Само един риск

15

Рано на другата сутрин, 26 декември, Том се събуди от сърцебиене. Отвори очи и си пое дъх все едно тъкмо изскача на повърхността след дълго гмурване. Минаха две секунди, докато се ориентира и установи, че вече не е в плен. Кируна. Къща. Безопасност.

По дяволите!

Беше сънувал как го бият. Как само го бяха били! Мъчения, които траеха часове. Какво облекчение изпитваше, когато сменяха начините за изтезание, просто за да може през това време другите части на тялото да отпочинат. Дори с вързани очи човек се научаваше да различава какво използват. Електрически кабели. Пръчки. Юмруци.

Отиде в кухнята с разтреперани крака, за да се опита да предотврати надвисналата паническа атака. И преди се беше случвало реалистичен сън да прерасне в атака. Той си наля вода, остави чашата на плота и се помъчи да диша спокойно и равномерно. Алкохолът, който вечер така добре заглушаваше тревожността, в крайна сметка беше просто една отрова, която въвличаше тялото в битка, за да се справи с нея. Докато беше пиян, не се измъчваше. Но когато алкохолът започнеше да напуска тялото, всички системи обявяваха пълна бойна готовност, защото тревожността ставаше още по-тежка отпреди. Беше заседнал в отвратителен омагьосан кръг. Отвратителен и крайно рискован, разбира се. Но точно сега нямаше сили да се тревожи. Вместо това се вгледа в гората и снега в опит да се съсредоточи върху дишането си. Злоупотребата с алкохол трябваше да бъде погребана заедно с всички други угризения на гузната му съвест.

Пред кухненския прозорец снегът проблясваше под пълната луна, затова той остави зрението си да отпочине с красивата гледка, докато чакаше всички системи да се успокоят. За момент обмисли дали да пийне нещо за възстановяване. Бутилката уиски стоеше в шкафа, би било толкова приятно да се отърве от това усещане. Но му се струваше, че това ще е последният пирон в ковчега, последното доказателство, че е прекрачил границата на нормалното държане. Изпи чаша вода.

Тревожността не минаваше. Картини от кошмара проблясваха пред очите му. Автомати, притиснати до челото му. Ритници в тялото, ботуши в главата. Цигари, угасени върху кожата му.

Той разтърка очи, трябваше да мисли за нещо друго. Спомни си, че снощи в бара едва не получи паническа атака. Разговорът с Амбра му помогна. Като цяло, когато му беше зле, присъствието на други хора само влошаваше нещата, но нещо в тези зелени очи действаше толкова успокояващо, сякаш нищо не я плашеше или шокираше, сякаш тя беше опитният войник. Което, разбира се, беше нелепа мисъл. Амбра Винтер беше дребна и крехка, толкова далеч от войниците, колкото изобщо беше възможно. Но снощи беше симпатична, по своя си сприхав начин, разбира се. Беше като бодливо свинче, само че сладка. Той се подсмихна. Мисленето за Амбра също помагаше. И сега се сети нещо, което беше споменала. Била заседнала в Кируна, май така се изрази? Нещо за отменен полет. Какво щеше да прави днес? Да работи? Той си наля още вода, пи бавно, усети как тялото му се успокоява. Ако обстоятелствата бяха по-различни, може би щеше да я покани на кафе и на разходка. Странно. Много отдавна не беше мислел по този начин за друга жена, освен за Елинор. Но с Амбра беше приятно да се разговаря, беше умна.

Той остави чашата. Не беше отварял вечерен вестник от цяла вечност, но изведнъж му се прииска да прочете нещо, написано от нея. Затова след бърз душ отиде до гардероба, измъкна лаптопа, който не беше вадил от седмици, седна край кухненската маса с чаша кафе, влезе в интернет и отвори aftonbladet.se. Написа името на Амбра в полето за търсене. Излязоха безброй статии, подредени хронологично. Започна от най-старите, предпочиташе да действа методично.

През годините Том беше писал много доклади, а и все пак беше завършил висше образование, но никога не се беше смятал за особено умел в писането. Амбра обаче беше невероятно добра.

