Само един риск

35

Том чу звук откъм горния етаж. Като че ли се трясна пътната врата. Да не би да не я затворил както трябва? Избърса си ръцете в един парцал и се зачуди какво прави Амбра горе, от известно време не я чуваше. Отрази му се добре да стои далеч от нея няколко минути, беше толкова ядосан, но сега се поуспокои, помисли си, че може би е реагирал твърде остро. Все още се чувстваше измамен, но вече смяташе, че сам си е виновен.

С въздишка заряза опитите да задейства резервния генератор, нищо не ставаше. Беше безотговорно от негова страна да не го провери по-рано. Наклони глава и се ослуша. Горе беше съвсем тихо. Фрея скимтеше неспокойно.

— Няма страшно — успокои я той и в същия момент чу тихо бръмчене отвън.

Отначало не разбра какво може да е. Звучеше като моторна шейна, но едва ли беше възможно. Дали не беше воят на бурята?

Прибра инструментите в кутията и отиде до стълбището.

— Амбра? — провикна се.

Никакъв отговор. Фрея подуши въздуха. Нещо не беше както трябва. Атмосферата в къщата се беше променила, той не можеше да го обясни по-ясно от това. Бързо се изкачи по стълбите, освети с мощния фенер. Къщата беше тиха и изглеждаше пуста. Амбра не седеше на дивана, нито край огъня. Нито пък в кухнята до газената лампа, която беше запалил за нея.

Бръмченето сега се чуваше по-силно. Идваше отвън, определено беше от една от шейните. Моторът ревеше. Том отиде до пътната врата, която пак се затръшна от вятъра. Натисна бравата. Какво, по дяволите, я беше прихванало пък сега? Шумът от шейната заглъхна. Отвори вратата и вятърът обрули лицето му. Не виждаше нищо, Амбра и шейната вече бяха изчезнали. Наистина ли тя не разбра, че е лудост да излиза в това време? Изтича в кухнята. Да, ключовете за едната шейна липсваха.

Объркването и раздразнението започнаха да отстъпват пред безпокойството. Как може да е толкова луда, че да тръгне през гората? Как изобщо е възможно? Беше ядосан, вярно, но дали я беше уплашил? Не му се вярваше, тя беше силна жена. Да не би да смяташе, че той би я наранил? Не, невъзможно. Беше наранен и се чувстваше глупаво, но това беше всичко. Какво да прави сега? Дали е успяла да излезе на шосето? Дали щеше да се опита да стигне до хотела? Снегът продължаваше да вали с нестихваща сила и температурите падаха непрекъснато. Ако тя не се добереше до града, щеше да се окаже в сериозна опасност.

Той погледна Фрея:

— Какво да правим?

В отговор кучето изскимтя.

С все по-голяма тревога Том отиде в кухнята, взе ключовете за другата шейна, върна се в дневната и изгаси всички свещи. Огънят гореше кротко и той сложи решетка пред камината. Взе си ботушите и раница, сложи в нея фолио, бутилка вода, нож, магнезиева запалка и фенерче. Добави и въже. Трябваше ли да остане в къщата и да чака? Ами ако нещо й се случи? Ако изскочи от пътя, ако катастрофира?

Бързо си сложи гащеризон, ботуши и ръкавици.

— Стой тук — нареди на Фрея.

Докато вървеше към гаража, вятърът едва не го издуха от алеята. Все по-разтревожен, запали другата шейна и потегли. Вече имаше много лоши предчувствия. Амбра беше градско момиче, едва ли съзнаваше колко бързо се стига до измръзване, колко е опасно. Колко бързо губиш трезва преценка за студа. Той самият имаше следотърсачески умения и познаваше района, но ако тя изскочеше от пътя, щеше да е кажи-речи невъзможно да я открие. Той потегли, гледаше да поддържа достатъчно ниска скорост, за да се оглежда за следи, но и достатъчно висока, та да не губи време.

След час търсене вече беше здравата притеснен. Смееше ли да се надява, че тя все пак се е добрала до Кируна? Искаше му се поне да може да позвъни в хотела и да попита дали е там, но толкова дълбоко в гората нямаше покритие.

Въпросът беше дали да се върне в къщата и да се опита да се обади оттам, или да продължи търсенето. Но ако се прибереше и се окажеше, че Амбра не е в хотела, щеше да е загубил безценно време. Защото сега вече нямаше съмнение, че положението е на живот и смърт.

Караше в широки кръгове. Вече час и двайсет минути. Температурите спаднаха до минус трийсет градуса, че и по-ниско, а вятърът правеше жестокия студ още по-страшен. Той се взираше в снега.

И тогава я видя.

Шейната. Лежеше на една страна, изглежда се беше блъснала в дърво.

Той даде пълна газ, стигна дотам и скочи от шейната. Амбра лежеше до катастрофиралия скутер, свита на кълбо.

