31.

Арис Зелени була се надигна от леглото, където нейният любовник се бе проснал с изцедени сили, и загърна с копринен халат натежалия си от бременността корем. Тринайсетото дете май още не искаше да напусне утробата ѝ. Инат също като майка си. Нейната майка пък ѝ бе втълпила, че като се люби, подтиква чедото си да излезе на бял свят, и Арис нямаше никакви основания да оспорва този съвет и го прилагаше при всяка своя бременност. С третото — Джален, тръпките от оргазма преминаха направо в родилни болки, а тя го смяташе за най-чудесното си отроче от всички.

Но това момче, тринайсетото поред (числото на Оролам, събрано с числото на човека), щеше да е изключително. Арис си знаеше. Както знаеше, че ще е момче.

Отиде при бюрото и се зае с четене на писма. Потокът послания към Арис Подчервената никога не секваше. Писма от нейния сатрап, разбира се, но също и от семейството с молби за услуги, от семейни приятели с молби за услуги, от приятели на семейните приятели с молби за услуги. Някои хора искаха да им помогне в неща, за които не биха ѝ стигнали и цял век усилия. Секретарката поне помагаше, като разделяше и подреждаше писмата от молители и обикновено се справяше великолепно със задълженията си, но нямаше как и Арис да не им посвети част от времето си.

Имаше си свои списъци и с направени, и с получени услуги, стараеше се да поддържа равновесие между тях, за да ѝ дължат подкрепа подходящите хора в моменти като сегашния. Нейната сатрапия — Кървавата гора, щеше да бъде нападната, и то в близките седмици. Новините не бяха обнадеждаващи. Въпреки получените заповеди генерал Азмит се подготвяше за решаващ сблъсък при градчето Биволски брод на река Ао. Нейните осведомители нямаха особено добро мнение нито за пълководеца, нито за замислите му.

Аташ падна пред враговете бързо като гащите на похотлив певец и почти не забави настъплението на Цветния принц. Ако рискованото начинание при Биволски брод се окажеше провал, идваше ред на нейния народ. Арис беше готова на всичко, за да спаси сънародниците си.

Прегледа едно от личните писма — от сестра ѝ Ела, която не ѝ отстъпваше по нищо в бурните чувства, но не можеше да се похвали с ума ѝ. Ела твърдеше, че Гавин Гайл е съблазнил и убил дъщеря ѝ Ана. Умоляваше, настояваше, заповядваше и отново умоляваше Арис да направи всичко възможно, за да отмъсти за своята племенница.

Арис не бе чакала бездейно досега. Щом чу за смъртта на Ана, започна да търси истината. Имаше нещо, в което не се съмняваше — Гавин не бе съблазнявал Ана. Напротив, Ана се бе опитвала да го съблазни. Другото момиче в стаята на Ана призна, че тя си опитвала късмета поне пет-шест пъти въпреки все по-грубия отказ на Гавин. Освен това добави, че Ана била подложена на постоянен натиск от майка си да упорства. Е, наложи се Арис да изкопчи това сведение от уплашеното момиче с дълги увещания. Каквото и да се бе случило в покоите на Гавин, Ана — тази проклета глупачка — бе отишла там по свое желание. Дежурните черногвардейци се бяха заклели поне три пъти, че Гавин се разкрещял бясно на натрапницата и в ужаса си тя скочила от балкона.

Ана беше хубавица, но колкото и да обичаше племенницата си, Арис я смяташе за безобразно разглезена. Когато хората имат по-малко от половин дузина деца, винаги ги разглезват. Не ѝ се вярваше Ана да е чувала от мъж по-тежки думи до последния си ден, но чак да скочи от балкона?…

Нима беше толкова глупава? Арис се съмняваше, но как да докаже подозренията си? Имаше трима свидетели, които сякаш говореха с една уста. Арис нае най-очарователната жрица на платената любов, която успя да намери, и се съгласи с поисканата от нея кожодерска цена, за да примами в леглото младия черногвардеец Джил Грейлинг, присъствал на смъртта на Ана. Жената го съблазни и го напи, и чак тогава започна да го подпитва за злощастната случка. Неговата версия си остана все същата. Скъпата курва беше убедена, че Джил лъже, но щом един мъж не се отказва от лъжите си дори пиян и заслепен от похотта, няма как да изтръгнеш истината от него. Безнадеждно е.

