Само един риск

13

Том се огледа из задимения нощен клуб и си каза, че не съществува място, където да му се ходи по-малко. Някой пееше караоке на малка сцена в единия край. Диско топки се въртяха от тавана, проблясващите им светлинки го дразнеха, затова извърна очи. Стените бяха покрити с еленови рога, животински кожи и лапландско изкуство. Барът имаше специални цени за питиета с водка, дива къпина и червена боровинка. Беше идвал тук като млад, но сега беше изцяло преустроено.

— Не изглежда като едно време — отбеляза той и изгледа двама прегърнати мъже в карирани ризи.

— Коледа е, нямаме голям избор — отвърна Матиас, кимна на бармана и даде знак, че искат две бири.

Том наблюдаваше двама млади мъже, които се целуваха на бара. Матиас му подаде бирата и седнаха на една маса. Бяха стояли в къщата и си приказваха за риболов, стари общи познати — само не за работа — и Том някак се беше оставил Матиас да го убеди да излязат малко сред хора. Матиас притежаваше това умение. Да убеждава.

— Коледният гей бар бил най-готиното заведение в цял Норботен. Четох го някъде — заяви Матиас.

— Щом казваш — сви рамене Том, на когото всъщност не му пукаше що за място е.

Дразнеха го шумът и мигащите светлини. Десет минути и после щеше да се махне оттук, реши го и се вторачи в часовника, докато слушаше как започва нова мелодия за караоке. Певците на сцената приключиха и бяха възнаградени с аплодисменти и подвиквания.

— Дали да не опиташ да изглеждаш по-малко… де да знам, като наемен войник? — подхвърли Матиас.

— Какви ги дрънкаш?

Матиас награби цяла шепа ядки и ги пъхна в устата си.

— Пробвай да изглеждаш като другите хора, Том. Плашиш местното население.

— Винаги можеш да се прибереш в Стокхолм, ако не ти харесва.

— Да, вече ми го каза. Двайсет пъти.

— Слушай… — започна Том ядосано, но се спря.

И двамата с Матиас седяха с гръб към стената. По стар навик. Така виждаха всички и нямаше как да ги нападнат изотзад. Така че Том наблюдаваше цялото помещение и веднага забеляза познато лице. Беше сумрачно, но я позна на мига.

Амбра Винтер.

Седеше на маса с групичка млади мъже. Приказваха си, вдигаха наздравици и от време на време тя отмяташе коса и избухваше в смях.

Да му се не види!

— Някой познат ли видя? — попита Матиас и погледна към тях в момента, в който Амбра зърна Том през задименото помещение.

Както се смееше, тя се вцепени, замръзна с халба в ръка. Мигащите светлинки се отразяваха върху лицето й. За миг Том допусна, че просто ще се престори, че не го познава, но тя кимна кратко и хладно и отново се обърна към своята компания. Тъмната коса подскочи, когато тя и другите около масата отново избухнаха в смях.

— Коя е? — полюбопитства Матиас.

Том се поколеба.

— Една репортерка, с която се запознах.

Интересът проблесна в очите на Матиас.

— В хотела ли? Пред нея ли се изложи?

Това му беше дразнещото на Матиас. Нищичко не пропускаше. Така те омаломощаваше. Том вдигна рамене. Матиас не отместваше очи от Амбра. Тя се беше обърнала и Том я виждаше в профил. Беше хубава така, отстрани, прав нос, меки бузи. Изглеждаше сърдита. Сърдита и студена.

— Да идем да кажем здрасти — предложи Матиас.

Друг път. Само че Матиас вече се беше изправил и вървеше към масата им. Том го изгледа кръвнишки, но — ако изобщо беше възможно — щеше да изглежда още по-идиотски, ако останеше сам на масата, затова неохотно се изправи и го последва.

Матиас поздрави всички на масата — нея и четиримата млади мъже, обърна се и изгледа Том, който тъкмо го настигна.

— А това е Том — продължи Матиас. — Запознай се с Тарек.