Най-ранните й статии бяха отпреди няколко години. Тогава явно е работила най-вече по любопитните новини. Беше гонила знаменитости, писала за сватби във висшето общество и кой с кого ходи. Том се облегна назад, малко му беше трудно да я види в ролята на автор на клюкарски дописки. Следваше една година със статии за различни престъпления. Убийства, побои, измами. Потискащи четива за най-лошите страни на обществото.

Вгледа се в снимката й от онова време. Скръстени ръце и сериозен поглед. В следващите години, изглежда, беше работила по какво ли не. Кратки дописки и за шведски, и за международни новини. От време на време по някоя по-дълга статия. После името й се появяваше под кратки безлични писания за най-разнообразни случки. Мина му през ума, че е станало нещо, което я е накарало да се прехвърли от дълги истории към кратки репортажи. Някаква лична криза може би? Май беше споменала, че не се разбира с шефа си. На най-новата снимка изглеждаше още по-сериозна, почти сърдита. Черната коса беше сресана назад, от буйните къдрици не се виждаше почти нищо. Том дълго гледа снимката. Като изключим гневното изражение, тя въобще не приличаше на себе си, нищо чудно, че не я беше познал. В действителност беше много по-хубава. Погледът му се спря върху лицето й, той си спомни как изглеждаше снощи, как я целуна онази нощ. Беше прекрасна целувка. Целувка, която помниш с години.

Последно прочете репортажа за Елса Свенсон и секс лагера, бяха го пуснали тази сутрин. Беше дълъг, уважителен, забавен и написан с тон, който му се стори познат. Все едно през буквите чуваше гласа на Амбра. Усети, че почти се усмихва. Хубаво се получи, че двамата с Матиас се озоваха в бара снощи. Беше приятно да я види отново.

Затвори лаптопа и погледна часовника. Наближаваше десет. Матиас още спеше.

А какво, по дяволите, щеше да прави с Матиас? Странно беше да е тук при него. Странно и обезпокоително познато. В Специалните сили се създаваха изключителни приятелства, които не приличаха на никое друго. Двамата заедно бяха мръзнали до смърт, бяха лазили в море от кал, бяха губили усещания в краката, когато следяха някоя мишена. Бяха плували, докато буквално се разплакваха от умора. Бяха губили другари и спасявали животи. При подобни обстоятелства хората се сближават по начин, който другите трудно биха разбрали.

Което, разбира се, правеше предателството — ако се стигнеше до такова — далеч по-непростимо.

През 2008 ги пратиха в Афганистан. Бяха завършили обучението си, работеха като командоси на секретни мисии. Този път щяха да останат шест седмици, не им беше за първи път. Шест седмици беше ужасно кратък период, не ти стигаше да свършиш нищо. Но не те вземаха решенията — просто отиваха там, където им заповядат.

Живееха в лагера заедно с редовния шведски контингент, афгански отряд за специални операции, както и неколцина американци. Когато пристигнаха, настроението в лагера беше унило, тъй като от дълго време претърпяваха големи загуби и имаха твърде малко успехи.

— Лидер на талибаните планира самоубийствен атентат — информира ги командирът същата вечер, в която пристигнаха.

Том и Матиас се спогледаха. Екшънът започваше от първата минута. Точно както им харесваше.

— Ще ударим сградата вдясно от джамията.

Същата нощ те се включиха в групата, която трябваше да локализира и неутрализира талибана. Потеглиха с два хеликоптера, висяха от двете страни въоръжени до зъби. Беше си клише, но беше и готино да се носят над града по този начин. Том огледа картата, която извади от джоба си. Сбърчи чело.

— Има две джамии — извика на Матиас.

Бяха им казали само за една.

— Това правилната сграда ли е? — обърна се към командира.

— Стигнахме — чу се внезапно и той така и не получи отговор на въпроса.

Пропъди безпокойството. Не можеше да се лигави насред мисия.

Скочиха от хеликоптера и се затичаха към къщата. По даден сигнал Том ритна вратата и влязоха.

Те двамата с още шестима войници съставляваха основната сила, тези, които трябваше да влязат, да открият целта, да обезопасят сградата. Отвън щяха да стоят постове, а в дърветата и около къщите стратегически бяха разположени снайперисти.