Коленичи до нея. Като че ли беше паднала меко. Каската я беше предпазила и не лежеше под някакъв странен ъгъл, но човек не можеше да бъде сигурен.

— Амбра! — изкрещя той, за да надвика вятъра.

Тя не реагира.

Тежко ли беше ранена? Той доближи буза до устата й, за да провери за дишане. Усети слаб повей и едва не извика от облекчение. Свали си ръкавиците и стисна китката й, но не напипа пулс. Когато кръвното налягане паднеше, пулсът изчезваше първо там. Успя да пъхне един пръст под дрехите й и усети пулса на гърлото, слаб, но ритмичен.

— Амбра? Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Разкопча ципа, проправи си път през всички слоеве дрехи и грубо заби кокалчета в гръдната й кост. Мразеше мисълта да й причини болка, но ако не я събудеше, трябваше да я закара в болница. Не забелязваше да си е наранила врата, земята беше мека и тя изглеждаше добре, но нямаше как да е сигурен. Притисна кокалчета в гръдната кост и видя лицето й да се изкривява в гримаса.

— Ох!

— Амбра! — възкликна той с неописуемо облекчение.

Щом дишаше и имаше пулс, нямаше да се наложи да започва изкуствено дишане и сърдечен масаж, които в тази буря щяха да са същински кошмар.

— Познаваш ли ме?

— Том — промълви тя. После млъкна.

Сега въпросът беше дали да я закара в болница, или в къщата. Но пътуването до болницата беше дълго и рисковано и тя говореше нормално, зениците й реагираха на светлина, когато ги осветеше с фенерчето.

— Амбра — заговори той, докато я увиваше с фолиото. Остави каската на главата й. — Знаеш ли къде се намираш, какво стана?

— Стига си опявал — промълви тя и Том се усмихна сякаш напук на ужасната ситуация.

Амбра се държеше нормално, а той искаше само това.

— Сега ще те върна обратно.

Когато я вдигна, отново беше безжизнена. Той се качи на шейната, като я държеше в обятията си, и запали двигателя. Потегли бързо, доколкото смееше.

Минутите обратно до къщата му се сториха като часове. Амбра не помръдна нито веднъж в ръцете му, но той се беше съсредоточил върху пътя, какво и как щеше да направи, като стигнат.

Спря пред входа, бързо я пренесе в къщата и я положи пред камината, все още увита в одеялото от фолио.

Къщата беше тъмна и студена, но първо трябваше да прибере шейната — това щеше да остане единственото им транспортно средство, ако бурята продължеше. А и беше по-разумно Амбра да се затопли постепенно. При такова измръзване съществуваше риск сърцето й да спре.

Прибра шейната в гаража и бързо изтича обратно през снега към къщата. Амбра лежеше както я беше оставил, Фрея се беше проснала до нея.

Том си свали ръкавиците, седна до нея и й свали каската.

— Будна ли си? — попита я.

Тя не отговори и той леко я ощипа по бузата.

— Стига де! — промърмори Амбра.

Погали я по челото, внимателно провери за рани или цицини. Нищо. Гръдният й кош се надигаше бавно. От облекчение гърдите го пробождаха.

Само че опасността далеч не беше отминала. В къщата нямаше ток, нямаше топла вода. Ако тя не получеше правилни грижи, рискът от колапс беше голям, Том го знаеше, беше го тренирал много пъти. Трябваше да й свали дрехите, да изсуши тялото й старателно. Да вдигне температурата й бавно и контролирано. Донесе армейския си нож и се зае да разрязва първо гащеризона, после джинсите й, от крачола до талията, внимателно, за да не я пореже. Тя вероятно щеше да полудее, като разбере, че й е унищожил дрехите. Почти се надяваше на това, тъй като ядосана Амбра означаваше жива Амбра. А нямаше друг начин да се свалят подгизнали джинси.

Смъкна панталона. Не можа да събуе обувките и се наложи да нареже и тях, после свали чорапите. След това разряза пуловера й. Отдолу имаше потник, последва го същата съдба. Той дори не се замисли, просто смъкна бикините и сутиена, отвърна очи, зави я с одеяло и след това се зае да оглежда дланите и ходилата й за измръзвания. Трудно беше да се каже, но не виждаше сериозно пострадали тъкани. Видя наранявания, които щяха да се превърнат в грамадни синини, но, изглежда, нямаше нищо счупено и гърдите й все още се надигаха.

Донесе още едно одеяло и отново я огледа за рани, подутини, нещо, което да сочи за вътрешни наранявания. Изглеждаше невредима, но той не смееше да се успокои.

След като се увери, че е суха и добре завита, се зае с огъня. Когато пламъците лумнаха, донесе възглавници, сложи една под главата й. Лицето й вече не беше толкова сиво и Том се престраши да я остави за момент и да свали собствените си мокри дрехи. Облече суха фланелка и панталони.

