11.

Гребеше. Болката стана или поносима, или толкова привична, че не привличаше вниманието му задълго.

Десет дни след като Топчията пръсна ябълка в устата му с куршум от мускет, тъпанджиите заудряха в странен забързан ритъм след заповед, която робите не можеха да чуят. Гавин погледна другите двама на своето весло. Не очакваше нищо от мъжа до себе си — Оролам. Наричаха го така, защото беше Номер седем, обаче Гавин постепенно проумя, че ангарските роби влагат в прякорите си черен хумор. Седми излъчваше благост, но почти никога не продумваше, а и когато отвореше уста, рядко казваше нещо полезно. Да му лепнат прозвището Оролам тъкмо заради тези особености беше толкова нагло богохулство, че Върховният луксиат и глава на култа към Оролам на земята се смя поне десетина минути, когато най-после схвана шегата.

Тъкмо се опомняше от смеха си и Шибаняка го напсува, като му даде поредната възможност да разбере и неговия прякор. Гавин пак се разсмя гръмогласно.

Накрая тяхната надзирателка Каишката използва инструмента, на който пък бяха нарекли нея, за да го укроти.

Гребеше. Можеше да подрежда видовете болка в каталог, но дори това беше досадно. Другите роби бяха по-интересни от прежулването, пришките, схванатите и сгърчени мускули.

Шибаняка беше по-услужлив от Оролам, а и по-приказлив. Гавин бе чувал мнозина да казват, че моряците псували непрекъснато, но обикновено преувеличаваха. Нещо не беше наред в главата на Шибаняка, той просто бълваше поток от псувни денем и нощем, но не го правеше съзнателно. А сега се хилеше на Гавин.

— Битка — каза му и изсумтя. Ченето и шията му потръпваха. — Дават ни знак, за да се напънем здраво, когато е нужно.

И пак започна да псува шепнешком, сякаш от това му олекваше.

— Ще ни свалят ли веригите? — попита Гавин, докато гребеше неспирно. — Сещаш се — може да потънем?

Не говореше сериозно. Почти.

— Победа или смърт! — кресна Каишката.

— Греби към ада! — изреваха в отговор робите.

Напрягаха се още по-усилено в ритъма на тъпаните. След по-малко от минута им се струваше, че летят по вълните. Надзирателката отскочи до горната палуба и се върна.

— Скъсихме разстоянието до една левга. Вятърът е лош. Двайсетина минути, ако не престанат да ни бягат. — Тя прихна. — Трети, Четвърти, Пети — ако този път не приберете веслото докрай преди удара, по пет каиша за всеки.

— Ама трябва да предупредиш навреме — оплака се Номер три.

Гавин очакваше, че онзи всъщност вече си е заслужил каиша с тези думи, но надзирателката беше в добро настроение.

— Що за кораб? — попита Номер три.

— Аборнейска галера.

Мърморене. Лоша новина.

— Колко натоварена? — попита друг.

— Стои високо във водата.

Псувни. Ако капитанът на преследваните си разбираше от работата, краят на гонитбата опираше до въпроса чии роби са по-добри… или ще бъдат насърчени по-убедително. Предимно с камшик. Щом галерата не беше чак толкова натоварена, значи оставаше по-бърза от обикновено, а и нямаше да има много богата плячка, ако я догонеха. Най-лошият случай и за екипажа, и за гребците.

— Рибки, готови ли сте да плувате? — нададе вопъл Каишката.

— До ада и обратно! — изреваха гребците не особено въодушевено.

— Гребете!

По даден знак тъпаните задумкаха още по-припряно.

Гавин се бореше с веслото. При всяко загребване ставаха, при връщането на веслото сядаха, отново и отново. На този ангарски кораб бе добавена дреболия, нечувана никъде из Лазурното море според един от мъжете, който преди това бил роб на рутгарски кораб — опора за ходилата под наклон, която даваше възможност на гребците да влагат цялата сила на краката си. Така ставало по-лесно според него. Така ставаха по-бързи, рече си Гавин.

