Разбитото око

50.

Дори когато седеше в библиотеката, за да провери следи ли я някой, Карис нямаше как да не си признае, че се наслаждава на шпионските занимания много повече, отколкото е редно. А опасенията ѝ, че не би могла да се възползва от уменията, развити през шестнайсетте години в ролята на телохранител и воин, се оказаха напразни. Зоркият поглед, свикнал да търси и най-малките следи от нещо подозрително, си оставаше все така полезен. Навиците в намирането на прикрити оръжия вече не бяха толкова важни, което обаче не се отнасяше за способността да различава кой само се вглежда с любопитство във властниците и кой ги наблюдава като хищник.

А вече разполагаше и с интересни играчки. Оказа се, че поколения наред Белите изобретявали или съхранявали иззети приспособления, чието съществуване не споделяли с никого.

Но досега не бе използвала този предмет.

Опипа нашийника с шипчета, скрит в скута ѝ под тежкия том за владетелите на Аташ през миналото столетие. Тази магия спадаше към забранените, но само формално, а и всяка от Белите я бе проверявала за безопасност поне от един век. Нашийникът трябваше да е достатъчно стегнат, за да боде до кръв, и тогава собствената магия на носещия го притеглящ променяше гласа му по желание.

„Тъкмо за най-интересното, което научавам, не мога да кажа на никого.“

Въртеше пръстена с големия рубин на ръката си. Понякога се питаше дали само този пръстен потвърждава, че наистина е омъжена. Дори да го погледне беше мъчително.

Може би идваше времето да се примири някак с вероятността, че той е мъртъв.

Горещо-ледената вълна обля тялото ѝ с такава сила, че ѝ спря дъха. Тя примига и се застави да овладее чувствата си. Не биваше да допуска това. Кип бе казал, че той е жив.

„Кип иска той да е жив. И до днес не се чу дори шепот за Призмата. Всички пияни моряци ли могат да си държат езиците зад зъбите в пристанищните кръчми? Колко вероятно е това?… Имам работа!“

Изправи се ѝ тръгна към асансьора. Спусна се два етажа, щракна с пръсти, сякаш е забравила нещо, и се изкачи пет етажа. Разбира се, ако я следеше цяла група на смени, тези хитрини ставаха безсмислени, но човек не може да се опази от всичко.

„Не надценявай враговете си — каза ѝ Бялата. — Не забравяй, че и те грешат също като нашите хора.“

Всеки път, когато Карис възлагаше някаква задача, чуваше мислено второто изречение. Както в онзи случай, когато прислужницата изръси кодирано съобщение от кошницата с дрехи за пране. И накрая съобщението попадна с наглед недокоснат печат в кутията с изгубени вещи на първия етаж.

Предпазливостта изискваше да се откажат от този шифър, всеки ръководител на шпиони и самите шпиони трябваше да получат новия. То се знае, Карис пък беше длъжна да запомни, че тази прислужница е непохватна или подкупена с повече пари от някой друг. Толкова сведения се налагаше да съхранява в паметта си, че изглеждаше нелепо, а в никакъв случай не можеше да си ги записва.

Имаше две срещи следобед, а вечерта — с най-важния ръководител на шпиони. Тоест с фризьора си. Работата му даваше чудесни поводи да се вижда с Карис задълго, както и да изслушва на спокойствие подчинените му шпиони — мнозина от тях сред благородничките, а също и да чува навреме най-новите слухове. Но сумите, които този човек искаше за услугите си, все още я смайваха. Всичките му прищевки и пороци струваха прескъпо. Понякога ѝ беше трудно да го понася.

„Прекалено дребнава съм за тази работа. Хъм, корените на косата ми обаче се нуждаят от нова боя. Още бели косми ли се появиха? Този път косата ми ще е черна.“

Очакваше първата среща днес да мине леко. Щеше да установи нов за нея контакт с човек, който не биваше да научи, че разговаря с Карис. Среща с бившата робиня Тея, станала черногвардейка. Карис бе провеждала тренировки, в които участваше и Тея. Харесваше това момиче, виждаше в нея себе си на младини. Е, да, Тея бе минала през робство и не бе направила същите грешки.

