Разбитото око

62.

Гледната точка е някак сбъркана, поклаща се покрай кръста ѝ. Ръка, размахвана полека напред-назад, докато млада жена върви. Държи нещо и е завъртяла китката си така, че да не го виждат хората пред нея, но е по-дълго от ръката ѝ и на такава височина мога да разгледам добре оръжието.

Тази карта не е човек, а вещ и гледната точка е избрана от създателя ѝ.

Късо назъбено острие, обсидианови ръбове със сърцевина от кост. Оформено е по-скоро като зъб на акула, не като нож — широк триъгълник с блещукащ диамант в средата.

Щом жената започва да тича, поклащането се ускорява. И преди да видя нещо повече, гледната точка се завърта и полита шеметно, когато острието се забива в женски хълбок, издърпано е окървавено и е поднесено към гърлото на жертвата.

Сега виждам лицето на другата жена. Ирисите са обагрени в червено до половината на халото, зениците са разширени от страх и болка. Нападателката я хваща за ръката, завърта я към боядисана в червено стена.

Притеглящата се опомня, попива червена светлина, бялото на очите ѝ сякаш се запълва с цветен дим… но убийцата чака тъкмо това. Обсидиановият ръб се врязва в шията ѝ отстрани и изведнъж черният блещукащ кристал някак оживява. Шурти кръв и не мога да различа дали плъзналата по костта на оръжието червенина е от кръвта, или е собствено сияние.

Виждам как цветът се изцежда от бялото в очите на умиращата жена, но не както е естествено за притеглящ, щом престане да поена светлина, а много по-явно. Все едно нещо изсмуква живота от нея. Около ирисите ѝ вече има само снежна белота, после се случва невъзможното. Алените ѝ ириси избледняват и цветът се губи. Докато животът гасне в очите ѝ, те отново са наситени с кафяво както в детството ѝ.

Но както белезите на боеца не изчезват след смъртта му, така и белезите на притеглящата си остават — нейният цвят не изчезва от очите напълно.

Убийцата не се помайва, завлича предпазливо мъртвата в някаква ниша, затрупва трупа с боклуци и избърсва с наметалото на жертвата ръцете си и острието. После го прибира и вече виждам само тъмнина.

Оставам много дълго в нея въпреки движенията, които долавям. Дали убийцата тича? Губя представа за времето. Не знам дали не съм тук от цяла вечност.

Острието е извадено в стая, осветена с фенери, и подадено на прегърбена старица. Тя го измива в леген. Но кръвта остава в диаманта. Нали беше диамант?…

Но сега, след изплакването във водата, е рубин.

Само че не е обикновен рубин. Оттенъците се завихрят, пулсират като сърце. Старицата се засмива тържествуващо. Доближава до живия кристал лупа и го разглежда придирчиво през нея.

Отива до един тезгях и поставя рубина в съвсем малко менгеме. След няколко минути е пробила в кристала миниатюрна плитка дупчица. Доволна е от направеното и подготвя стаята. Маха всичко друго от тезгяха и грижливо разстила върху него дълго наметало, което ми изглежда мътнокафеникаво. Издърпва скрит в яката нашийник от гъвкав метал. Пъстри верижки го свързват с плата. Старицата е сръчна, нагласява нашийника така, че да подреди спретнато оплетените верижки.

Придърпва табуретка и си слага очила с безцветни увеличаващи лещи. Отново взема рубина и маха стъклото от фенера. Завинтва в малката дупка пръчица от кост и обсидиан и гаси фенера.

Под звуците на вериги и зъбни колела се появява тясна светла ивица. Таванът се отваря и пълноспектърната светлина на слънцето нахлува в стаята, отразява се от огледала и се събира в ярки лъчи към ръцете на старицата. Тя хваща с два пръста пръчицата и поднася рубина към светлината.

Пръчицата почервенява и старицата започва да нанася цвета като мастило по оголените верижки там, където се съединяват с нашийника. Пръчицата сияе от луксин, който верижките попиват. Цветът на наметалото се променя, става по-червеникав, докато тя докосва верижка след верижка. И когато привършва заниманието си, виждам, че и рубинът е напълно изцеден от цвят като очите на убитата.

Старицата цъка с език, докато проверява какво е направила. Оставя кристала настрана, плъзга длан по плата и връща нашийника на мястото му в яката. После казва:

— Аз свърших своята част от работата. Но за да стане това наметало искрящо, трябва да си намерите Призма, за да ви даде доброволно живота и волята си. — Засмива се, смехът ѝ е като лай. — Или си имате подръка някой друг, способен да разцепва светлината?