След това представи и останалите, чиито имена Том забрави на мига. Бяха млади, хубави и весели и го караха да се чувства стар и циничен. На тяхната възраст отдавна вече беше кален войник.

— А с Амбра, разбира се, се познавате. Сядай. — Матиас вече се беше настанил. Той посочи единственото свободно място, това до Амбра — миниатюрна повърхност за седене на ръба на дългата чамова пейка.

— Здравей! — поздрави я Том сковано.

В отговор получи почти незабележимо кимване, след което Амбра отвърна очи. Отдръпна се възможно най-далеч от него и изглеждаше точно толкова доволна от ситуацията, колкото и той.

Четиримата младежи обаче ги поздравиха ентусиазирано, масата се огъваше под тежестта на бири, чаши и мезета и не беше трудно да се досетиш, че всичките са пияни.

— Сядай — повтори Матиас.

Том приседна до Амбра на крайчеца на пейката. Тя се отдръпна още повече, но колкото и да се мъчеха, нямаше как да избегнат контакта. Той направи всичко по силите си да заеме поза, с която да не я притиска, но пък и да не се катурне от пейката. Подръпна си яката. Не беше ли ужасно горещо?

— Том каза, че сте журналистка, Амбра? Оттук ли сте? — бъбреше Матиас.

Амбра отметна черните къдрици, които веднага се хлъзнаха обратно, и Том долови някакво ухание през алкохолните изпарения. Цветя може би. Или плодове. Във всеки случай нещо женствено. Беше го облъхнало, когато се целунаха.

— От Стокхолм съм, тук съм по работа. По-точно бях. Отмениха полета ми и ще трябва да остана поне още една нощ. А вие? В Кируна ли живеете?

Матиас отпи от бирата, изглеждаше съвсем в свои води.

— Дойдох на гости.

— С какво се занимавате? — попита Амбра след секунда мълчание.

Том се опита да си премести крака, но от движението му тя се скова още повече.

Матиас й се усмихваше широко, все едно не крие никакви тайни от света.

— Аз ли? Нищо особено. Малко консултантска работа. Образование.

Типичният стандартен отговор на хора, работещи със секретни неща. Смътни отговори, които да прозвучат достатъчно безинтересно, че да не предизвикат повече въпроси. Едно време Том разправяше, че работи с поддръжка на кабели. Повечето събеседници направо започваха да се прозяват. С едно изключение — барбекю при родителите на Елинор, когато лицето на един от техните съседи направо светна и след това цяла вечер онзи държеше да обсъждат предимствата на различните материали за подземни кабели. Очевидно дори този въпрос можеше да е интересен на някои хора. Отне му доста усилия да се измъкне от разговора.

— В коя област? — попита Амбра.

Том се вторачи в бирата си и почти се подсмихна. Може би просто беше любезна. Може би беше доловила нещо. Така му се падаше на Матиас. Нека се поизпоти.

— Досадна бюрокрация — безгрижно сви рамене той.

— Мхм… — Амбра реагира скептично.

Вдигна халбата си и бедрата им се докоснаха. Тя имаше прекрасни бедра, меки и топли.

Матиас вдигна празната си чаша.

— Отивам до бара — подхвърли, проправи си път и се отдалечи.

Около масата стана една идея по-широко и Амбра незабавно се премести по-навътре. Том слушаше разговора на останалите. След малко Тарек също се изправи и изчезна някъде. Амбра потропваше с пръсти по масата в такт с музиката. Не казваше и дума на Том. Един от младежите стана и се отдалечи с друг мъж. Някой запя поредната ужасяваща караоке версия на известна песен. Стана още по-шумно, ако изобщо беше възможно. След малко на масата останаха само Том и Амбра. Тя си допи бирата, остави халбата с лек трясък и се огледа с измъчено изражение.

— Не съм искал да дойда и да подплаша цялата компания — подметна Том, но тя не обърна внимание на шеговития му тон.

Напрегнато мълчание без визуален контакт.