„Проклета да си, сестричке. Какво е най-лошото, което мога да науча за Гавин Гайл в тази история? Че е бил докаран до бяс от твоята дъщеря, която си насъсквала неуморно да се пъха в постелята му, и когато накрая е успяла и почти е съсипала отношенията му с Карис Белодъб — а всички знаят, че той я обичаше от петнайсет години, — той я е хвърлил през балкона?!“ Дори ако беше вярно, Ела беше не по-малко виновна от всеки друг.

Арис обаче не би се отказала от разплатата, ако някога научеше истината. За нея семейството беше всичко. Девизът на рода Зелени була гласеше „Фасан аер джиоркал“ — „Нашият кръг се разраства.“ А думата „кръг“ включваше и семейство, и територия, и приятели, и влияние. Оролам беше свидетел, че Арис никога не пестеше усилия да изпълни дълга си. И всеки, смалил кръга, трябваше да си плати… „Ана, защо ни навлече това?“ Не бе загубила симпатията си към момичето, въпреки че Ана не се свенеше да търси вниманието и на мъже, които проявяваха интерес към самата Арис. Все се целеше нависоко, понякога твърде прямо и простодушно. Но пък кой би могъл да укори една притегляща, че дава воля на желанията си? Ана беше толкова красива, че почти никога не ѝ натриваха носа.

Но накрая бе наказана твърде жестоко.

Гавин Гайл обаче оставаше недосегаем засега. Арис се зарече, че някой ден ще го попита лично, преди отново да наклони везните с гласа си на негова страна. Само че не би допуснала това да ѝ повлияе, когато гласува. Винаги си оставаше неизменно практична. Харесваше ѝ да си мисли, че е по-практична от всяка друга подчервена.

И понеже знаеше, че след всяко раждане по неволя остава в постелята поне няколко дни, тя съвсем практично се зае с купчинката писма, които трябваше да прочете непременно.

Поредното от нейния сатрап — Бриум Върбов клон, за да ѝ съобщи вести, които тя вече знаеше. Неотложно, нуждаем се от помощ, призвана си да служиш тъкмо в такива времена и още дрънканици. Според него с какво се занимаваше Арис тук? И накрая си позволяваше да пита дали не трябва да бъде заменена, щом бременността ѝ пречи. Арис видя света в червено. Пречела ѝ… Този незаслужено издигнал се син на каруцар дръзваше да се усъмни в нея? Ще му изтръгне вечно мижащото дясно око, ще го сплеска с чукало за месо, ще го изпържи в тиган и ще го натика в устата на този олигавен, тъп…

Вдиша дълбоко. „По-кротко, Ари.“

Подчервеното беше близо, винаги близо напоследък. „Още две години, Арис. Можеш да издържиш още две години, ако внимаваш.“

Сложи писмото в друга купчинка. Най-добре беше да напише отговор, когато се отърве от гнева. Понякога мразеше работата си. Зърна в огледалото, че любовникът ѝ се размърда.

Е, да, работата ѝ даваше и някои привилегии.

Нейната права и толкова червена коса не беше на мода, а и с лунички като нейните мнозина други жени на трийсет и пет не биха си намирали лесно мъже. Тя правеше каквото можеше да потъмни кожата си, да скрие луничките и бръчиците. Малцина биха се досетили, че е родила дванайсет деца (все пак си признаваше честно, че повечето хора веднага биха ѝ приписали поне две раждания). Но колкото и умело да се пременяваше, красота като нейната не се ценеше кой знае колко в Хромария. Най-хубавото в нея бяха сините ѝ очи — всички харесваха синеоки. Но на младини, преди да се научи как да подбира онези, които не дърдорят каквото им скимне, един мъж ѝ каза веднага след като се любиха, че луничките ѝ са ужасни. Иначе щяла да е толкова неустоима, че всички щели да пълзят в краката ѝ.

