Само един риск

36

Амбра се събуди бавно, с ужасно чувство. Нещо не беше наред, усети го дълго преди да се събуди напълно, дълго преди да отвори очи. Всъщност искаше да продължи да спи, не искаше да среща онова, което я плашеше, каквото и да беше то.

Голяма ли беше, или беше дете?

Това беше един от редовните й кошмари, — че още е малко дете при някой жесток приемен родител. Но не, вече не живееше при семейство Свентин, нито при някой друг. Беше зряла жена, имаше собствен дом и истинска работа от много години.

Защо тогава беше толкова уплашена? Дали беше сънувала кошмар, или се беше случило нещо? Болна ли беше?

Нещо се беше случило, чувстваше го, нещо, за което не искаше да мисли. През нощта беше мръзнала ужасно, сигурно е забравила да затвори прозореца. И се чувстваше почти като дрогирана. Да не би да имаше махмурлук?

Неохотно отвори очи, така или иначе нямаше да може пак да заспи.

Не беше вкъщи, веднага осъзна. Стаята беше тъмна, но не беше в дома си. Къде се намираше? Беше напълно дезориентирана, как можеше да не знае къде се намира?

Мигна няколко пъти, за да пропъди съня и объркването, но се оказа твърде изтощаващо. И мозъкът й отказваше да заработи. Тя се предаде, отново затвори очи, усети как се унася. Толкова беше приятно.

— Амбра? Как се чувстваш?

Някой се движеше около нея, накара я да се върне в действителността. Тих неспокоен глас:

— Спиш от двайсет часа. Будна ли си? Трябва да пийнеш още малко.

Само че искаше единствено да спи, толкова беше изтощена.

— Амбра?

Този път някой я разтърси, не грубо, но решително.

— Трябва да пиеш течности.

— Толкова съм уморена — прошепна тя. Прозвуча почти като грачене.

— Ще ти помогна да се надигнеш.

— Том? — попита тя объркано.

Какво правеше Том тук? Той не беше ли в Кируна? Момент… Тя беше в Кируна. Или само беше сънувала?

— Не заспивай. Хайде, ще ти помогна.

Той я дръпна за ръката и я накара да се надигне върху възглавниците. Беше толкова изтощена, че просто се отпусна обратно. Но след това усети, че наистина е жадна, устата й беше така пресъхнала, че едва преглъщаше.

— Пийни. Бавно — подаде й чаша чай.

Тя направи гримаса, като отпи, беше прекалено сладък.

— Пий.

Изпи половината и той взе чашата:

— След минутка ще ти дам още.

Тя облиза устни, бяха сухи.

— Какво е станало?

— Знаеш ли къде се намираш? — Погледът му беше сериозен.

Амбра се огледа:

— В твоята къща.

Само че още не разбираше. Какво правеше в неговата дневна? На пода? Да не би да е припаднала? Нищо не помнеше.

— Взе едната шейна и избяга. Намерих те в гората в последния момент. Беше катастрофирала, лежеше в снега, премръзнала и в безсъзнание.

Думите бяха трудни за дешифриране, не можеше да открие никаква логика в тях. Амбра се протегна към чашата и той й я даде.

— После ще ти направя супа.

Говореше бавно, но Амбра не го разбираше напълно. Боже, как я цепеше главата! Все едно железен пръстен стягаше черепа й. И цялото тяло я болеше.

Размърда се и осъзна, че е гола. Бяха ли правили секс? Не си спомняше. Но сега си припомни, че беше уплашена, ужасена. Придърпа одеялото.

— Защо съм без дрехи? Какво стана? Ние… правили ли сме нещо?

Том поклати глава:

— Нищо не е станало, имаш думата ми, нищо такова. Скарахме се, аз се ядосах. И после ти изчезна с шейната, не помниш ли?

Тя зарови из паметта си. Шейната. Снегът. Да, звучеше познато. Погледна през прозореца. Снежната буря. Спомни си.

— Ти просто изчезна — продължи Том. — Търсих те. Намерих те, беше се блъснала в дърво. Върнах те тук. Цялата беше подгизнала, затова бях длъжен да те съблека. Кълна се, че нищо друго не е станало — повтори той.