Том беше работил с много различни националности. Във всяка група имаше свестни, имаше и боклуци. На късо подстригания, напомпан с тестостерон американец, с когото беше в екип и чийто речник се състоеше единствено от думите fuck и asshole, изобщо не му беше там мястото.

— Вие двамата. Надясно — даде им знак командирът.

— Fuck — изръмжа американецът и се изплю.

Том поклати глава. Не познаваше този тип. Все едно да работи с граната, готова да избухне всеки миг. Влязоха. Чуваха тихо мърморене по радиостанцията, нищо друго. Всичко сочеше, че се намират в най-обикновена къща. Том имаше лошо предчувствие, чакаше да прекъснат мисията и да им заповядат да се връщат в базата.

Ненадейно от един дюшек на пода се надигна дребна фигура. Том видя мършавото тяло през уреда за нощно виждане. Цялата мисия изглеждаше объркана. Това е дете, влезли сме в нечий дом, сбъркали сме мястото — само това успя да си помисли, преди американецът до него да открие огън, внезапно и без предупреждение. Всички бяха въоръжени с автомати. Те изстрелваха по шестстотин куршума в минута, десет в секунда.

Малкото телце подскочи и се пръсна на парчета пред ужасения поглед на Том.

Той се хвърли с вик:

— Боже, спри! Спри, това е дете! Спри!

— Целта не е намерена — чу Том по радиостанцията.

Бяха сбъркали къщата, сигурен беше. Погледна онова, което допреди секунди беше живо дете, а сега представляваше само кръв и парчета месо.

— Изтегляме се — нареди командирът и те напуснаха къщата.

Когато хеликоптерът кацна, Том беше толкова бесен, че не можеше да продума. Смъкна си каската, запокити я на земята, захвърли пушката и изкрещя на американеца:

— Кучи син, това беше дете!

Американецът пак се изплю.

— Мръсни чалми! Един бъдещ терорист по-малко.

На Том му падна пердето. Хвърли се върху американеца, заби юмрук в лицето му и двамата се строполиха. Претърколиха се в прахта, удряха и ритаха бясно, докато не ги разтърваха. Том беше полудял. Матиас го повлече към тяхната казарма.

— Застреля дете! Тоя е психопат!

Матиас кимна и го бутна в леглото.

— Объркаха къщата. Пълно фиаско.

— Всичко е объркано! Всичко!

— Знам. Но трябва да се успокоиш.

На другия ден талибаните успяха да взривят самоделна бомба на местен пазар. Четирийсет души загинаха, повечето жени, деца и старци.

— Ако бяхме щурмували точната къща, щяхме да го предотвратим — каза Том мрачно на шведския командир — подполковник, когото той уважаваше.

— Било е тъмно. Понякога получаваме грешна информация. Случва се. Забрави го, Том, за всички ще е по-добре — опита се да го успокои подполковникът.

Разбира се, по принцип той имаше право. Невярната информация не беше рядкост. Но Том не можеше да забрави станалото. Имаше разлика между грешна информация и мъртво дете. Той беше войник, има си правила, които войниците следват, иначе по нищо не се различават от талибаните, джихадистите и терористите, с които се борят.

Съществуваше правилно и грешно. В това вярваше той и това в крайна сметка защитаваше. Демокрацията. Свободата. Доброто.

Том написа доклад за случилото се. Изпрати го от Афганистан, гледаше си задачите и стоеше далеч от американеца.

При завръщането си в Швеция поиска среща с главнокомандващия на Въоръжените сили и я получи.

— Поискаха да призова свидетел — каза той на Матиас. — Можеш ли да дойдеш?

— Том, наистина ли ще го направиш? — разтревожено попита приятелят му.

— Длъжен съм. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда. — Матиас избягваше погледа му.

На срещата в щабквартирата пристигнаха — освен Том и Матиас — петима юристи от Въоръжените сили и двама мъже в безлични костюми, които не се представиха и за които Том подозираше, че са от разузнавателната служба. Присъстваха още двама свидетели от лагера и множество висши военни, накичени с безброй медали. Главнокомандващият седеше мълчаливо и мрачно зад твърде голямото си писалище. Не предложиха на Том да седне. Беше категорична демонстрация на сила.

