Разбитото око

16.

Карис спокойно разбъркваше ко̀пито си в „Кръстопътят“. Тази ободряваща напитка беше лош избор, защото тя всъщност преливаше от напрежение. Седеше в горната зала и гледаше към големите прозорци с цветни стъклописи, които някога бяха гордостта на тирейското посолство. Питаше се как ли собственикът на „Кръстопътят“ е могъл да купи тази сграда и колко му е струвала. През годините след разгрома на Тирея тя се бе превърнала в най-известното кафене, гостилница, пивоварна, пушалня, а долу — далеч от очите на онези с твърде строги принципи — и в най-посещавания бардак в града.

Впрочем тя още се питаше и кой е собственикът.

Щом оглавяваше мрежа от шпиони, не се ли очакваше, че е способна да научава такива неща?

Не се наложи да чака дълго. Каза си, че това е едно от предимствата на новия ѝ пост. Сега беше дясната ръка на Бялата, а никой не би посмял да губи времето на Бялата. Срещу нея седна илитийски банкер, потомък на един от видните родове търговци и банкери — Онесто. Беше на двайсет и пет и може би тепърва започваха да го смятат за достатъчно зрял човек. Върнал се у дома, след като изучавал занятието си в някоя от сатрапиите, и сега му бяха поверили срещата със съпругата… или вдовицата на Призмата. Да, на двайсет и пет можеха да си мислят за него, че прави първи крачки в зрелостта, защото той имаше пред себе си още пет десетилетия. Колко различен беше животът на мундите…

Премяната на Тургал Онесто подхождаше дори за празника на Слънцето и той ухаеше на изискан парфюм, който Карис би могла да разпознае, ако през последните проклети шестнайсет години беше дама, а не воин. Когато седна, мъжът преглътна тежко. Отдавна не бяха искали от него да докладва. Бялата го вербувала още като момче. И самата Карис се чувстваше доста неловко. Не бе носила рокля откакто онзи мръсник крал Гарадул я плени и я принуди. Предпочиташе униформата си от Черната гвардия, само че ѝ я отнеха. Карис още гадаеше дали забраната е наложена по заповед на командир Железни, или на Бялата. И двамата не пожелаха да ѝ кажат, значи който и да беше, имал е одобрението на другия.

И ето я сега тук с дрехи, които отправяха ясно послание към всички наоколо. Неин съпруг беше Призмата и тя трябваше да подбира облекла от всички сатрапии, за да не показва предпочитания към никоя. Днес това означаваше свободно падаща абая от бяла коприна, бродирана дискретно с лилави нишки мурекс, но със смъкнат на раменете джилбаб — на Ясписите не ценяха скромността колкото във вътрешните земи и хълмовете на Пария. Бялото беше традиционният цвят за опечалените, защото парийците вярваха, че смъртта е възкачване към светлината, а не пропадане в мрака. Карис обаче подбра и малко ярки цветове — светъл шал в бяло, синьо, червено, пурпурно и зелено, макар да бе избелила косата си.

Моят съпруг изчезна и аз скърбя за това, казваха дрехите ѝ, но той не е мъртъв. Богатата премяна подчертаваше, че тя очаква от околните да се отнасят подобаващо с нея, че е заела мястото си, което ѝ даваха богатството и властта. Дори имаше телохранителка от Черната гвардия. Олекваше ѝ донякъде, че с нея е тантурестата ѝ приятелка Самит, но жената се отнасяше съвсем сериозно към задълженията си, стоеше до масата, държеше под око всекиго и всички, отнасяше се с Карис като с поредната подопечна, която е сляпа и глуха за опасностите.

— Това ще освободи вниманието ти, за да го вложиш изцяло в задачата си — бе казала Бялата.