Тогава не умееше и да потиска изблиците на нрава си. Сграбчи го за топките и се опита да ги откъсне. Изпочупи си дългите нокти, но му раздра скротума. И тогава той я преби свирепо.

Когато владееш такива сили, забравяш как понякога има значение единствено силата на мускулите.

Чак след минута си спомни, че може да притегля — минута, през която я удряше и блъскаше в стената онзи виещ, уплашен до полуда и вбесен мъж, стиснал скротума си с едната ръка и бъхтещ я с другата. Арис най-после притегли луксин и го изпепели. Загуби детето, с което беше бременна тогава, тъй и не можа да прецени дали от побоя, или от невероятното количество топлина. И едното, и другото стигаше само по себе си.

Сега не се дразнеше, че я смятат само за хубавичка. Властта ѝ даваше останалото. Красиви мъже и младежи се стремяха да привлекат вниманието ѝ. Тя обаче почти винаги си подбираше от онези, които не са чак толкова привлекателни, затова пък имат в изобилие сила, която да подобри кръвта на рода Зелени була — или притеглящи, или умници, или чаровници. Предпочиташе да изпъкват с някакво качество, когато търсеше баща за поредното си отроче. Но сегашният ѝ любовник едва ли щеше да се задържи дълго при нея. Илайджа беше неоспоримо интересен с тези кехлибарени очи, също и чудесно своенравен, умел любовник, надарен и с ум, а долавяше и някаква странна заплаха в него. Само че не ѝ се вярваше, че ще поиска да зачене с него четиринайсетото дете. Съмняваше се да го изтърпи още шест месеца. Но дотогава нищо не пречеше да се забавляват.

Притегли малко подчервено и си пое дъх с пълни гърди. Подчервеното раздухваше жаравата на страстта.

— Илайджа? — повика го тя.

Той седна на леглото. Тъкмо каквото тя търсеше в този момент от живота си — строен, мускулест, с малко любопитни белези по ръцете и гърдите, съвсем късо подстригана червена коса с оранжев оттенък, избледнели лунички по лицето и ръцете, червеникава кожа и прекрасни бели зъби. И макар бременността ѝ да беше толкова напреднала, я гледаше с неприкрито желание. Да имаш до себе си мъж, който обожава тялото ти дори тромаво от огромния корем, може и да е най-великолепното преживяване за една жена.

Но когато стана да отиде при него, усети познатото стягане в корема. Подвоуми се. Искаше да е сигурна какво се случва.

Илайджа дойде при нея гол.

— Време ли е вече?

Прегърна я отзад, целуна я по шията и обгърна с ръце натежалите ѝ гърди. Тя не можеше да си поеме дъх миг-два. Усещаше корема си изопнат като кожа на барабан.

— Да — отговори накрая и избута ръцете му встрани. — Трябва да се подготвя. Ако остане време между родилните болки, може би пак ще си ми нужен. Облечи се.

— Искаш ли да извикам робините ти?

Тя се колебаеше. Болките спряха.

— Засега не. Може да минат часове. По-добре се загърни с наметалото си.

Всъщност не можеше да си представи секс, след като раждането бе наближило толкова. Но ако болките пак я подлъгваха, искаше той да е наблизо. Можеше да я отърве от досадата.

Ако трябваше да е откровена пред себе си, бездруго искаше той да е тук. Само едно нещо ѝ липсваше от брака с един-единствен мъж — редките случаи, когато копнееше някой да я обича, да се тревожи за нея, да се опитва глупаво да я опази от онова, което не му е по силите да предотврати. Идеше ѝ да каже на Илайджа за какво иска да е при нея, но не можеше.