— Съжалявам за полета ти — смотолеви той след минута, която му се стори безкрайна.

— Мерси.

Пак потискаща тишина.

— За снощи… — започна той сковано и неловко.

Амбра изпъшка измъчено:

— Моля те. Наистина не искам да говорим за това. Не може ли просто да се правим, че нищо не е станало?

— Разбира се — съгласи се той отчасти с облекчение, отчасти с… не знаеше какво. Въпреки всичко целувката беше невероятна. Гореща. Секси.

Пак замълчаха.

Матиас сякаш беше потънал вдън земя. От другите също нямаше следа. Том искаше единствено да се прибере у дома. При тишината и самотата.

Все по-задименият въздух, шумните хора, температурата, която се беше вдигнала с още няколко градуса… Той взе да се поти. Боже, само не сега. Периферното му зрение се замъгли. Внезапно сякаш някой изсмука топлината и изолира всички прозорци. Цялото му тяло сигнализираше, че трябва да се изправи, да избяга от врявата, тревожността, от себе си. Той стисна халбата, вторачи се в масата, помъчи се да диша спокойно. Колко време беше минало? Колко беше силно? Пет, не повече, нали? Шест? Дишай, Том! Мамка му, мамка му, мамка му…

— Ей, какво става?

От лекото й докосване по рамото му почти подскочи. Лицето на Амбра беше тревожно, тонът — много по-мек отпреди. Но той не успяваше да овладее дишането си. Не можеше да стои тук и да чака паническата атака да го завладее. Избърса чело с опакото на ръката, опита се да отпусне рамене. Не можеше да говори, не точно сега. Това беше най-страшното — пълната липса на контрол.

Амбра му подаде шише минерална вода.

— Хайде, пийни — подкани го.

Той пи, издиша тежко. Пи още. Зрението му се пооправи. Определено се смъкна до петица. Може би дори четири? Пак изтри чело. Дишаше насечено и тежко.

— Какво стана? — попита тя след малко.

Сещаше как се опитва да срещне погледа му, но я отбягваше. Първо трябваше да се стабилизира. Пак въздъхна. Дълго и спокойно. Отпусна се. Вече не стискаше чашата.

— Том?

— Няма нищо. Мина ми.

Определено беше по-добре. Вече дори можеше да говори.

Всъщност гласът на Амбра му беше помогнал. Беше спокоен, а и отвлече вниманието му от собственото му измъчено тяло. Той се опита да размърда пръсти, крака, да раздвижи кръвообращението, та да не се събира кръвта само в големите мускулни групи. Вече беше слаба четворка. Инстинктът да бяга или да се бие отмина и той отново можеше да разсъждава. Замисли се какво да каже, нещо, което да няма общо със станалото току-що. Беше толкова унизително.

— Видя ли се пак с Елса? — попита.

— Да. Но наистина ли си добре? Не изглеждаш във форма.

Той махна с ръка:

— Нищо ми няма.

Застави се да я гледа в очите. Зелените котешки очи го следяха тревожно. Той вдишваше през носа, издишваше през устата, съсредоточен върху очите й.

— Том…

Той поклати глава.

— Разкажи ми за Елса — помоли.

Избърса с ръка врата си, беше целият потен, пи още вода.

— Много я харесах.

Амбра се усмихна леко смутено, очите й още бяха неспокойни, но той усети, че пулсът му определено се успокоява. Стискаше бутилката с минерална вода, съсредоточи се върху гласа на Амбра, очите й, шията й над яката на пуловера. Тези плетени пуловери, които тя явно харесваше — този беше тъмносин, — бяха секси. Женствени и меки. Бяха в приятен контраст с острата й антипатия към него. Погледът му се спря за миг на очертанията на гърдите. Това също помогна.

— Не познавам други стари хора, не е ли странно? — говореше тя.

Том бързо премести очи върху лицето й. Железните скоби около гръдния му кош се бяха поотпуснали. Беше потънал в пот, изгаряше го жажда, но тялото вече не беше така стегнато.