— Бягат! — извика Каишката ликуващо. — Хайде, момци, да видим могат ли да се надбягват с нас!

Поддържаха все същата лудешка скорост. След две минути тя се върна от палубата.

— Настигаме ги. Няма как да се отърват от нас!

Робите се развикаха сдържано.

— Ъ-ъ… по две чашки… ъ-ъ… силно вино за първите… ъ-ъ… шест скамейки довечера! — изпелтечи Шибаняка. Изреди дванайсет псувни, сякаш бе задържал напора им, за да избута от устата си цяло изречение. — Или смърт!

Разсмя се.

Само за първите шест скамейки — седящите по-назад имаха причина да се държат добре и да се надяват на повишение. Поредната ангарска традиция сред многото, които Топчията бе запазил, след като си присвои кораба и екипажа. Ангарците измисляха какви ли не начини да насърчават робите си. Гавин се питаше дали са по-свестни, по-хитри или просто не им стигат робите.

„Карис, мъча се сред безумци ѝ убийци.“

„Не е ли почти същото при нас?“ — отвърна тя в ума му.

Колко я обичаше…

„Карис, може ли да ме смениш за малко на веслото?“

„Как ми се иска да можех, любими.“

Видя как лицето ѝ помръкна от жал и го заболя от това. Какъв беше сега? Мръсен, потен, смърдящ, брадясал роб. Примига, за да се опомни. Съсредоточи се върху веслото.

— Леонус, вода — заповяда Каишката. — Не ни трябва някой да припадне от напъните.

Леонус беше моряк с изкривен гръбнак, неизменна злобна усмивчица и плътно черната кожа на илитиец, макар произходът му да не личеше по говора. Бръснеше къдравата си коса по слепоочията и я оставяше да расте на оплетена корона по темето. Подозираше, че е противен на робите заради уродливостта си, и си го изкарваше на тях при всеки сгоден случай, с което им даваше предостатъчно истински причини да го намразят. Тръгна между тях с чаша на дълга дръжка. Задачата изискваше сръчност — да дадеш вода на мъж, който ту става, ту сяда с непрекъснатите движения на гребането, а дългото весло и многото ръце на него изобщо не те улесняват. Леонус използваше всеки шанс, когато му се струваше, че надзирателката не го гледа — тикаше грубо чашата в лицата на робите, от време на време подуваше устни и чупеше зъби. Но те се нуждаеха от вода толкова отчаяно, че търпяха, вместо да се извърнат. Леонус беше от онзи вид отрепки, които намират най-голяма наслада в такива гадости.

В предишния живот на Гавин една от най-обременителните му задачи на предводител беше да открива и да премахва такива командири и управници. Каквито и краткотрайни ползи да имаше от страха, който всяваха, те съсипваха духа на хората и ги обезсърчаваха да правят каквото и да било по своя воля.

Гавин чу плющенето на камшика, Леонус изврещя зад гърба му, а Каишката се развика:

— Не се бъзикай с тях, Леонус! Само да попречиш на моите момци в гребането и ще ти остържа гъза с мидите, дето са полепнали по кораба!

Дори Оролам се ухили, но когато Леонус стигна до тяхната скамейка, от лицето на всеки роб беше заличено всякакво изражение. Каишката беше внушителна като самото море, гадна като препълнен клозет и имаше повече татуировки от четирима моряци накуп. Леонус беше прав да се бои от нея. Уродливият мъж даде вода на всеки с кротка ненавист.

В този забързан ритъм робите се потяха изобилно и винаги горещата, винаги влажната долна палуба ставаше още по-задушна. Един роб изпищя от гърч в крака и се стовари на дъските. Другите на веслото напрягаха мускули да поддържат темпото без него.