Седна пред огледалото, извади праховете, пудрите и разтворените в мазнина бои, за да не ги размие потта, която щеше да се лее от нея през следващите часове. Родът Зелени була произхождаше от горските дебри и се придържаше към старите обичаи. Струва си да ламтиш за нови земи и нови титли, но изтървеш ли от поглед центъра на кръга, ще се загубиш. Също като племената на пигмеите, от които се бяха отделили в древни времена, жените от Зелени була се подготвяха за раждането като за битка. Преди да се издигне толкова, че да помага на други жени да стане неприлично, тя често разкрасяваше някоя от сродниците си. Това ѝ липсваше.

За първите няколко деца обмисляше до последната шарка как да се изрисува, защото вярваше, че така създава поличба какъв ще е духът на рожбата ѝ. Отказа се от това и вече се поддаваше на споходилите я в момента приумици.

Върза дългата си коса зад гърба на обикновени плитки и нанесе симетрично деветте черни точки на челото си там, където щеше да има огнен кристал. Свърза ги с линии от жълта боя и очерта криле към слепоочията си. Обърнат надолу триъгълник под едното око, сълза под другото. Едва започна да нанася червилото по устните си, когато болката я скова отново като светкавица от корема към гърба.

Цяла минута седя неподвижно със затворени очи. И макар че болката само отслабна, продължи с червилото. Яркочервени подчертани устни. Златисти линии, за да изпъкнат скулите. Контракциите спряха и тя се забърза. Сега тръните.

Как можеше някоя жена да забрави тези болки? Как беше възможно някоя да иска да преживее това повече от веднъж?

Арис нарисува черни тръни на ръцете си, отпред по бедрата си, между гърдите, около гърдите, около изпъкналия корем.

Не успя да удовлетвори стремежа си към съвършенство, но следващите болки я убедиха, че и така е добре. Тя посегна към звънчето.

И Илайджа хвана ръката ѝ с изрисуван трън.

— Какво правиш? — попита Арис.

— И аз мога да ти задам същия въпрос. Девет точки на челото? За деветте богове, които никога не си почитала?

Кехлибарените му очи гледаха странно. Усмивката му беше прекалено широка и твърде белозъба.

— Илайджа, не си избрал подходящо време за тези приказки…

— О, Арис, тъкмо сега им е времето. Искам от тебе да ме слушаш внимателно няколко минути и след това да вземеш най-важното решение в живота си. — Той отдалечи ръката ѝ от звънчето. — Да ти помогна ли с боите? Доста съм сръчен и в това.

— Не! Махни си ръцете от мен или ще викам.

— Ако викаш, ще умреш заедно с бебето.

Изрече думите с толкова любезен глас, че тя не можа да повярва на ушите си. Вцепени се.

— Арис Зелени була — продължи Илайджа, — съблазних те, за да бъда тук именно в този момент. Името ми не е Илайджа. Аз съм Убиеца Шарп от Ордена на Разбитото око. Но изпълнявам и допълнителни поръчки. Особено когато мога да бъда полезен на две различни групи наведнъж… — Усмихна ѝ се. — Аз съм много особен притеглящ. Способен съм да те убия, без да оставя никакви улики. И никой няма да ме заподозре. Раждането е много опасно, не е ли така? Още по-опасно е за жена на години като тебе. И преди да опиташ нещо, нека ти кажа, че мога да те убия извънредно бързо и безшумно. Продумаш ли — умираш. Твоята смърт ще задоволи единия ми работодател повече от другия, а за мен ще бъде печално събитие. Но всички ние сме свободни в светлината, която не може да бъде окована също като волята на всеки притеглящ.

Мускулите ѝ се отпуснаха достатъчно, за да вдиша, и тогава я обзе безмерен ужас. Той я беше изиграл! И сега показваше каква глупачка е. Яростта ѝ се разбуни и подчервеното, превърнало се в част и от тялото, и от ума, раздуха пламъците.

Илайджа ѝ удари шамар. Не толкова силно, че да остави следа задълго, но я зашемети.

— Помисли за детето си, глупава жено. Аз дори още не съм ти предложил сделката. Слушай ме.

Внезапната контракция сякаш я разкъса на две. Не би могла да говори дори да искаше.

