Разбитото око

4.

— Малки Гайл, дори само пръднята ти да ми засмърди на смола, ще вапцам палубата с тебе. В червено, сиво и костенобяло, светна ли ти в главата? Знам ги аз луксинските миризми — говореше Топчията, докато го извеждаше на палубата на „Злият лебед“. — Или по-скоро ще е цялата в жвакащо кафяво, стопли ли?

Гавин излезе на светло с натежала като олово душа.

— Стоплих.

„Казва ми, че имам лайна вместо мозък. Много смешно…“

— Луксински? Луксинени? Луксиниански? — проточи замислено Топчията.

Обичаше словото както съпругът насилник обича жена си.

— Луксинови, но твоите думи ми допадат повече.

— Да бе…

Наближаваше пладне, неспокойното море подмяташе галерата по-силно, отколкото бе очаквал Гавин. Но пък ангарските кораби бяха по-леки от останалите. Сега обаче най-важният факт в целия му живот — светлината — почти нямаше значение. Въпреки облаците имаше предостатъчно светлина за Призмата. Докосваше обаче кожата му като целувка на отиваща си любовница. Оттенъците на сиво, бяло и черно му носеха само отчаяние вместо неимоверната мощ на пъстрия спектър. Заблуждаваше се, че е свикнал със загубата на цветовете, но едно е да се примиряваш с такава загуба в мрака на затвор, друго е да откриеш, че този затвор е целият свят. А Топчията знаеше. Още в нощта, когато го плени, погледна за миг очите му и вече знаеше.

Тогава защо го бяха обзели тези подозрения?

Ами защото беше Топчията.

— На колене — заповяда капитанът.

Гавин коленичи колкото може по-разкрачен, за да не падне от клатушкането на кораба. Не можеше да прецени дали болката от опъването на мускулите е приятна или противна, но стига да не загубеше главата си или някой крайник, всеки отдих от веслото беше добре дошъл.

Топчията се вторачи в него.

— Какво стана с Гавин Гайл, който повдигаше света върху опората на щенията си?

От една страна, това беше най-смисленото изречение, което бе чул от Топчията. Но пък Гавин му бе казал, че всъщност не е Гавин. Може би една от най-големите тъпотии, които бе извършил през последната година, само че имаше още много кандидати за славната титла „тъпанар“.

— Той умря.

Това би трябвало да свърши работа независимо за кой Гавин говореше Топчията.

— Трагично. Как?

Номерът в погаждането с лудите е никога да не си признаваш изненадата. Дори да не я очакваш. Оплетените приказки бяха кинжал, който Гавин също умееше да забива.

— Свършваха ми милостите, докато не ми остана само милостта на куршума. Щрак-трак, щрак-трак. Бум-бум. Милостта на кланицата. Жълтата килия в червено.

Топчията скръсти ръце на гърдите си. Гледаше Гавин, сякаш виждаше много озадачаваща гледка.

— Бълнуваш.

— Жадувам.

— Хитруваш.

— Робувам.

— А аз спасявам.

— За да не се удавя?

— И ти даряваш.

Топчията посочи големия бял мускет, подпрян на рамката на врата на няколко крачки от него.

Гавин млъкна, за да го остави да победи. Искаше да огледа по-подробно странното оръжие, но Топчията хем копнееше да се похвали с придобивката, хем изглеждаше уплашен, че някой ще му я открадне. Гавин не биваше да показва прекалено силен интерес към нещо скъпо за Топчията. Нито прекалено слаб.

Топчията отпразнува победата със смях, защото сметна двоуменето му за признание, че се е отказал от наддумването. И преди бяха подхващали тази игра. Преди толкова много години… Ако не зависеше напълно от този човек и ако Топчията не беше безнадеждно луд, Гавин би могъл да го хареса.

— Ония, що са били в прегръдките на Зури, не ми се виждат много искрени. От водните ѝ целувки хората се побъркват, а никой Гайл не е съвсем с акъла си по рождение. Казвай направо както лети куршум. Ти Дазен Гайл ли си, върнал се от смъртта? Казвай, без да преглъщаш половината история.

Не биваше да приема думите му буквално. Търпението на Топчията беше по-кратко от горенето на неговите фитили. Затова Гавин беше пестелив в приказките:

— Изобщо не съм умирал. Плених брат си при Разцепената скала и заех мястото му. Реших, че има по-добри приятели от мен, затова облякох дрехите му и се престорих на него. Но преди няма и месец реших, че моят пленен брат вече е буйно луд, и го убих.

Толкова просто беше да изрече думите. Беше си мислил, че ще е непосилно да каже истината, която бе крил толкова усърдно и толкова дълго. Но не почувства нищо. А би трябвало да почувства нещо, нали?