„Да, можехме да сме близначки… ако пренебрегнем слепотата ѝ за два цвята, притеглянето на парил и факта, че тя не е станала повод за война, опустошила Седемте сатрапии.“

Не можеше да отрече симпатията си към момичето, но не забравяше и за миг, че Тея е на шестнайсет. Твърде млада за бремето, което се бе стоварило на раменете ѝ. Карис знаеше как се понася такъв товар. Тея още не беше готова да ѝ поверят повече, отколкото е неизбежно. Замесила се беше с хора, които без миг колебание биха я изтезавали, за да научат за кого работи. По-добре бе да не знае, макар че Карис копнееше да бъде наставница на момичето.

„Това пък защо? Незадоволени майчински чувства? Толкова самотна ли съм?“

Шмугна се в необитаемите покои, които използваше на този етаж за такива срещи. Затвори вратата плътно. Стаята беше разделена от дебела завеса, за да не я виждат шпионите, на които възлагаше задачи и които изслушваше. Зад завесата имаше кресла, поне можеше да се настани удобно. Също и незабележими процепи в завесата, през които можеше да наблюдава. Безбройни предпазни мерки, които в миг можеха да се окажат напразни, ако неподходящият човек мине по коридора в най-нежелания момент.

Поредната проява на предпазливост — щом седна, Карис нагласи на главата и раменете си качулката на ризница така, че само очите останаха непокрити. Сигурно изглеждаше много смешно, но Тея беше проницателно момиче, а и любознателно. Не би се сдържала да не използва парил, за да научи кой е насреща. Карис още се притесняваше от способността на Тея да вижда през плат.

Е, другите ѝ дарби бяха още по-изнервящи.

Трикратно почукване и вратата се отвори, докато Карис още стягаше нашийника с малките шипове.

— Влез и седни пред завесата. Не притегляй — нареди със странен мъжки тенор.

Тялото на Тея беше напрегнато като опъната струна, в пълна готовност за нападение. Изострените възприятия бяха добър отговор на страха за една черногвардейка, но излишното напрежение забавяше реакциите.

— Предадоха ми, че трябва да се явя, за да докладвам — каза Тея уговорената фраза.

Добре, спазваше указанията въпреки страха.

— Ще докладваш, малко цвете — отговори Карис с паролата.

— Мразя цветята — отвърна Тея. — Не знаете ли? Другият ми ръководител знаеше. Впрочем какво става тук? Да, разбирам — Бялата не може да се среща лично с мен, но двама ръководители за два месеца?…

Карис затаи дъх. И друг ли имаше? За миг я обзе облекчение, че носи качулката.

— Да ви кажа още нещо — не млъкваше Тея. — Сигурно си имате сериозни причини да се криете от мен и аз се старая да не надничам зад тази завеса, макар че мога. — „Значи още не се е опитала. Иначе щеше да спомене ризницата.“ — Но да не се познаваме е опасно. Ако научат паролите, някой може да се представи за вас и да ме заблуди.

— Проникнала си в група, която с удоволствие ще те измъчва, за да научи моето име. Искаш ли да добавиш и тази тайна към товара си?

— Ще се справя и с това — заяви Тея.

Познатата самонадеяност на младите. Понякога Карис съжаляваше, че я е изгубила. За черногвардееца е добре да вярва, че всичко му е по силите. Но нали затова черногвардейците си имат офицери, а те на свой ред се подчиняват на хора, които не са от Черната гвардия.

— Може би след време — обеща Карис. — Ти вече понасяш толкова тежко бреме, и то превъзходно. Сега искам да ми разкажеш за последните случки.

Карис бе получила кратък шифрован доклад за изпълнените от Тея задачи — на хартия с луксинови нишки, за да пламне, ако я докосне чужд човек, или за да бъде изпепелена веднага след прочитане. Също като предишни доклади и този просто се появи на бюрото в нейната стая.

През процепа в завесата видя как Тея опря лакти на коленете си.

— Орденът ме подложи на изпитание. Дори не знам как го направиха. Казаха, че мога да разцепвам светлината. Значи издържах изпитанието. Обещаха да ме убият, ако се проваля.

— Разкажи ми всичко.

Тея не пропусна нито една подробност, а Карис опита да се възползва от всеки способ за запомняне, на които я бе научила Бялата, за да запази всяка дума в паметта си. Общо взето се досещаше в какво се е състояло изпитанието и се изненада, че Тея още не разбира. Но пък момичето си бе имало предостатъчно други грижи и една от по-неприятните сред тях бе събличането пред страховити, маскирани, подхилващи се мръсници.