— Искам от тебе твоя глас и твоето мълчание. На следващата среща на Спектъра ще бъде предложено да гласувате дали Андрос Гайл да стане промахос. Ти ще го подкрепиш. А в отплата, когато му дойде времето, Андрос ще помогне на някой от твоите синове или дъщери да бъде избран за един от Цветовете, освен това ще изпрати помощ незабавно на твоя род и на твоята страна срещу Цветния принц. Щедро предложение, но без пазарлъци. Освен това иска да мълчиш за този разговор. Ако някога се разприказваш, ще убия лично всичките ти деца, сестрите ти и брат ти. Ще бъда като чума, върлуваща из вашия дом. Всъщност тъкмо така ще обясним гибелта на цял род, правили сме го неведнъж.

Докато я отпусне болката, Арис си върна самообладанието.

— Защо си се заел с това? Не подкрепяте ли еретиците?

— Орденът на Разбитото око е… практичен. Тъкмо ти би трябвало да ни уважаваш за това. Ако работата за Андрос Гайл ни помага засега, защо да не я вършим? Но убийството на някой от Цветовете е нещо, което винаги сме готови да извършим с удоволствие.

— Помогни ми да стана — помоли тя. — Трябва да отида при родилния стол.

Тя вдигна ръце, но едната от тях неочаквано се удари безчувствено в облегалката.

— Още нямаш нужда от стола. Не съм толкова невеж. А ти е време да проумееш какви сили владея. Показах ти само частица от тях. — Убиеца Шарп размърда пръсти и усещанията полека се върнаха в ръката ѝ. — Между другото, детето в утробата ти е момче. Искаш ли да спра сърцето му? Дотам ли трябва да стигна, за да те убедя?

— Чудовище…

— Войната превръща всички ни в чудовища, а тази война бе започната от Луцидоний, не от нас.

— Дано пропаднеш в ада.

— Това ли е твоят отговор? Такъв глас ли да очакваме от тебе?

— Ти не би убил бебето. Гледала съм те в очите, докато се любим. Видях душата ти, Илайджа.

Не би могла да се заблуди толкова за него, нали? Само че го избра заради тялото, ласкателствата, своенравието и остроумието. И почти не се опита да научи нещо повече за него. Той ѝ служеше за развлечение. Арис започна да отваря чекмеджето с коляно.

— Илайджа е някогашното ми име — каза той, поддал се за миг на тъгата. — Отказах се от него, когато смъкнах превръзката от очите си, за да видя света в цялото му великолепие. Харесваше ми да чувам името си, изречено от тебе. И още ми харесва. Арис — добави той много по-рязко, — аз отдавна научих, че имаш пистолет в това чекмедже. Не е зареден.

Тя замря.

— Наслаждавах се на времето с тебе много повече, отколкото очаквах, почитаема госпожо Зелени була. Ти си красива и умна, а и по-дива от всяка жена, с която съм бил през последните години. Можеш да отговориш „не“ на Андрос Гайл, защото би предпочела да го видиш в ада, разбирам. И на мен ми се искаше неведнъж да направя същото. Ако откажеш, но не проговориш за мен, ще пощадя бебето. И ще направя твоя край колкото може по-безболезнен.

— Бих могла да те излъжа.

— Шест от твоите деца са на Големи Яспис. Как мислиш, ще успееш ли да ги изведеш от острова, без Андрос Гайл да научи на кой кораб са се качили? Защото ако ме излъжеш, те ще умрат първи. После ще отида в Зелени пристан и ще се заема с твоя кръг. Няма да изчезне безследно — нито съм всесилен, нито имам толкова време. Но „чумата“ може да заличи за броени дни онова, което си градила цял живот.

— Нима си такъв безмилостен главорез?

— Аз съм боец в свещена война. Не винаги ми харесват заповедите, които изпълнявам, но им се подчинявам безпрекословно.

Говореше тихо, но гласът му звучеше непреклонно.

— Трябваше да се досетя — промърмори Арис.