— Морето ми праща ободряващи загадки — отсъди Топчията. — Ти си Дазен? Като изстрел право в целта?

— Толкова отдавна стрелям в тъмното, че сега и аз не знам кой съм. Но бях Дазен.

Гавин не беше сигурен защо прави това — да си служи с особения говор на хората. Но винаги постъпваше така, подражаваше на произношенията и странните изрази, ако останеше някъде прекалено дълго.

— Говориш тъй, щото знаеш, че Топчията работеше за Дазен — сопна се капитанът. — Лъжеш. Надяваш се да ми влезеш под кожата.

— То се знае. И преди да убия брат си, той ми каза, че рожденото ти име е Улуч Асан. Толкова важен беше за него, че тъкмо тези думи изрече преди края си.

В очите на Топчията се мярна опасен блясък.

— Не е невъзможно Призмата да научи отдавнашно име.

— Преди да се съгласиш да работиш за мен, тоест за Дазен, преди толкова години, ти ми пробутваше лъжи как си убил онзи морски демон, докато седяхме в робските бараки и се наливахме с онази прасковена шльокавица. Тогава се изсили, че не вярваш да съществува свръхвиолетов луксин, и си поиграхме малко с едно перце, за да уталожим съмненията ти.

Сянка на безпокойство помрачи за миг лицето на пиратския капитан.

— На Топчията му трябваха цели три изстрела да улучи проклетото подскачащо перце. А перото беше от орел, не от пъдпъдък.

— Боях се, че те вбесих прекалено и не би поискал да работиш за мен — продължи Гавин. — Затова те оставих да улучиш… с шестия изстрел, проклет лъжец такъв.

Топчията се смръзна. Гадост… Този тип лъжеше толкова често, за да величае себе си, че може би сам си вярваше. „Това ежене не си струваше, Гавин.“ А Топчията неочаквано закрачи към средата на кораба.

Гавин не помръдна, макар че коленете вече го боляха. Двамата моряци, които го пазеха, май не знаеха какво да правят.

— Откопчайте му кунките! — кресна Топчията.

Бъркаше в някакво буре. Моряците свалиха оковите, но задържаха Гавин на колене.

Топчията извади нещо от бурето и го хвърли на Гавин. Той не успя да го хване с превързаните си схванати ръце и то се търкулна на палубата. Единият моряк го взе и му го даде. Голяма спаружена ябълка.

— Отведете го на носа — заповяда Топчията. — И го дръжте под око като аборнейски сребърник. Да притиснеш Гайл в ъгъла е все едно да си завъдиш морски демон във ваната.

„А аз си мислех, че изобщо не се къпеш.“ Обаче не го каза на глас. Нямаше да спечели нищо, ако се подиграва на пленилия го пират, негов господар, а с мълчанието можеше да си опази поне например зъбите.

Моряците го изправиха и го замъкнаха на носа. Обърнаха го към капитана и пак го натиснаха да коленичи. Топчията стоеше на четирийсетина крачки, чак на кърмата. С лъскавия бял мускет в ръце. Или беше мускет-меч? Имаше острие с един режещ ръб, по което се виеха и кръстосваха черни криволици около блестящи скъпоценни камъни. По дебелия ръб се бе проточила цев на мускет освен в последната педя до върха.

Гавин си спомняше смътно това нещо, но цялата история му се изплъзваше. Някак беше свързано с онази нощ и сблъсъка с баща му, Гринуди и Кип. И преди се бе случвало да му се губят часове, след като пострадаше тежко, познаваше и други воини, които не помнеха как са ги ранили. В главата му се въртеше нещо как Топчията го вади от вълните и после го удря с плоската страна на меча. Да, това трябваше да е. Още не се бе отървал от синините, но нямаше прободни рани, иначе щеше да е мъртъв.

И все пак — що за нелепо хрумване? Ако цевта на мускета е достатъчно дебела да издържи на взривяващия се барут, значи оръжието е твърде тромаво и тежко, за да служи добре като меч. Това да не беше някаква чудата шега?

— Ако си Дазен, значи помниш нашия малък нагледен урок! — извика Топчията.

Разбира се, истинският Гавин Гайл трябваше да е чул тъкмо за тази случка при срещата на Дазен с Топчията. „Споменът“ за урока не доказваше нищо. Но Топчията явно не разбираше това.

— В онзи ден морето беше спокойно, а ти стоеше само на двайсет крачки — отвърна Гавин.