Щом банкерът седна, Карис скръсти крака. Напомняше си, че тази дреха не е рокля, и въпреки това се чувстваше гола и уязвима. Още по-лошо беше, че не си я избра сама. Помогна ѝ Марисия снощи, след като попита какви изисквания има Карис към облеклото си за този ден. Карис обясни, макар да не спомена каква задача ще изпълнява. Робинята прие безропотно премълчаното и просто ѝ каза, че може да си легне, за останалото ще се погрижи тя.

Когато Карис се събуди, тези дрехи чакаха да ги облече. Подхождаха ѝ безупречно.

— Как?… — промърмори, докато Марисия връзваше фльонгите.

— Шивачката още има мерките ви.

Карис я зяпна.

— Не съм се отбивала при шивачка от години.

— Забелязах и че сте отслабнали малко оттогава — сдържано продължи робинята, — затова предложих някои промени.

Тази наблюдателност и паметливост, ужасната ѝ кадърност във всичко бяха вбесяващи. И какво — Гавин е я държал при себе си не само да му топли леглото. Може пък точно в това да не е била чак толкова добра…

„Защо си пълниш главата с тези глупости? Тя е хубава и способна, стайна робиня е на Гавин от години.“ Карис се опитваше да си втълпи, че няма да ревнува от нищо, което Гавин е правил, преди да свържат живота си. Нямаше да е честно. Не беше правилно… и все не можеше да се отърве от тези мисли. Вместо да е доволна, че е спал само със стайната си робиня, вместо да ляга с всяка жена, която би направила с радост това.

Но уменията на Марисия да се справя с всичко пробуждаха в Карис нещо грозно. Защо не я ценеше? В името на Оролам, нима виждаше съперница в една робиня? Що за нелепост! Можеше да я изпъди на мига. Но и така нямаше да е честно, нали? Марисия се стараеше да служи добре, без да се натрапва, дори прикриваше колко добре си върши работата, за да не се набива на очи. Може би очакваше от Карис да е дребнава… и това си беше самата истина.

„И какво, ако е служила добре на Гавин и нощем, щом е била длъжна да го прави? Щях ли да бъда по-щастлива, ако е била мърлява в задълженията си, за да прави напук на господаря, както се държат мнозина роби? Гавин каза ли ми дори една дума за Парам или Нейлос, с които легнах, за да го ядосам?“ Бе накарала Парам да се люби с нея в непрогледен мрак, за да си представя, че е с Дазен. Поне можеше да си напомни с облекчение, че онези двамата се махнаха от живота ѝ.

„Хайде стига, през цялото време знаех за Марисия, нали?“

„Няма го, Карис. Няма го.“

Мъката я заля изневиделица. Гърлото ѝ се сви, очите ѝ се наляха със сълзи.

Издиша, извърна се, овладя се. Тургал примигна и повтори:

— Ще поискаме ли параван?

— Да, да, разбира се.

Карис махна с ръка на хубавицата, която посрещаше гостите. Тургал не можеше да откъсне поглед от нея. Не изглеждаше достатъчно сдържан за банкер. За миг Карис се почувства стара и пренебрегната. Тургал зяпаше домакинята на залата, а не…

Прокле се безмълвно. Беше се облякла скромно тъкмо за да изглежда достойна дама, а сега… „Стегни се, Карис.“

Прие предложението да ѝ поднесат още копи, а банкерът си поръча пиво. Домакинята отиде пъргаво в кухнята и се върна почти незабавно. Сложи пивото пред Тургал, чашата и чинийката пред Карис, притегли невидимия свръхвиолетов мехур, който правеше разговора им недостъпен за ушите на другите в залата, притегли и перките, тласкащи въздуха, за да не застоява. Съвършените ѝ зъби се бялнаха в широка усмивка към младия банкер, ниският поклон показа добре гърдите ѝ и тя се върна на мястото си.

„Може би нощем работи долу. И откога станах такава моралистка? Моите събратя в Черната гвардия да не бяха чисти като вода от небето?“

Щом Тургал Онесто отпи от чашата си, Карис му каза:

— Налага се аз да поема контрол над сметките на моя съпруг.