Но Матиас беше с него. Том беше сигурен, че приятелят, братът по оръжие, бойният другар ще го подкрепи.

След като той докладва, кратко и стегнато, Матиас се изправи. Беше спокоен, изглеждаше съсредоточен, както винаги.

И тогава заби ножа в гърба на Том.

— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си.

Том си помисли, че не е чул правилно.

— Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен — продължи Матиас.

Том се вцепени. „Извършителят“? Той не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.

— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха.

Матиас не отмести очи от неговите и Том не можеше да разчете нищо в този поглед, беше абсолютно безизразен. Не че знаеше как изглежда човек, докато предава най-добрия си приятел. Матиас излъга и кариерата на Том в армията приключи. Нямаше как да остане. Беше им посветил десет години от живота си, беше вярвал в идеалите и духа им. И ето че всичко свърши.

Том се оттегли на следващия ден. Напусна Въоръжените сили и никога повече не се върна.

Това беше преди осем години.

А днес Матиас беше в Кируна, правеше се на негов приятел, за да го вербува обратно в армията.

Само че Том беше затворил тази страница и нямаше да се огъне. А до снощи беше смятал, че е приключил завинаги и с Матиас Седер. Сега обаче не беше толкова сигурен. Част от него искаше да изхвърли предателя, да го прати по дяволите. Но друга част помнеше приятелството им.

— Отивам да напазарувам — каза само Том, когато Матиас се събуди малко след десет часа.

Той излезе с колата на голямото шосе и набра скорост, докато снегът се вихреше навън. Термометърът в автомобила показваше минус осем, което за Кируна беше кажи-речи пролетна температура.

От супермаркета взе хляб, сирене и портокалов сок, след което погледът му се плъзна към щанда с книгите. Отдавна не беше чел нищо.

Докато работеше в чужбина, поглъщаше том след том — художествена литература, документална литература и биографии, всъщност почти всичко; четенето го отпускаше. Когато попаднеш натясно, адреналинът се вдига по начин, който малко хора могат да си представят. По него бяха стреляли всякакви типове — от терористи до престъпници, бяха го преследвали пирати, беше гонил крадци на автомобили и се беше бил с талибани. В такива ситуации трябва да действаш, без да чувстваш. Иначе ще умреш — това беше философията на бойното поле. Емоционалната реакция идваше по-късно и можеше да бъде силна. Който не успееше да забавя темпото, не се задържаше дълго. Том беше виждал мъже да полудяват след битка, тъй като не се отърсваха от притока на адреналин. Някои войници и командоси използваха секса, за да разпуснат, други тренираха, мнозина пиеха. Той четеше.

В училище четенето беше ад, той не знаеше на какво се дължи, но всичко свързано с букви за него беше кошмар. Да го карат да чете на глас пред класа, да чува подхилкването на съучениците си, когато се запънеше някъде, да се упражнява ли, упражнява и въпреки това да изостава от другите. Чувстваше се толкова тъп и бавен. Не му мина чак докато не влезе в офицерското училище. Тогава се справи единствено със силата на волята, така силно мечтаеше да си вземе изпитите — и един ден буквите започнаха да му сътрудничат. Сякаш в мозъка му се беше образувала нова гънка и изведнъж всичко си дойде на мястото. По дяволите, нямаше представа как стана.

Той избра две книги от щанда, плати и си взе покупките, излезе от магазина и чу стържещ звук, някой изпищя и после някакво гигантско същество, което се материализира от нищото, едва не го повали.

С него се беше сблъскало куче — огромно, рошаво и сиво. Гърбът му беше на нивото на кръста на Том. Кучето влачеше каишка и без да се замисли, Том стъпи върху нея точно преди кучето пак да се засили. То спря рязко и Том се наведе и грабна каишката. Животното ядосано се мъчеше да се отскубне, дръпна уши назад, оголи зъби. Том се поколеба, беше виждал твърде много хора, нападани от побеснели глутници кучета, и гневът на животното го респектираше. Но около магазина имаше много деца, затова той не го пусна, държеше се на една ръка разстояние и се чудеше какво да направи.