В онзи ден юнгата се напика, докато държеше ябълката в изпънатата си над главата ръка. По-късно Гавин чу да разказват, че момчето сложило ябълката на главата си. Никой не си направи труда да обясни как е задържало ябълката на главата си, докато стои на клатещата се палуба. Но така историята беше по-интересна.

И с двайсетте крачки историята беше интересна. А с четирийсет си беше убийство. Топчията може и да беше най-умелият стрелец на света. Нямаше значение. Дори със съвсем подходящ барутен заряд и набивка, която осигурява съвсем подходящо налягане при изстрела, със съвършено кръгъл куршум без никакви недостатъци от леенето, дори без вятър и люшкащ се кораб, на четирийсет крачки мускетът имаше точност в кръг колкото цялата глава на Гавин. Някои хора не мислеха така, но си беше истина, че и да улучиш по-малка мишена от това разстояние, го дължиш само на късмета. Гавин знаеше колко добре стреля Топчията. Не вярваше на разказа му как убил морски демон, но ако имаше човек в целия свят, който би се справил с изстрела само благодарение на точността си, трябваше да е Топчията.

Когато самонадеяност се съчетае с изключителна дарба и безумие, вече има проблем — трима партньори са твърде много в брака. Не допускат да се намесва и реалността. Топчията бе прекарал последните две десетилетия в хвалби, че не може да не улучи. Май накрая бе успял да убеди и себе си.

— Топчията получи по-добро оръжие отколкото… отколкото…

Капитанът избухна в псувни, защото не се сети за по-цветист начин да каже „отколкото преди двайсет години“.

Не беше същинска ярост, а само раздразнение, но Гавин бе виждал Топчията да застрелва човек само защото е гладен. И сега нямаше да се откаже.

Стомахът на Гавин се сви. Какво можеше да направи, без да притегля? Може би да повали на палубата двамата моряци, а после? Да скочи от кораба? Наоколо не се виждаше бряг. Просто щяха да завият и да се върнат да го извадят. А и да разчита на тялото си, че ще се справи с тези моряци и ще скочи, преди Топчията да го е гръмнал, си беше чист оптимизъм в най-добрия случай. Тялото му бе пострадало толкова много напоследък, че вероятно дори не би могъл да плува.

Налегна го умора не само в мускулите. Това ли беше? Такъв ли трябваше да е краят му?

Бе участвал в прекалено много битки, за да вярва, че някаква сила закриля онези, които трябва да оцелеят. Един от най-великите майстори на меча на света бе убит до рамото му, без дори да вижда врага — случаен рикошет го прониза в бъбрека. Жребец, струващ колкото цяла сатрапия, се спъна в труп след сражението и си счупи крак. Пълководец се зарази с дизентерия, защото ядеше и пиеше с войниците си, вместо да предпочете своята трапеза за избрани. Хиляди унизителни истории, в които нямаше поука и смисъл, само прост факт — всички са смъртни.

Войната е причината, всичко останало е следствие.

Отхапа от ябълката. Сладка и кисела. Най-вкусната ябълка, която бе опитвал през живота си.

„Гордост, нали искаше да си част от мен? Ето. Вземи шибаното цяло, ако щеш.“

Гавин заговори с гласа си на оратор:

— Капитан Топчия, не ми се вярва, че някой на този свят може да сполучи с такъв изстрел. Мислите, че сте толкова способен ли? А аз — не. Защото мисля, че сте още по-способен. Успеете ли, ще се превърнете в легенда завинаги. Провалите ли се, ще си останете поредния пират с твърде голяма уста.

Гавин сложи ябълката в устата си, стисна я със зъби и изви глава встрани, та Топчията да вижда само профила му.

Всички на палубата замряха.

„Значи ще умра с ябълка в устата. Баща ми ще има какво да каже по въпроса. И Карис ще е права да побеснее.“

Обърнат така, Гавин не виждаше как реагира Топчията, дали се е разгневил, или се е разсмял. Не виждаше реакцията и на моряците. Виждаше само сиво море и сиво небе. Единствената светлина, която му бе позволена — самата грозота. Вече започваше да съжалява, че е прахосал последните си мигове да дразни някакъв пират, когато нещо мокро се разплиска по лицето му.

Питаше се дали не са зъбите му. Има един проточен миг, когато си ранен зле, но още не си сигурен какво се е случило. Мъртъв ли беше? Проблясъкът не беше ли от неговия пръснал се череп? Не чу гърмежа на мускета, но и това се случваше.

Палубата изригна във възторжени крясъци. Ябълката я нямаше.

Единият от стоящите наблизо моряци събра няколко парчета, вдигна ръка да ги покаже, после извика:

— Капитан Топчията я пръсна точно в средата!