— Както несъмнено знаете, Онесто никога не обсъждат дали някакви сметки съществуват и в какво състояние са. За кои сметки говорите по-точно? — Усмихна ѝ се не особено убедително.

— Как за кои сметки? За всички — отговори Карис.

Знаеше, че няма да е лесно. Разбира се, основната причина за срещата бяха сметките на Гавин. За какво друго би говорила с банкер? А фактът, че Тургал Онесто беше един от шпионите на Бялата, просто можеше да направи срещата двойно по-полезна.

— Опасявам се, че при нас сметките не са на нечие име, а са само номерирани. Така не допускаме враждебно настроени благородници, крале, родители или други лица да присвоят сметки, които някой е открил при нас лично — каза Тургал и се усмихна мило.

Може да беше суетен младеж, но очевидно имаше опит в такива разговори.

Освен това лъжеше, Карис не се съмняваше в това. Немислимо беше Онесто да не водят отчетност за имената на клиентите си.

— И какво се случва, когато притежателят на сметката умре? — попита тя.

— Нищо. В банка „Онесто“ дори не знаем кога се случва това. Няма как да научим. Както казах, сметките не са свързани с имена.

— Какво се случва с парите?

— Остават по сметката, разбира се.

— Аха… Колко дълго?

— Ако по сметката не е имало движение цяло поколение — спазваме старата традиция срокът да бъде четирийсет години, — парите в нея стават достъпни за нови заеми.

Двойна лъжа, и то изкусна. Парите поначало не се кътаха бездейно. Още в момента, когато някой ги вложеше в банката, те се превръщаха в заем за друг. „Стават достъпни“ означаваше само, че родът присвоява парите от сметката. Карис прецени, че не е съвсем несправедливо. Ако бъде изтребено цяло семейство или род, както явно се е случвало неведнъж в различните войни, бушували из Седемте сатрапии, откакто Онесто са основали банката, и ако не е имало наследници, които да предявят претенции, какво друго да правят с тези пари? Да ги раздадат? Използваха ги като противовес на невърнати заеми.

Разбира се, да не се престарават в усилията да открият наследници също беше бърз начин да забогатеят още повече. Прекаляха ли обаче, щяха да накърнят доброто си име. А успехът на банката зависи от него. Значи за тях бе задължителна поне показната безупречна добросъвестност. Е, да, отдавна отишлите си поколения от рода Онесто бяха издигнали доброто име на банката на такава висота, че не би имало нищо чудно Тургал и съратниците му да злоупотребяват с него, за да множат богатствата си.

И ако бяха настроени така, може би разсъждаваха практично. То се знае, техните деца и внуци щяха да се разплащат за греховете им, но по това време и Карис нямаше да е сред живите, за да се чувства отмъстена.

— Преди да дойдете тук — каза тя, — вие сте прегледали всички сметки на моя съпруг, за да знаете за какво ще говоря с вас. Донесохте ли ги?

Той мигна.

— Не мога да обсъждам съществуването или състоянието на…

— Тоест отговорът е „да“. Донесли сте ги. Записали сте си числата.

Бялата предполагаше, че сметките не са малко, а Тургал Онесто не можеше да се похвали с паметта за числа на своите предшественици. Бялата освен това спомена, че записването на номерата на сметките е грубо нарушение на правилата, възприети от рода. Те държаха всичко да бъде запомняно. Каквото държиш в главата си, не може да бъде откраднато или поне не може да бъде откраднато, без и ти да си наясно, че се е случило.

Карис се изненада, че Бялата знае толкова много за обикновен търговски род. Но Бялата смяташе, че трябва да научи колкото може повече за всеки, сдобил се с някаква власт. Тя подхвърли, че след столетие Онесто може и да бъдат на по-голяма почит и да имат повече титли от осемдесет и седем и половина измежду стоте благороднически фамилии в Седемте сатрапии.