Щом си представи това преживяване, Карис се изненада от друго — как е успяла да се справи Тея. Ако трябваше да е честна пред себе си, не знаеше дали би успяла да сдържи гнева си в подобно положение.

— Знаеш ли кой е предишният ти ръководител? — попита Карис.

— Да, вече ви казах.

— Е, кой беше?

Тея вирна глава.

— А вие не знаете ли?

— Има ли някаква причина да не ми кажеш?

— Извинете, но за мен е твърде странно, че вие не знаете. Може би е по-добре да…

— От тебе се иска да изпълняваш заповеди — сурово я прекъсна Карис. — Сега се подчиняваш на мен.

— Говорите като човек, минал през армията. — Тея очевидно се мъчеше да отгатне кого има насреща си. — Но в тази работа всичко е доста по-оплетено.

„Ех, момиче, дано не те убият. Май си родена за тези занимания.“

Карис не би допуснала подчинен на нея шпионин да подозира, че не може да се справи със задълженията си. Ако не ѝ се доверяваха и чуеха от нея заповед, която не можеха да проумеят с ограничения си достъп до сведения, може би нямаше да я изпълнят.

— Можеш да гадаеш за самоличността ми, но е добре да си втълпиш, че колкото по-близо до истината си, толкова по-вероятно е да застрашиш живота ми. Няма никаква полза да научиш…

— Вече ви казах каква е ползата.

— Не сме тук, за да спорим — рязко напомни Карис.

В същия миг си спомни как някога чу същите думи от покойния си баща. Тогава още недораслата Карис му се озъби: „Ами че ние вече спорим!“ В онези години тя все се заяждаше на дребно.

А Тея вирна брадичка.

— Не съм робиня.

— Изобщо не намеквам, че…

— Но бях робиня доскоро. От мен да знаете — робите умеят да изпълняват заповеди така, че да не свършат работата, която се иска от тях. Хора като вас си мислят, че робите са тъпи. Робите обаче са достатъчно умни да се възползват от тази заблуда. „Господарке, толкова съжалявам, че разбрах думите ви буквално.“ Ако се отнасяте с мен като с глупачка, това ще получите, и нищо повече.

Червеното почти пламна в Карис, малко оставаше да загуби самообладание. Тя командваше тук. И щеше да наложи покорство. А в следващия миг опита да си представи как Бялата крещи на свой подчинен.

„Е, да. Бялата си е Бялата. Освен обаянието има и огромната си власт. Когато застанеш пред нея, се изправяш пред цялата мощ на Хромария. И все пак…“

Колко голяма беше групата хора, сред които можеше да отгатне предишния ръководител на Тея? Най-важно оставаше не това, че някой е проницателен, амбициозен и решителен — сред по-високопоставените в Хромария почти не се срещаха хора без тези качества. Не биваше да забравя, че този човек е имал възможността да съобщава на Бялата всичко научено. А все по-явната немощ на Бялата я бе затворила в покоите ѝ през последните месеци.

Значи е човек, който е имал лесен достъп до този етаж. Кой? Цветовете… но повечето от тях си имаха собствени цели, имаха и собствени шпиони, които им помагаха в постигането на тези цели. Кой друг? Черногвардейците.

Милостиви Оролам… Черногвардеец ли? Разбира се, и то такъв, който сам определя времето, когато изпълнява някое от задълженията си, за да отиде при Бялата незабавно, ако случаят е неотложен. Значи някой от стражевите капитани… каквато беше и тя доскоро.

„Кинжала е твърде прям, за да се справи с тази работа. Берил е клюкарка, и то от съвсем млада. Темпус? Възможно е. Любител на книгите, добър администратор. Но той не се движи сред хора. Или е дежурен, или е в кабинета си. Блънт е прекалено ограничен. Не че е глупав, но трябва да е извънредно хитроумен, за да успява. Или се преструва? Не. Не може да е Блънт.“

Тоест никой от тях. Тя издиша рязко. Ами ако… Командир Железни? Винаги беше зает, винаги се срещаше с хора и обикаляше къде ли не. Карис открай време го смяташе за сдържан човек, но дали не беше потаен?