Що за идиот води такъв звяр в града? Той огледа ръмжащото страховито чудовище. Изглеждаше по-скоро диво, отколкото домашно. Изобщо кой може да гледа подобно животно?

— Слава богу, благодаря ти! — чу той и видя към него да тича задъханата Елинор.

Тя беше последният човек, когото бе очаквал.

— Твое ли е кучето? — попита той недоверчиво.

— Отскубна се, не е свикнала с мен — пухтеше Елинор.

Животното я гледаше, все така с изпънати назад уши, не спираше да се взира в нея. Не че Том беше запознат с езика на тялото при кучетата, но му се стори, че то трепери, когато се притисна до крака му. Не беше ядосано, страхуваше се.

— От какво се страхува? — учуди се той.

Елинор си свали ръкавицата и избърса чело. Още беше леко задъхана.

— Нещо я подплаши. Не бях подготвена и я изпуснах. Страшно е силна. Всъщност Нилас се грижи за нея.

Нилас. Ветеринарят. Мъжът, заради когото Елинор напълно необяснимо го беше изоставила. Безотговорният идиот, който явно притежаваше неуравновесено куче и въобще не се срамуваше да остави Елинор да тича подире му.

Том стоеше с каишката в ръка и вторачен в Елинор.

— Ето те, взех да се тревожа!

Елинор се обърна.

Нилас.

Том не можеше дори да помисли за проклетото име, без да направи гримаса.

Елинор му помаха:

— Няма страшно, тук е.

Нилас се спря. Свали си ръкавицата и протегна ръка.

— Вие трябва да сте Том — поздрави го.

— Трябва ли? — попита Том, без да поеме десницата му.

Елинор присви очи, но Нилас се усмихна любезно.

— Добре че хванахте Фрея. Нека аз да я държа. Тя е добра, но когато са уплашени, кучетата понякога хапят. Ела, Фрея.

Нилас протегна ръка към каишката. Фрея изръмжа глухо и гърлено и Том удостои Нилас със злобна усмивка.

— Странно, не изглежда никак щастлива да те види. Може би пък не те бива толкова с животните.

— Смятаме, че предишният й собственик се е отнасял зле с нея — обясни Елинор. — Нилас се погрижи за нея, беше в ужасно състояние.

Тя вдигна брадичка и добави твърдо:

— Нилас е невероятен с животните.

Фрея продължаваше да трепери до крака на Том, а той вече съжаляваше, изобщо не го интересуваше някакво откачено псе. Раздразнено подаде каишката, искаше просто да сложи край на целия този фарс. Но Нилас не я пое. Вместо това изгледа Том, сякаш му е хрумнала идея. Тъй като една от последните идеи на Нилас беше да спи с жена му, докато самият той се намираше в ада, Том далеч не беше убеден, че и тази ще му хареса.

— Търся човек, който да гледа Фрея. Ние вече имаме две кучета, които са много жизнерадостни и я стресират. Тя се нуждае от тишина и спокойствие.

Том мълчеше. Това не беше негов проблем.

Елинор подхвана с ръка лакътя на Нилас:

— Том не обича животни.

Това не беше вярно, той не изпитваше каквито и да било чувства към животните. За сметка на това Елинор обожаваше всичко живо.

Фрея беше престанала да трепери до крака му. Сега пък взе да се чеше зад ухото, великанска лапа, която бясно дращеше през твърдата сива козина. Том я гледаше.

— Какво е? Адско куче?

Нилас си сложи ръкавицата и изправи гръб.

— Смесена порода. Основно ирландски вълкодав. Те стават грамадни. Тя е още кутре.

— Кутре?!

Кучето тежеше поне трийсет кила. Колко още можеше да порасне? Фрея излая кратко и се просна върху стъпалото на Том. Настани се удобно, кръстоса предните си крака и отпусна глава.

И тримата я наблюдаваха. Явно нямаше намерение да помръдне. Том се опита да измъкне крака си изпод туловището й. Тя изскимтя.

— В краен случай ще се наложи да я приспим — заяви Нилас.

Елинор затули уста с ръце и пребледня. Том изгледа Нилас с подозрение, не вярваше, че е способен да блъфира. Фрея, която още лежеше на крака му, ближеше нещо на земята, но иначе изглеждаше в отлично здраве.

