Само един риск

7

Докато вървеше към колата, Том мислеше за сърдитата жена, която срещна. Отново.

И втория път беше така потънал в размисъл, че дори не я беше забелязал. Не и преди почти да се сблъскат на тротоара. Удари се в рамото й и за миг мярна сбърчени вежди и стисната уста. Изглеждаше ядосана и той се зачуди дали гневът е обичайното й състояние. Когато се обърна след нея, тя вече влизаше в хотела, явно беше отседнала там.

У нея имаше нещо, което той не можеше да определи — сякаш проникваше през балона, който Том беше надул около себе си. Но не беше ясно защо. Тя беше нервна и гневна, очевидно лесно се ядосваше, освен ако не я дразнеше конкретно той. Но имаше още нещо, нещо, което не му даваше мира. Никога преди не я беше виждал, в това беше сигурен. В неговата професия да разпознаеш лице за част от секундата можеше да се окаже разликата между живота и смъртта. В неговата професия почти всичко можеше да се окаже разликата между живота и смъртта, но макар да не се бяха срещали преди, у нея имаше нещо познато. Обзе го безпокойство, че не може да определи какво е.

Направи път на една дребничка госпожа, която мина покрай него с шейна, после сви по съседната улица, където беше паркирал. Беше седял дълго в ресторанта, прелистваше вестници, без да ги чете, зяпаше през прозореца, не усети колко време е минало. И това не му беше присъщо. Обикновено разпределяше времето до секунда. Наистина не беше на себе си. Но срещата с Елинор се оказа… Том не може да опише чувствата си, дори сам на себе си.

Никога не го е бивало да облича в слова сложни емоции, винаги е бил по-силен в разрешаването на практически проблеми. Дай му картечница за сглобяване или сграда за атакуване — предизвикателства, с които се справяше безпроблемно. А това с Елинор… Не знаеше как да продължи от тук нататък, вече не можеше да мисли логично. Животът му беше низ от панически атаки, които идваха без предупреждение.

Това го плашеше.

Разбира се, и преди се беше чувствал зле. Никой, прекарал последните двайсет години в работа като неговата, не би могъл да мине без белези. Но досега никога не са били нещо, което няколко пиянски вечери с колегите да не могат да излекуват. „Европейски дебрифинг“, така му викаха. Излизаш, приказваш с хора с подобни преживявания, изгълтваш огромни количества бира и ти става по-добре.

Но не и този път. Сега се чувстваше по-зле, отколкото при пристигането си тук. Тогава имаше надежда. Но всички тези седмици в Кируна не го бяха довели доникъде.

Беше свикнал да владее положението, да действа, да върши неща, с които малко хора на света можеха да се справят. А не можеше да си върне Елинор.

Том се огледа, за момент дезориентиран, забеляза колата си и я отключи от разстояние. По стар навик беше изключил светлините, за да не го правят лесна мишена в мрака. Изглеждаше прекалено, но мерките за безопасност му бяха в кръвта.

Той седна и хвана леденостудения волан. Вцепеняващият страх, че няма да се справи, че за първи път в зрелия си живот е изправен пред проблем, който няма да може да разреши с упоритост, хитрост или с груба сила, заплашваше да го сломи. Чувстваше ръцете си безсилни. Краката се огъваха. И усещаше вкуса на кръв в устата си. Тя пък откъде се взе? Или си въобразяваше?

В Чад понякога беше губил представа за действителността. Бяха го изтезавали толкова жестоко. Заплашваха го с екзекуция, казваха му, че ще умре, насочваха автомати към гърдите му, към челото. Събаряха го на колене. Никой друг не би могъл да си представи какво е, как в крайна сметка почти приветстваш смъртта. И същевременно искаш да оцелееш на всяка цена. Беше разказал някои от тези неща на психоложката. Само частица, разбира се, но все пак повече, отколкото е споделял с когото и да било от много дълго време. Как тъмничарите се наслаждаваха на безпомощността му, как го удряха, ритаха и разпитваха часове наред. Какво беше усещането при загубата на контрол над собственото тяло. Как се беше тревожил за близките си у дома. Психоложката го слушаше сериозно и със спокоен поглед, но въпреки това той така и не се престраши да разкаже нещо повече от най-повърхностните чувства. Навикът да търпи мълчаливо беше твърде дълбоко вкоренен в същността му. Не беше сигурен дали предпазва повече психоложката, или себе си, като не навлизаше в подробности за онова, което бяха правили с него. Това му беше присъщо — предпазваше останалите, като запазваше всичко за себе си. Елинор никога не беше питала и той никога не беше разказвал. Погрешно ли беше? Винаги се беше смятал за силен, не непобедим, разбира се, но почти. Дали всичко, което бе задържал в себе си, сега не го разяждаше отвътре?

Изведнъж гърдите така го стегнаха, че облегна чело на волана. Вдиша мириса на кожа от новия автомобил, помъчи се да се успокои, но не се получи. Мислите се развихриха и той загуби контрол над дълбоките стабилизиращи вдишвания, които се опитваше да прави. Дишаше все по-учестено, може би защото не получаваше достатъчно кислород. Тялото се напрегна и сърцето заби лудешки, все по-бързо и по-бързо, сякаш искаше да изскочи от гърдите.