Карис не схвана същината на тази шега. Оставащите дванайсет процента и половина се равняваха тъкмо на типичната лихва върху заемите, които Онесто отпускаха. Дванайсет и половина от сто… А, това ли било. Нямаше смисъл да умува дали благородническите фамилии в сатрапиите наистина са точно сто. Дори шегите ѝ подсказваха още колко има да учи.

Онесто посегна към тънката кутия за свитъци, която носеше закрепена с ремък на гърба си.

Но Бялата бе дала на Карис достъп до мрежа не само от очи и уши, а и от пръсти. Някои от тях бяха много сръчни.

Тургал Онесто бръкна в кутията и не намери нищо. Обърна я с дъното нагоре над масата. Пак нищо. Празна. Лицето му пребледня, после позеленя.

— Кажете ми поне, че сте ги записали кодирани. Вашата фамилия сигурно има десетки шифри.

— Разбира се. Разбира се. Това е злощастие, но не бедствие. Ето тук…

Този път той бръкна в торбичката, която си носеше. Зашари с пръсти в нея. И пак пребледня.

— Носили сте ключа на шифъра заедно със съобщението? — Карис потри с пръсти челото си. — Това не е опит за много лоша шега, нали?

Ококорените очи на Тургал бяха красноречив отговор.

— Вашият дядо ще е крайно недоволен.

— Повечето хора дори не знаят, че това нещо служи за четене на шифри! — оправда се Тургал. — Обикновен дървен конус. Ако нямате съвсем същия… — Той се запъна. — Вие! Вие сте го направили.

— Тургал, слушай ме внимателно.

Вените по шията му изпъкнаха. Я гледай, той бил сприхав. Дано да дадеше воля на нрава си. Тъкмо би могла да провери каква свобода на движенията ѝ позволява тази тоба. А и освен че е унизително за един мъж да се окаже безсилен пред бивша черногвардейка, колко по-срамно ще бъде, ако си отнесе пердаха от жена в тоба?

Но пък униформата на Черната гвардия служеше и като броня, пазеща Карис от схватки. Побойниците не искаха да бъдат пребити. Нови дрехи, нови правила…

Досети се, че опърничавото държане на Тургал поначало може да се дължи на избраната от нея парийска премяна. Фамилията Онесто произхождаше от Илита, която открай време тънеше в раздори с Пария. Особено враждебно бяха настроени богаташите, които се смятаха за жертви на кожодерски такси по преките пътища през Пария в зимните месеци.

Мнозина от видните особи, израснали на Ясписите, се гордееха с безразличието си към тези дребни ежби, само че Тургал не бе възпитан тук. Макар да изглеждаше като всяко друго конте в този град, той бе наследил предубежденията на своето семейство.

Внезапно Карис се усъмни дали Марисия не ѝ е избрала нарочно такива дрехи. Но нали не бе споменала пред нея, че ще се среща с илитиец? Дали неволно е изтървала някоя дума и Марисия е решила да ѝ трови живота, или не е казала нищо и Марисия би ѝ помогнала да избегне затрудненията, ако знаеше?

— Тургал, бих могла да се възползвам от положението по десетина различни начина. Например да отложа разговора за по-късно и да отида при дядо ти с точните сведения в ръка. Мога да те разоблича и да те съсипя. Но ето какво ще направя. — Карис извади от чантата си и конуса, и хартиената ивица. Върна му ги и извади обикновен лист с разшифрования текст. Работата бе свършена, докато той вървеше към мястото на срещата. — Нямам желание да те унищожа. Държа обаче да проявяваш уважение към мен.

Той рухна изведнъж.

— Не се съмнявайте в уважението ми. Моля ви, моят дядо бездруго е изчерпал търпението си спрямо мен. Ще ме лиши от наследство, ще ме прогони. Ако го направи, ще бъда безполезен и за вас, нали?