— Том, не можеш да позволиш да я убият — каза Елинор.

Незнайно как сега него изкараха злодей. Той лично би оставил звяра жив.

Огледа се, сякаш в опит да види човек, който да обясни странната ситуация, в която беше попаднал. Някаква жена със сведена глава и букет цветя под мишница излизаше от супермаркета. Той я позна — беше Амбра Винтер и очевидно се мъчеше да се шмугне незабелязано покрай тях.

— Здравей! — подвикна той високо.

Тя спря, вдигна очи, срещна погледа му и се поколеба, все едно се чудеше дали да продължи пътя си.

— Ей, ама това си ти! — извика Елинор щастливо.

Амбра явно изостави всякаква надежда да мине незабелязано. Тя кимна на Том и после се обърна към Елинор.

— Радвам се пак да те видя — усмихна се Елинор.

— Здравей, Елинор!

Амбра се ръкува и с Нилас, като гледаше Том бдително.

— Здравей! — каза пак той.

Нима наистина се беше опитала да го подмине така? Амбра пъхна ръце в джобовете на палтото си. Елинор гледаше ту единия, ту другия.

— Познавате ли се? — попита.

— Да — кимна Том, като в същия момент Амбра поклати глава и каза:

— Не.

Елинор отново ги изгледа учудено. Фрея пак се зачеса, цялото й грамадно тяло се тресеше.

— Срещнахме се онзи ден — обясни Амбра уклончиво. Личеше си, че цялата ситуация я притеснява.

— Амбра е тук по работа — каза Том, без някой да е питал.

— Знам — кимна Елинор. — Интервюира Елса Свенсон.

Амбра показа букета под мишницата си:

— Всъщност тъкмо отивам при нея. Тя живее зад ъгъла. Не знаех, че се познавате. Да не би да си… — Тя млъкна притеснено.

— Бившата на Том — довърши изречението Елинор с дружелюбна усмивка.

— Така и подозирах.

Настъпи мълчание. Нилас не беше продумал, след като поздрави Амбра. Просто ги наблюдаваше и от време на време хвърляше поглед към Фрея. Изглеждаше солиден типично по норландски. Странно е, помисли Том, че сега Елинор е с Нилас. Не му се струваше правилно. Виждаше го като недоразумение, което той трябваше да поправи, стига само да го оставеха да запретне ръкави, да състави план, да състави стратегия. Стига да му позволяха да направи нещо.

Погледна кучето, което още лежеше върху крака му. Амбра си почесваше носа и отмяташе коса от челото си. Елинор пък, леко сбърчила чело, гледаше ту Амбра, ту Том, все едно се мъчеше да разбере какво се крие между редовете.

— Имам уговорка — проговори Амбра неочаквано, сякаш на празното пространство.

Тя кимна кратко на Нилас, прегърна Елинор за миг, леко несръчно, и после погледна Том. Невъзможно беше да разчете мислите й.

— Амбра — започна той, но в същия момент тя изстреля най-кратко „довиждане“ на света и се изстреля като светкавица нанякъде.

Остави него, Елинор, Нилас и кучето на прищевките на съдбата. Не я винеше.

— Приятно момиче — отбеляза Елинор.

Приятно? Не точно тази дума би използвал да опише Амбра. Елинор я проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла.

— Има ли нещо между вас? Или си въобразявам?

Дали имаше нещо между тях? Той си спомни стона на Амбра, когато я притисна към вратата на хотелската й стая.

— Не — отвърна троснато и изведнъж вниманието му беше привлечено от мляскащ звук откъм краката му. Фрея беше задъвкала едната му връзка. По ботуша му се стичаха лиги. Дявол да го вземе!

— Тя те харесва — обади се Нилас.

— Съмнявам се — възрази Том, загледан в посоката, в която изчезна Амбра.

— Говорех за кучето — обясни Нилас. — За момичето не съм толкова сигурен. Но кучето те харесва.

Том рязко дръпна крака си. Ботушът му беше целият в слюнка. Фрея се отърси. Том подаде каишката на Нилас. Този цирк му дойде до гуша.