— Сериозно? Нямаш ли възрастни роднини?

— Нито един. Родителите и на майка ми, и на баща ми са починали, техните също.

— А някой друг?

— Никой. Нямам нито един роднина.

Думите прозвучаха толкова непринудено, все едно разкри някаква най-обикновена подробност, забавен анекдот. Но единствените хора без роднини, които Том познаваше, бяха оцелелите от война.

— Родители?

— Мъртви. Татко почина от сърце, когато бях на четири, мама умря по-късно същата година, точно преди да навърша пет.

Все същият неутрален тон. Все едно разказваше нечия чужда история.

— А как си израснала? — учуди се той.

Все някого трябва да е имала. Не беше ли споменала, че има сестра?

— Социалните се погрижиха за мен. Живеех при приемни семейства.

Тя чоплеше с пръст етикета на стъклената бутилка. Имаше нежни пръсти. Къси нокти, лакирани в тъмен лъскав цвят, който Том намираше за някак еротичен. Помнеше как тези пръсти се бяха впили в раменете му снощи, как цялото й тяло се беше притиснало в неговото. Тя не проговори повече, отбягваше погледа му.

Очевидно се бяха върнали към неловкото мълчание. Най-добре щеше да е той да се извини и да си тръгне. Беше толкова тежко. Шумотевицата. Пристъпът. Но тя изглеждаше толкова малка. Сякаш наистина беше толкова сама, колкото казваше. Том се озърна из помещението, преди погледът му да се върне към нея. Тя подръпваше ръкавите на пуловера си и на него му се искаше да каже нещо, което да я накара да се отпусне, да се усмихне. В съзнанието му пак нахлу споменът за целувката в коридора на хотела, вълнуващ спомен за устните й върху неговите, тихото й стенание.

— Снощи… — подхвана пак той, но го прекъсна Тарек, който се върна на масата.

Лицето на Амбра светна от облекчение. Том изгледа със сбръчкано чело значително по-младия и красив мъж. Дали нямаше нещо между Амбра и него?

— Всичко наред ли е? Справяш ли се? — попита Тарек, без да сяда. Стоеше и пристъпяше от крак на крак.

— Дали се справям? — изгледа го Амбра подозрително. Тя потупа подканящо с длан мястото до себе си. — Ти ме покани да дойда, няма ли да седнеш?

Тарек поклати глава и я погледна с притеснение.

— Не, само се отбих да видя как си. Срещнах някого. — Той махна по посока на бара.

Амбра скръсти ръце.

— Бъзикаш ли се с мен? Пак ли ще си отидеш?

— Няма да си отивам. Просто ще седя ей там. — Тарек пусна ослепителна усмивка. — А и ти си имаш Том.

— Да, имаш си мен — промърмори Том.

Амбра не му обърна внимание.

— Значи ме зарязваш?

Тарек плесна умолително с ръце.

— Чак пък зарязваш. Моля те!

Амбра изсумтя.

— Той е пожарникар и играе хокей — обясни младежът.

Том мълчеше, но следеше разговора с интерес.

— Ще те обадя на Грейс — каза Амбра сърдито, но си личеше, че е склонила. — Ще й кажа, че на теб не може да се разчита. Когато приключим, ще те пращат само по евтини сватби на третокласни знаменитости. Да, да, отивай.

Тарек се усмихна, благодари и се върна на бара.

Том се радваше, че Тарек се оказа гей. Амбра го проследи с поглед как се добра до бара и седна до едър рус мъж.

Тя се облегна назад, отпусна ръце и подхвърли:

— Целият този престой в Норланд официално може да влезе в историята като пътуването, при което всеки срещнат мъж ме зарязва.

Том едва не се усмихна.

— Недей така негативно. Нощта е млада, сигурно ще намериш някого, ако това искаш.

Двамата едновременно погледнаха към морето от смеещи се танцуващи мъже. Амбра вдигна тъмните си вежди.