— Тургал, нямам намерение да ти проваля живота. Искам от тебе да прехвърлиш всички тези суми в нова сметка… заради шанса още някой да разполага с тези числа. Ще го направиш още днес.

— Мога да го направя.

— Висшия лукслорд Андрос Гайл също би могъл да посегне на тези пари.

— Моят дядо винаги се среща лично с него. Но ако сумите са в нова сметка, дори Андрос Гайл не би успял да сложи ръка на тях.

Дядото явно беше умен човек. Този младок не би издържал и две минути в надхитрянето със стария Гайл.

— Добре — каза Карис. — А сега жест на благоволение от моя страна. Вашите отдавнашни съперници от фамилията Адими са намислили да преместят основните си складове в Аборнея от Тъмното в Източна земя. Нуждаят се от повече място, а и пристанището там е по-добро. Намерили са подходящ терен и изкупуват тихомълком нотариалните актове. Неколцина се инатят и не продават и те са започнали да ги тормозят. Ако вашата фамилия желае, може да купи тези имоти, достатъчно е да кажете на собствениците: „Слънцето огрява покорните.“ Бялата очаква от вас да им предложите добра цена, защото ще предпочетат вас при продажбата. Вие на свой ред можете да препродадете имотите с огромна печалба на Адими… или да откажете, ако желаете да им навредите. Предай на дядо си, че трябва да закриля семействата, които ще ви продадат имотите, от отмъщението на Адими, както и да изпрати натам най-бързия си кораб, каквото и да е решението му, защото всичко това е започнало преди три седмици.

Очите на Тургал светнаха.

— Ако е вярно, ще бъда незаменим в очите на моя дядо. Това е…

— … сериозна услуга от наша страна. Ти си в делови отношения с нас, Тургал Онесто, и ще се убедиш, че сме добри партньори. Ние имаме интерес да се издигнеш, но само докато си помагаме взаимно.

— Да — промълви той. — Звучи съвсем разумно.

— Моля те да ме разбереш, Тургал. Някои тълкуват такива добрини като недостиг на воля. Но Хромарият се отличава дори с прекомерна воля. Опиташ ли да ни изиграеш… но не е нужно това да се случва. Няма да искаме от тебе повече, отколкото си в състояние да даваш. Сега разбра ли ме?

Разбра я. Прочете в очите му, че за броени минути премина от страх към избавление и накрая към послушание. Карис съжаляваше само за едно — че не бе постигнала това сама. Всяка точка за натиск и всеки подкуп бяха предложени от Бялата.

Даде знак на домакинята, че срещата е завършила и иска защитата да бъде премахната. Жената ги доближи тутакси. Карис се сбогува с Тургал Онесто и даде щедър бакшиш на домакинята, която пък незабелязано ѝ връчи руло документи на оризова хартия — своите доклади.

Целият разговор с Тургал, колкото и добре да завърши за Карис, оставаше само второстепенен според Бялата — целта беше да разполага с бъдещ източник на сведения, а и да си осигури независимост. Всъщност той не бе записал една от най-големите сметки. Или не знаеше за нея, или съхраняваше числата в паметта си. „Няма значение — каза ѝ Бялата, — позволи му тази победа.“ Можеха да си послужат с това, за да го притиснат, ако ги принуди. Истинският източник на сведения тук беше красивата домакиня, притеглящата свръхвиолетово Махшид Рошан. Тя виждаше всички, познаваше всички и чуваше всичко или пряко, или чрез другите прислужници и роби. Една от най-способните шпионки на Бялата. Карис се нуждаеше от нея.

Карис стана, като внимаваше да не се взира прекалено в жената, която трябваше да е неразличима от останалата прислуга в заведението, и си тръгна. Щом излезе, отпрати Самит, която сви устни, но я остави сама.

Поне през остатъка от деня щеше да използва обучението си в Черната гвардия — между двете срещи трябваше да се увери, че не я следят.

Почти ѝ олекна, когато откри, че е следена.