Струваше ѝ се обаче, че командирът се набива на очи. Толкова е известен, веднага го разпознават. От друга страна, задълженията му в Черната гвардия му даваха възможност да се среща и с най-издигнатите, и с най-незначителните хора. Никой не би се учудил, ако отиде на проверка в кухните. Никой не би заподозрял нещо, ако говори с домашен роб. Нито ако заприказва някого от Цветовете или личната им охрана…

Съвършеният шпионин. Имаше достъп до всичко, а догадката ѝ изглеждаше немислима. Можеше да крие заниманията си, докато е пред очите на всички. Значи предишният ръководител на Тея е бил командир Железни.

— Марисия — призна Тея, която явно не издържа на проточилото се мълчание.

На Карис пак ѝ беше трудно да си поеме дъх.

— Защото единствените роби, които не са невидими за всички наоколо, са красавиците — добави момичето. — А щом са красиви, значи ги бива само за едно, нали?

Язвителният ѝ тон сякаш пръскаше киселина по лицето на Карис. „Всеки друг. Само не тя…“

— Чудна работа, тя не се опита да скрие от мен коя е — натърти Тея. — Но за вас аз съм си бивша робиня.

Карис бе ранявана в битка. И продължи да се бие с гадното чувство, че нещо се е объркало гибелно, но не можеше да спре, за да прецени колко е зле. Защото да спре означаваше да умре. Същото ѝ се случи и сега. „Не спирай, не спирай, съсредоточи се върху задачата.“

Тея беше добро момиче. Опърничава, но всеки черногвардеец е като от стомана. „Опознай я, научи се да използваш всички нейни достойнства, не позволявай да те ядосва или трогва. Трябва да останеш на разстояние, Карис. Знаеш какво е вероятно да я сполети. Просто ще изчезне от живота ти. Така постъпват в Ордена. Опълчваме им се в онова, което е най-силната им страна. Та нали за тях може да се каже, че са измислили шпионажа?“

— Сравнително скоро ще поискат от тебе да откраднеш искрящо наметало — каза Карис, все едно бурята бе отминала, без да остави и следа у нея.

— Какво? — сащиса се Тея.

Личеше, че се е настроила за продължителна свада. Излъгана в очакванията си, тя беше като кораб, заседнал в плитчини.

— Бялата изучава искрящите наметала. За да ги използваш, ти трябва способността да разцепваш светлината. Досега смятахме, че я имат само Призмите. Заблуждавали сме се. Но в твоя случай е важно, че цепещият светлина е безполезен без такова наметало. Никой от сегашните им Сенки няма да ти даде своето, не мислиш ли? Значи ако Орденът може да те използва, за да откраднеш наметало, дори ако ти ги шпионираш за нас и накрая се наложи да те убият, пак печелят. Ако не ти се доверяват, ще ти възложат тази задача, и то скоро.

Тея се прегърби на стола. Стигаше ѝ умът да разбере, че това е като смъртна присъда.

— Трябва да запомниш — продължи Карис, — че те са майстори на потайността и лукавството. И имат необикновени умения в разкриването и премахването на внедрени при тях шпиони.

Момичето се загледа в завесата между тях. Очите ѝ бяха като на мъртвец.

— Очаквате да се проваля. Затова няма да науча самоличността ви.

— Твърде вероятно е.

В гласа на Тея остана само горчиво примирение. Глас на войник, изпратен на сигурна смърт, който знае, че гибелта му ще е напълно безполезна.

— И какво да правя? Да ги убеждавам, че съм простодушно момиченце?

Да се преструва, че е достатъчно глупава, за да не си послужат с нея враговете на Ордена, но не и толкова, че да не може да я използва самият Орден? Трудно би стъпвала по тази тънка линия, без да залитне на едната или другата страна.

Изведнъж Карис си спомни какво е по-старшите да изтръгнат от ръцете ти бъдещето ти, защото за тях си недостойна да решаваш сама. Беснееше, бунтуваше се и накрая остави след себе си само разруха. Още плащаше за своя бунт и още се опитваше да избегне истинската му цена — изоставения син, вечното клеймо.

Протегна ръка колебливо и дръпна завесата встрани. Тея вдигна глава, стиснала зъби. Страхуваше се. Карис разхлаби нашийника, който променяше гласа ѝ, и го махна. Свали качулката на ризницата от главата си.

— Е, сега сме заедно в този капан.

Очите на Тея бяха мокри.

— Надявах се да си ти.