В младостта си тя проучваше с маниакална подозрителност всеки от стремящите се да заслужат вниманието ѝ. Напоследък обаче стана по-небрежна. Твърде много подчервено, твърде силна тревога от вехнещата хубост…

Той не отговори, не ѝ каза, че умее да си върши работата. Разбира се, че умееше. Те биха поверили задачата само на най-способния.

— Луна Зелената?… — попита тя внезапно. Зелената бе умряла необяснимо преди няколко месеца.

Той кимна.

— За кого направи това? За Гайл, за твоя орден или съчета едното с другото?

Той завъртя глава.

— Не е нужно да знаеш.

— Помогни ми да се наместя на родилния стол.

Значи щеше да умре клекнала като толкова други жени в рода ѝ.

— Не ти е необходима нито моята помощ, нито помощта на друг мъж — натърти Илайджа.

И беше прав. Последната отчаяна надежда — да си послужи с някакъв боен похват срещу него, беше направо нелепа с това натежало от бременността тяло. По-добре да запази поне достойнството си.

„Достойнство… За това ли мисля преди напъните? Наистина остарявам.“ Взря се в Илайджа, който взе сивото си наметало, извади от вътрешно джобче в дрехата златна тока, закачена на вшити в плата верижки, загърна се с наметалото и я закопча.

— Така ли си представяш свободата? — подхвърли Арис.

— Нося вериги, за да живеят други без тях — отвърна Илайджа.

Но мъжът пред нея вече не беше нейният Илайджа.

— Някой ден във вашия съвършен свят, а?

— Някой ден — съгласи се той.

Тя се изправи без помощта му.

— Ще почакаш, докато родя, така ли?

— Ще почакам. — Той се запъна неловко за пръв път. — Боя се, че ще имам нужда и от един твой зъб. Но ще го направя… след това. Просто си помислих, че трябва да знаеш. Третият ти кътник отляво е прекрасен.

— Както се оказва, няма да ми липсва — отвърна тя искрено озадачена.

Май му олекна, че тя не изпадна в паника и не го засипа с обиди.

— А как възнамеряваш да останеш скрит… Аха — промърмори Арис.

Той се уви плътно с наметалото и по него плъзна трепкаща вълна. И Илайджа изчезна, сля се със стената зад него, просветваха само ярките кехлибарени очи, сякаш увиснали във въздуха. Тя отвори зрението си за подчервеното и го видя отново. Много хитроумно — наметало като от детските приказки за бродещите в мъглата. Ето как щеше да се спотайва в стаята, където уж не биваше да присъстват мъже. И ето как щеше да наблюдава дали тя ще спази уговорката.

Някаква частица от нея се разгневи, че нейният убиец ще я гледа в толкова интимни мигове, които трябваше да бъдат споделяни само между жени. Но тази частица беше малка и уморена. Арис се мъчеше, стигаше ѝ, че ще се избави от страданието. Не само от бременността, а от оздравяването след раждането, от разранените зърна на гърдите и безсънните нощи. Жените от рода Зелени була спазваха старите обичаи и сами се грижеха за чедата си — никакви дойки, никакво прехвърляне на радостите и трудностите в отглеждането им. Първо трябва да се погрижиш за корените на семейството, за да очакваш плодове от тях след време. Мъчеше я и притеглянето, и жаждата да притегля. С всяка бременност ѝ беше все по-трудно да се сдържа, подчервеното я обладаваше още по-силно всеки път. Не знаеше още колко би могла да издържи. Внушаваше си, че има две години пред себе си, но се надценяваше.

А да си позволи страх и предателство накрая беше немислимо. Скова я поредната контракция и когато ѝ олекна, Арис вече знаеше, че сама иска този край. Имаше воля да се пребори само още веднъж. Но не за да убива. Щеше да воюва със своята плът, за да види още едно дете светлината, а след това щеше да се отърве от тревогите с упованието, че нейният кръг не изоставя своите.

Протегна ръка към звънчето, за да повика робините.

— Дано проклятието ми е винаги с тебе, Убиецо Шарп.

— И моята благословия с тебе, Арис. Ще го направя безболезнено.

— Кажи на Андрос Гайл да си го начука.

И разтръска звънчето.

Загрузка...