Тя все още не помръдваше. Но цветът й беше значително по-добър и гърдите й се надигаха равномерно. Пулсът й беше по-силен. Том изтича да донесе фенерче и термометър. Кипна вода и направи чай, сложи захар. Върна се в дневната, пак провери пулса й, видя, че лицето й е поруменяло още повече.

— Амбра, отвори очи — каза в ухото й.

Клепачите й трепнаха и зениците реагираха, когато ги освети.

— Как се чувстваш?

— Замръзвам. Мразя студа.

— Ще ти премеря температурата — обясни той и пъхна термометъра в ухото й. Устройството изпиука и той го погледна. 34 градуса.

— Знаеш ли къде си? — попита я.

— Предполагам — промърмори тя.

Звучеше сънено и леко объркано, но като че ли не бълнуваше.

Том бързо обиколи и запали всички свещи и свещници, които успя да намери, и ги донесе в дневната. Щеше да я остави да лежи тук, на топло, така реши. Смъкна от горния етаж два дебели дюшека и ги сложи един до друг. Постла й легло пред камината.

— Сега ще те вдигна.

— Да, да — промълви тя.

Той я вдигна и я премести на единия дюшек. Изглеждаше толкова малка, почти не усети тежестта й в ръцете си.

Все още разстроен, погледна жената, която като нищо можеше и да загине в гората. Дали не трябваше да се обади на някого? Но какво щеше да каже? Че така е уплашил Амбра, че тя е рискувала живота си? Провери телефона си. Покритието се беше загубило изцяло в снежната виелица, тъй че въпросът беше решен.

Пипна я, още беше студена, затова пак й премери температурата — вдигаше се. Седна до нея. Трябваше да поеме малко течности.

— Амбра, трябва да се събудиш.

— Защо? — Гласът й беше сънен и леко раздразнен.

Той повдигна главата й, пъхна възглавница отдолу.

— Отвори си устата — нареди и когато тя бавно се подчини, й даде половин лъжичка чай.

— Още три такива и после може да спиш, става ли?

Тя въздъхна дълбоко, но послушно отвори уста.

— А сега трябва да си почина — промълви и пак се унесе.

До тях Фрея махаше жално с опашка. Том внимателно се

изтегна до Амбра. Тя не реагира. Докосна челото и ръцете й. Вече не беше толкова ледена. Пооправи одеялото, с което я беше завил. Тя лежеше съвсем неподвижно.

Том погледна Фрея, която го изгледа нещастно, и после отпусна глава върху предните си лапи.

— Ще се оправи, миличка — обеща й.

В действителност кожа върху кожа беше най-добрият източник на топлина, но той се задоволи с това да легне до нея с чаршаф помежду им. Беше се постоплила. Доближи се още малко.

— Страх ме е — промълви Амбра ненадейно.

Гласът й беше изтънял и очите й още бяха затворени, затова той се съмняваше, че съзнава къде се намира и какво говори. Тя сбърчи чело и след това изхлипа — тихо, измъчено ридание.

— Моля те, не му казвай.

— Амбра, няма страшно — прошепна Том, разтърсен от страха в гласа й.

Той ли й беше причинил това?

Тя поклати глава, но не проговори повече. След кратко колебание хвана ръката й, стисна я леко, вслуша се в дишането й. Не беше съвсем равномерно, но поне звучеше като че ли спи, а не като да е в безсъзнание. Беше толкова мъничка до него и почти не излъчваше топлина.

— Съжалявам — промълви след малко и гласът й звучеше изтерзано. — Бях глупава, знам, съжалявам. Моля те!

— Всичко е наред, Амбра — погали я той по ръката.

Тя пак изви лице.

— Само не казвай нищо на Том, така се уплаших от него.

— Не се бой — повтаряше той пак и пак.

През целия си живот се беше стремил да помага на хората. И като войник смяташе за свой дълг да защитава специално жените и децата. А на какво подложи Амбра… Чувстваше се смазан. Отвратен. Тя се намираше под неговия покрив и побягна. От страх от него. Защото той я уплаши. Сякаш бе изменил на всичко, в което вярваше, на всичките си идеали.

След малко тя се размърда и после със стенание се обърна с гръб към него. Том чакаше, затаил дъх, но тя като че ли пак заспа. Не искаше да я оставя, а и близостта му сякаш я успокояваше, затова легна на другия дюшек. Сложи длан върху тънкото й рамо. Сега тя дишаше спокойно, никакви кошмари, никаква тревога. Но той не искаше да я оставя и за миг, искаше да я държи под око, затова придърпа едно одеяло и остана до нея. Ако нещо станеше, ако тя се уплашеше или я заболеше, той щеше да разбере веднага. Огънят пращеше. Фрея дойде и се просна в краката му и тримата останаха така, чак докато и той самият заспа.