— Е, може би не точно тук — съгласи се Том.

Тя отметна една къдрица от лицето си. Той проследи движението. Тъмна коса, светла кожа. Беше привлекателна жена. Точно сега сам не можеше да си обясни защо й отказа. Ако обстоятелствата бяха малко по-различни… Да, в нея имаше нещо неустоимо.

— Цялото пътуване беше странно — каза тя сухо.

Амбра погледна към бара. Беше пълно с мъже и някоя и друга жена. Том проследи погледа й и докато беше обърнат, тя използва да огледа тайничко тялото му. Отдавна не беше правила секс и макар този тип да беше пълен простак, в него имаше нещо, което й се струваше привлекателно. Носеше черен тишърт — този път без надпис — и имаше огромни бицепси. Тя не беше единствената, която го оглеждаше крадешком. Другите клиенти също го заглеждаха.

На нея никой не обръщаше внимание.

Да, определено това пътуване не се отразяваше добре на самочувствието й. Но все пак се оказа хубаво, че се засякоха с Том тук. След първоначалния шок се беше направила на безразлична и така възвърна част от поразклатеното си достойнство. Пак му хвърли поглед. Беше си чист рефлекс. Защо, защо ли не беше някой друг? Цялото й същество беше привлечено от него.

— Каза ли нещо? — Том се беше обърнал към нея и я гледаше с интерес.

Можеше да се закълне, че между тях ставаше нещо; потъна в сериозните му очи. Само че вече беше минавала през това.

Поклати глава.

— Не, нищо.

Мълчание.

И още малко мълчание. Амбра се почеса по ухото. Кръстоса крака. Озърна се. Ако не беше дала мястото си в самолета до Осло, вече щеше да си е у дома.

— Как върви при вас? — Матиас се завърна.

Том сви рамене.

Вярно че имаше нещо примитивно привлекателно в едрия, силен, мълчалив типаж, но не беше никак приказлив. Още не беше разбрала какво изобщо прави тук. Тя пак погледна Матиас Седер. Който се правеше на много потаен. И изведнъж всичко най-сетне си дойде на мястото.

— Вие сте военни, нали? — попита тя, много доволна от себе си.

Том не отговори.

Амбра чакаше. Облегна се назад, гърдите й опънаха пуловера. И да, беше забелязала, че Том все още скришом им хвърля по някой поглед. На нея й беше все едно, но жалко за него, да се беше възползвал от шанса си.

— Както казах, аз съм технически съветник — промърмори най-накрая Матиас.

— Нали беше консултант?

— Това казах — отвърна Матиас, без да му мигне окото.

Амбра помисли:

— Ако питам off the record?

— Off the record също съм консултант — усмихна се Матиас.

Тя загриза нокти, мислеше трескаво. Любопитството беше непреодолимо. Репортерът у нея искаше веднага да изтича да провери в гугъл. Разбира се, вече беше проверила Том, но в интернет нямаше нищичко за Том Лексингтън. А това беше, меко казано, необичайно. Нямаше профил във фейсбук и в другите мрежи, за него никъде нямаше нищо. Нито статия, нито ред, нищо, нула. Това само по себе си беше подозрително. Беше готова да се обзаложи, че Матиас е също толкова невидим.

Насочи атаката към Том:

— С какво се занимаваш, откакто си спрял да бъдеш каквото-там-си-бил в армията?

— Капитан. — Той не я поглеждаше.

Амбра се почеса по врата. Списък с нещата, които са по-лесно постижими от това да получиш отговор от Том Лексингтън: Да превръщаш предмети в злато. Да връщаш мъртвите към живот. Да изстискваш вода от камъни.

— Повечето бивши военни, които познавам, са от онези, напомпаните мачовци, които водят курсове за безопасност и ти крещят — размишляваше тя на глас. Не харесваше такива мъже.

Матиас се ухили:

— Том води такива курсове.