Топчията като че ли не го беше еня за възторзите. Опря белия мускет-меч на рамо и закрачи към Гавин. Наперената му походка уплаши Гавин повече от обичайната му лудост. Тя означаваше, че и Топчията е изненадан от успеха си. „На Оролам топките…“

— Никой на света не можеше да улучи! — заяви Топчията. — А капитан Топчията улучи!

— Капитан Топчията! — изрева екипажът.

Топчията се надвеси тържествуващо над Гавин. Усука масур от рошавата си брада и го подъвка.

— Железата! — изръмжа на моряците.

Пак оковаха Гавин, но той едва забеляза.

Слава на Оролам, ако си бе изпросил смъртта, Карис никога не би му простила. Всъщност върнеше ли си свободата, тази история щеше да е сред онези, които нямаше да сподели с нея.

Топчията вдигна тържествуващо мускета-меч. Фукаше се и Гавин реши, че е безопасно… не, дори желателно да прояви възхищение. Острието беше красиво творение, покрито с някакъв бял емайл и украсено с толкова големи камъни, че сигурно бяха само полускъпоценни. Гавин не беше вещ оръжейник, но това пред очите му приличаше повече на церемониално, а не бойно оръжие. Скъпоценни камъни бяха инкрустирани по цялата дължина на острието и несъмнено отнемаха от здравината му, а тези черни шарки? Човек трябваше да има занаятчия подръка, за да ги възстановява често. Имаше и изрязан жлеб в острието, където ръка трябваше да хване оръжието, за да е устойчиво при стрелба. И това правеше острието още по-слабо. Не виждаше нито петлето, нито подложката, от която кремъкът изтръгваше искри, никакъв уравновесяващ приклад за по-голяма точност или за смекчаване на отката. Шега ли беше? Бездруго цевта изглеждаше прекалено изящна за цев на истински мускет.

— Дори не го зареждам — похвали се Топчията. Знаеше, че Дазен също като него цени майсторски направените оръжия. — Сам си прави куршумите и са по-точни от… е, ти вече видя. Спусъкът се запъва ей тук, когато е зареден.

— Как… как? — измънка Гавин.

Невъзможно, разбира се. Но изстрелът току-що бе пръснал ябълка в устата му от четирийсет крачки на люшкаща се палуба. В момента можеше да повярва на какво ли не.

Топчията стисна ефеса на меча, завъртя и го издърпа назад. Показа се малка одимена камера. Той сипа в нея черен барут от пълния рог на кръста си, затвори я и пак издърпа ефеса, който се разтвори в подобие на малък приклад. Топчията се ухили като дисципул първа година, на когото му се е разминала безнаказано пакост.

И Гавин пак долови смътен признак, че това безумие поне наполовина е само показно. Твърде свързани бяха последните му думи. И щом се замисли за това, прозря тутакси. Топчията си беше особняк. Все подбираше неуместни думи. Но ако го смятаха за особняк или глупак, щеше само да си навлече присмеха на коравите мъже, които предвождаше, затова трябваше да е напълно побъркан. Хората се изнервят около лудите, чудят се дали няма да прихванат болестта и гледат да стоят настрана. Какво по-добро от това за нов капитан, който не само иска да остане капитан, но и да се превърне в легенда?

— Колко е точен? — попита Гавин.

— Уцелих един скапаняк от четиристотин крачки. Топчето не криволичи в полет. По-добра магия от всяка, която си имал някога, Смешко Гайл. — Топчията опря мускета в рамото си и проследи с цевта рееща се чайка на двеста крачки от кораба. Стреля тъкмо когато тя пикира към водата… и не улучи. — Е, да, няма да свърши цялата работа вместо тебе. Затова му имам уважението. Изисква да си съвършен, също като морето.

Гавин обаче не се загледа в изстрела. Взираше се в мускета. В удължилия се приклад като че ли имаше копчета и мънички циферблати е нанесени до тях миниатюрни руни. Топчията не се постара да привлече вниманието му към тях и Гавин допусна, че пиратът още не е проумял за какво служат.

— Може ли?… — подхвърли Гавин.

Топчията впи поглед в него. Изсмя се.

— Ако ще вече да не си Призмата, Топчията не е чак толкова тъп, че да сложи магия в ръцете ти. — Плю в морето, извади парцал и започна да бърше следите от черен барут по острието. — Трябва много да внимавам с това нещо. Опасно е като Зури.

Улиса се в мислите си и Гавин се зачуди дали го бяха извели на палубата само за да има Топчията пред кого да се похвали.

Не че беше против. Всяка почивка от веслото си струваше. Разбира се, предпочиташе да не стрелят към него с мускети, докато си почива, но на подарен кон зъбите не се гледат и тъй нататък.