Не сега, помисли си той отчаяно. Не отново. Седалката сякаш завибрира под него и вибрациите се разпространиха нагоре по тялото му.

Помъчи се да си спомни какво го беше учила психоложката. Беше му обяснила какво се случва с тялото по време на паническа атака и информацията се оказа не съвсем безполезна. Той опита да се съсредоточи.

— Това е страх, Том. Неприятно е. Но не можеш да полудееш от страх. Нито пък да умреш. Просто усещането е такова. Опитай да издържиш, секунда по секунда.

Том опита.

Наистина се постара. Обля го пот. Ръцете стискаха кормилото, тунелното зрение се усилваше. Не се подобряваше, ставаше все по-зле, една от най-тежките му панически атаки от дълго време. Седем по скалата от едно до десет, мислеше си той все по-замаяно, докато орган след орган, бял дроб, сърце, кръв и мускули страдаха от ударите на паниката. Може би даже осем…

— Нула не е никакъв страх, десет е непоносим. С двойката повечето от нас се справят без затруднения — беше казала психоложката.

Започна да губи контрол над мисловната си дейност. Цялата му система се бореше срещу инстинкта да бяга или да се бие. Ръцете и раменете бяха стегнати, тялото се тресеше. Девет… Не виждаше добре, така стискаше волана, че кокалчетата му бяха побелели. Дали умираше? Така го чувстваше.

— Нормална биологична реакция, просто това, че те връхлита неочаквано, то е страшното. Трябва да приучиш тялото си да не реагира. Полезно е да се движиш, така ще спреш някои от химичните реакции в тялото.

Трябва да се движа, помисли той замаяно. Тялото беше напомпано с адреналин и норадреналин. Но той нямаше сили да се изправи, можеше само да седи на леденостудената седалка в колата и да се опитва да оживее. Секунда по секунда. По време на обучението се беше заставил да премине през повече трудности, отколкото много хора биха издържали. Всеки курс, през който минаваше, целеше да пречупи войниците чрез екстремно физическо и психическо натоварване. Не им позволяваха да спят, караха ги да се гмуркат в седемградусова вода, натискаха ги надолу, докато плуваха. Елитни войници се пречупваха и плачеха. Присмиваха им се, унижаваха ги и ги тормозеха. Ден след ден. Той изтърпя всичко. Но тези атаки го притискаха по съвсем нов начин. Мускулите се отпускаха, силата изчезваше, заменяше я горчиво усещане за поражение. Макар че сега то сякаш се оттегляше, или поне спря да нараства.

Зрението му се възстанови.

Бодежите спряха. Можеше да си мърда пръстите и да диша почти нормално. Седем. После шест.

Слава богу!

Пет.

Още няколко вдишвания, после ще запаля двигателя.

Определено вече беше по-добре. Можеше да отпусне рамене. Да вижда ясно.

Запали волвото, погледна в огледалото за обратно виждане. Даде ляв мигач, преди да потегли, въпреки че улицата беше съвсем пуста. Скоро Кируна остана зад гърба му.

Термометърът показваше минус двайсет и два градуса на открито и температурата продължаваше да пада, докато той караше през гората. Мозъкът му знаеше, че тревожността рано или късно отминава, но при всяка атака имаше скрит ужас, че този път ще продължи вечно. Че ще полудее.

Стигна до вкъщи, остави колата в гаража, направи една обиколка из стопанството, провери резетата и прозорците на различните постройки, преди да се просне на дивана в пълно изтощение.

Дори нямаше сили да запали камината. Коремът го свиваше. Паническите атаки горяха изключително много енергия, вече го беше забелязал. Беше отишъл до Кируна да напазарува, а напълно забрави.

Седеше на дивана и гледаше през панорамните прозорци. Бяха големи и непрактични за това място, в което зимите бяха толкова студени. Но къщата беше скъпа, построена от милиардер мегаломан, и гледката към гората и покритите със сняг поляни беше величествена и денем, и нощем. Луната грееше и му се стори, че вижда заек в зимна премяна, преди да отпусне глава назад и да замига с пресъхнали очи. Беше напълно разбит.

Въоръжените сили на Швеция и Силите за специални операции го бяха тренирали никога да не се предава. Беше ходил по най-страшните места по света, беше водил секретни операции в Сомалия, беше работил като телохранител в Ирак и беше пазил конвои през Афганистан. Беше се озовавал в ситуации, които изглеждаха безнадеждни, и бе успявал да ги обърне, отново и отново. И нито един път дори не му хрумна да се предаде. През годините беше виждал други колеги да дерайлират, но никога не беше очаквал да се случи и с него. Всъщност изобщо не вярваше, че и за него има граници, беше убеден, че той е човекът, който винаги издържа и стига най-далеч.

После всичко се промени. Гледаше снега, който проблясваше в хиляди нюанси на бялото, сребристото и синьото на светлината на звездите, и си мислеше, че може би щеше да е по-добре за всички, ако беше загинал в Африка.