Каишката го връхлетя мигновено и започна да го налага безмилостно с камшика. След шест или може би осем удара отключи оковите му и го запрати с все сила назад по прохода между скамейките. Номер две притича да заеме мястото му.

Надзирателката като че ли беше доволна, че не объркаха ритъма. Тръгна по пътеката да провери дали още някой изглежда изтощен и се върна назад. Гавин чу виковете на роба и врязването на камшика в кожата му, блъскането на юмруци и подметки по тялото му. Да пребиеш човек заради онова, което не е в негова власт, изглеждаше същинско безумие. Още няколко дълги загребвания Гавин се питаше защо тази иначе разсъдлива жена би постъпила така.

Аха, предвидлива жестокост. Смазваш от бой онзи, който не може да спре гърчовете на мускулите си, за да не се престори друг, който иска да изклинчи.

Несправедливо, но може би сполучливо решение. Гавин не можеше да прецени дали повече се възхищава или мрази Каишката за това.

Люкът към главната палуба две стълби по-нагоре се отвори и ярката светлина по пладне огря влажните стъпала. Надзирателката се качи натам и Леонус зае мястото ѝ, за да предава всяка заповед, която тя извика отгоре.

— Сто крачки! Не завиват! — кресна Каишката.

— Сто крачки! — повтори Леонус. — Тъпанджията — на място!

Никой не бе обяснил на Гавин какво се очаква от него и кое в каква поредност трябва да се случи, но дойде още един мъж да отмерва същия глух тътен на втория тъпан, застанал пред робите по левия борд.

— Ъ-ъ… мамицата му, мамицата му, слушай нашия тъпанджия, не техния — каза Шибаняка. — В последната… — Последваха още псувни и сумтене от яд, че не успява да говори свързано. Накрая изгъгна: — В последната секунда прибираме веслата. След… ъ-ъ… ъ-ъ… последния напън де.

— Завиват наляво, седемдесет крачки! — извика надзирателката.

Приглушеният гръм от голямото оръдие на носа разтърси „Злият лебед“ като юмрук в гърдите. Вопли на горната палуба. Тропот на крака. Изстрел от мускет, последван от вик на Топчията. Сигурно не искаше никой да стреля на такова разстояние. Не се доверяваше на друг да улучи толкова отдалече.

Гавин скърцаше със зъби, краката му трепереха, ръцете му изтръпваха, в очите му капеше пот. При тези усилия робите почти не докосваха скамейките със задниците си.

Силен трясък от мускет, прозвучал съвсем различно… а, да, оръжието на Топчията.

„Злият лебед“ свърна надясно. Гавин се досети, че опитват да останат точно зад другия кораб, за да не бъдат поразени от бордови залп. Маневрата щеше да успее само ако техният кораб беше много по-бърз.

— Десен борд, бойна скорост! — изкрещя Каишката.

— Десен борд, бойна скорост! — изкрещя и Леонус.

Тъпанджията за десния борд зачести ударите до три за всеки два отляво. „Злият лебед“ зави рязко наляво почти без да губи от устрема си.

— Бойна скорост, всички! — кресна Каишката.

— Бойна скорост, всички! — кресна и Леонус.

Пореха вълните, робите насилваха телата си при всяко загребване. Нямаше пъшкане, не им стигаше въздух. Жегата беше непоносима. Гавин чу плющене на камшик, но светът му се бе свил до болката в раменете, дробовете, гърба, прасците, мишците…

— Когато кажа, приберете левите весла! — извика надзирателката. Преди Леонус да повтори заповедта докрай, тя изрева: — Сега!

Тъпанджиите удариха мощно три пъти и спряха внезапно.

Робите натиснаха дръжките на веслата, вдигнаха ги над водата и ги изтеглиха трескаво в трюма, за да не се разтрошат при сблъсъка.

Тъпаните не биеха, робите опитваха да си поемат дъх, хората горе чакаха наежени удара и за миг нямаше други звуци освен мирното съскане на водата.

После адът се отвори.

Загрузка...