— Какъв откуп да поискам за тебе? — попита Топчията.

„А-а, довел ме е да си поговорим? И не можа да не стреля по главата ми, макар че е умувал за откупа?“ Може би лудостта не беше само преструвка.

— Моят баща ме смята за мъртъв. По дяволите, Топчия, и аз се смятах за мъртъв.

И внезапно, ей така, споменът изплува парещ и отчетлив — Гринуди се врязва в тях, две остриета и четирима мъже, а Гавин вижда, че няма как да спаси Кип от бъркотията на ръце и удари… освен ако не завърти това острие към собствените си гърди.

„Какво ме прихвана?! О, Карис, дали го направих, за да има поне една моя постъпка, с която да се гордееш?“

Но от мисълта за Карис болеше твърде силно. Тя беше средоточие на цветове в посивял свят.

А собственият му баща искаше само да се сдобие с кинжала… който се бе превърнал в мускет-меч. Ножът на Заслепителя, така го нарече Андрос. Едно е да се питаш дали баща ти цени златото или положението си повече от тебе. Всеки син на богат и могъщ мъж таи този страх, но баща му да поиска да го убие заради някакъв нож? Собственият му баща?

— Момчето! — изтърси Гавин. — Къде е?

— Хвърлих го зад борда. Дар за Зури. Сега сме квит с нея. — Топчията се ухили неприятно. — Е, колко да искам, малки Гайл? В името на петте ада, как да ти викам сега? Дазен ли? Все едно говоря с призрак.

— Наричай ме Гавин. По-лесно е. И можеш да поискаш какъвто откуп ти скимне. Колкото по-потресаващ, толкова по-добре. Той ще протака, докато прати шпиони да потвърдят, че си ме спипал. Истината е, че ще гледа да оплеска работата, за да ме убиеш, та той да те подгони след това. Ще те изкара кръвопиец, за да няма никаква вина, че си ме убил. Топчия, той не ме иска.

Капитанът се усмихна до ушите, сякаш хареса предизвикателството, но след миг маската отново се върна на лицето му.

— Е, щом той те иска колкото и пъпки под гащите си, за какво му е на Топчията да те кътка толкова наблизо до своите радващи съкровища?

Ха сега де… Но меденият език на Гавин вече си вършеше работата.

— Ако ме убиеш, му даваш възможност да зареже преструвките, че се опитва да ме откупи. Значи изобщо няма да натовари кораб със скъпоценности. Просто ще изпрати бойните кораби.

Топчията се озъби. Скочи на фалшборда, хвана се за едно от въжетата на такелажа и се замисли.

— Голяма помощ си ми, няма що. — Пак плю в морето. — Тия ангарци са чудаци. Хранят робите на галерите си все едно са свободни хора. Нали видя? Направо се държат мило с тях. Най-свестните роби ги водят със себе си в пристанищата, гощават ги, дори им дават да се отбият в дом за наслади. Така губят по някого от време на време, ама всички роби има защо да се напъват. Като ги хранят добре, стават силни. Не могат да препълват кораба с товари, щото и много храна трябва да носят. Но ей тая малка галера може да пърха из Лазурното море двойно, че и тройно по-бързо от почти всички други кораби. Някои галеаси могат да ме гонят при добър вятър, но имам ли място за маневри, ще обърна срещу вятъра и ще ги изпреваря. С тоя кораб можеш и през Портите на Вечния мрак да минеш. Лек като коркова тапа и бърз като лястовица. Чуден пиратски кораб, ако успееш да грабнеш достатъчно стока. Хубаво малко корабче. И само четири въртящи се оръдийца и едно дългоцевно. Най-добрата галера с най-добрия екипаж в цялото море… — Топчията сниши гласа си до шепот. — И я мразя. Едно оръдие! Едно… Трябва да си поискам грамадния кораб на Паш Векио, как му беше името?

— „Гаргантюа“ ли? — подсети го Гавин.

— Същият!

— Може да е доста трудничко…

— Баща ти е Червения. По-богат е от Оролам. А ти си Призмата. И дърти курви ще направят девственици, за да те върнат.

— Аз потопих „Гаргантюа“. Преди битката в пристанището на Ру.

Топчията измъкна затъкнат под колана пистолет, вдигна петлето и опря оръжието в дясното око на Гавин. Очите му светнаха от кръвожаден бяс. Каквато и част от безумието му да беше преструвка, вече я нямаше. С голямо нежелание върна петлето на мястото му и каза:

— Тоя пленник много плещи. Върнете го на веслото, докато му мине.