, добави устрем и я издигна. Железни бе забелязал как се беше объркал скокът и се опитваше да помогне с още луксин. Само че щом опита да я побутне към стената, луксинът се разпръсна.

А допълнителният тласък я завъртя с лице към пазара. Нямаше полза от зеления луксин, който си приготви за куки.

Тогава се намеси някаква първобитна част от нея преди умът ѝ да е измислил нещо. Тя обърна длани напред и изстреля поток от зелен луксин във въздуха.

И малкото кормило успява да насочва огромния кораб. Нямаше нужда от голямо усилие. Луксинът я бутна с гърба напред… към величествената открита арка. Тя понечи да се завърти, но вече нямаше време. Левият ѝ крак се удари в камък и Карис се катурна презглава. Падна на хиподрума.

Успя. Задникът ѝ едва мина над ръба.

Стана пъргаво зад стоящите нагъсто хора. Никой не я погледна освен едно момиченце, качено на раменете на баща си. Карис оправи полите си, изтръска праха и махна кичурите от очите си.

Сега започваше по-трудното.