Аха, информация. Несъмнено Том би могъл да те научи на цял куп неща, които биха ти спасили живота. Макар че щеше да е за предпочитане той самият да се чувства малко по-добре. Тя се замисли за паническата атака, на която стана свидетел преди малко. Нещо й подсказваше, че не му е за първи път. Нито за последен. Нещо не се връзваше, беше й трудно да определи какво, но пропускаше нещо, чувстваше го ясно.

— Тук ли водиш тези курсове? — попита тя, търсеше пробив.

Том отново поклати глава.

— Тук е заради жена — заяви Матиас с крива усмивка.

Амбра престана да барабани с пръсти. Какво?

— Мътните да те вземат, Матиас! — изрева Том.

— Просто сметнах, че трябва да сложим картите на масата. Не знаех, че е тайна.

— Ами не бих го нарекъл общодостъпна информация. Няма причина да й казваш.

Амбра обаче беше на друго мнение. Това можеше да се окаже полезна информация.

— Доколкото си спомням, каза, че си необвързан — отбеляза тя с тон, за който смяташе, че е перфектна комбинация между студенина и слаб интерес.

Сега доста неща се изясняваха. Друга жена. Разбира се.

— Сложно е — тросна се той.

Кога ли пък не е сложно?

— Тук ли живее?

И къде е сега? Защо не празнувахте Коледа заедно? Защо флиртуваше с мен? Защо ме целуна?

— Между нас е свършено. На практика. Но макар и да е свършено, всичко е…

Амбра вдигна ръка.

— Да, да, сложно е. Схванах. Окей.

И наистина беше окей, макар и по един крайно депресиращ начин. Поне Том не я беше зарязал, защото е най-малко привлекателната жена в района, а защото беше влюбен в друга. Така беше за предпочитане и веднага щом се съвземеше от новината, че е зает… Само че нали беше казал, че не е обвързан? Или тя просто си бе въобразила?

Помъчи се да си спомни, но снощи здравата се накваси. Не беше лесно за преглъщане. Той си имаше момиче. Е, почти. Беше бивш военен. Но още не казваше с какво се занимава в момента. Репортерът у нея усещаше, че тук се крие история.

Или не?

Може пък Том и Матиас наистина да бяха скучни до смърт консултанти или съветници, които водеха досадни курсове и вършеха толкова безинтересни неща, че посещението в гей бар в Кируна беше най-вълнуващото им преживяване от години. Може би бяха тук, за да тестват нов секретен модел автомобил. Това само по себе си би представлявало известен интерес за вестника. Във всеки случай Грейс щеше да иска да се поразрови. Но честно казано, лично тя би предпочела да легне гола върху пирони, отколкото да напише подобна история. Нови модели коли — има ли нещо по-жалко? Може би караокето.

Някой пак беше застанал зад микрофона и се разнесе поредната диско песничка. Амбра видя Тарек, този предател, който стоеше най-отпред пред сцената и куфееше. Но въпреки всичко станало вечерта се оказа доста хубава. Коледата скоро щеше да е в миналото. Тя беше приятно подпийнала — не като снощи, а просто леко отпусната след една-две бири. И беше затворила страницата с Том по по-добър начин. Всичко беше наред. Спокойна и сравнително безметежна вечер в Кируна. Можеше да е далеч по-лошо.

И тогава Амбра го почувства.

Започна като тих тътен откъм изхода. Някои клиенти се смушкваха с лакти. Шепот, обърнати глави и ококорени очи. Шепотът се усили и ефектът се разпространи из цялото помещение. Разговорите секнаха и после рязко започнаха отново. Вълнението растеше видимо. Естествено, можеше да се дължи на какво ли не. Случайност. Местна знаменитост. Нещо друго.

Но някак Амбра знаеше, че има само едно логично обяснение на това, което виждаше и чуваше. Тя го беше преживявала и преди и беше наясно, че на света са малко хората, които могат да окажат такъв ефект в пълно с народ помещение. Много добре познаваше такъв човек.

Беше съвсем сигурна още преди да се е обърнала.

Джил беше пристигнала в Кируна.