Вярваше му. Завъртя се леко, усети чаршафа върху задника и гърдите си, доколкото можеше да прецени, нямаше и един конец по нея. Може би точно сега не трябваше да се съсредоточава върху това, но Том ли я беше съблякъл? Чисто гола? Тя се закашля.

— Още съм жадна.

Той кимна и отиде в кухнята. Докато шумолеше там, тя се понадигна и придърпа завивката над раменете си. Фрея лежеше с глава върху предните лапи и я наблюдаваше.

— Здравей! — поздрави я Амбра и кучето се изправи, дойде при нея и й позволи да го погали под брадичката.

Когато Том се върна, мозъкът на Амбра беше заработил по-прилично.

— Хидратираща напитка — каза той и тя пое чашата, започна да пие на малки глътки, като го гледаше над ръба.

— Ти ме уплаши — спомни си внезапно промяната в него.

Той въздъхна дълбоко.

— А ти изплаши мен почти до смърт. Когато те намерих…

— Страхувах се — обясни тя.

Той изглеждаше искрено учуден.

— Но защо?

— Ти беше толкова ядосан.

— Да, бях ядосан. Но нима наистина вярваш, че бих… не знам… бих те наранил?

Тя въздъхна.

— Трудно ми е с тези неща, объркана съм, знам. Но така се уплаших и… не знам… Не мислех. Просто исках да се махна.

Това бяха травми от детството, съзнаваше го. Не обичаше да се чувства безсилна. В тези случаи разумът невинаги помагаше — беше се уплашила и се поддаде на паниката.

— Шпионирала си ме. Звъняла си на Изабел. Имам право да съм ядосан.

— Да.

Той изглеждаше сериозен, сдържан и… да, все още леко плашещ, но беше рискувал собствения си живот, за да я спаси, и тя вече не се страхуваше.

— Къде са ми дрехите?

Той я погледна смутено:

— Не оцеляха.

— Дори бельото?

Той поклати глава:

— За съжаление, не.

Амбра отклони поглед, поруменя. Значи този мъж я беше съблякъл чисто гола, докато е била в безсъзнание. Щеше да й трябва малко време да обработи тази информация.

— Още няма ток. Стоплих вода на газовата печка. В банята има запалени газени лампи. Можеш да се измиеш, ако искаш. Оставил съм ти четка за зъби. И можеш да вземеш тези. — Той й подаде мека блуза, вълнен пуловер и чифт чорапи. Очевидно негови и около десет номера по-големи от нейните, освен може би чорапите. Поне да имаше някакви бикини, помисли си тя; трудно щеше да надмогне чувството на неудобство.

— Как ми свали дрехите? — попита.

— Бяха подгизнали, а ти беше измръзнала. Бързах, затова ги срязах.

Така значи. Тя се изправи, залитна. Том изхвърча като ракета и я хвана през кръста.

— Ще те занеса на ръце — заяви той, а Амбра конвулсивно стискаше дрехите и завивката си, за да не се смъкне.

— Моля те, искам да отида сама. Трябва да ида до тоалетна и да остана на спокойствие. Няма нужда да ме носят.

Том се отказа да протестира.

Тя направи една крачка. Зави й се свят. Но й мина. Направи още една крачка. И още една. Щеше да успее.

— Разбирам, ако искаш да се затвориш, но не заключвай — подвикна той подире й.

— Yes, sir — изломоти тя.

Но наистина беше замаяна и се чувстваше невероятно слаба, така че Том имаше право. Реши да побърза с обличането. Ако припаднеше в тоалетната и се наложеше пак да я спасява, нека поне не е гола.

Изплакна се набързо, облече се и си изми зъбите. Блузата и панталоните бяха меки и твърде големи, наложи се да навие ръкавите няколко пъти, а крачолите се влачеха по земята, каквото и да правеше, но бяха топли и тя се почувства значително по-добре, след като се облече. Стегна колана около талията си и панталоните се задържаха. Обу дебелите чорапи, навлече пуловера, който й стигаше почти до коленете.

— Нямаме ток, няма покритие и бурята продължава. Поне още една нощ — поясни Том, когато тя се върна. — Но имаме дърва и достатъчно храна за няколко седмици, така че ще се справим. И ми остана едната шейна.

Амбра направи извинителна гримаса, но той махна с ръка:

— Не те критикувам, просто мисля на глас. Както вали, ще ни затрупа до покрива. Тази нощ ще трябва да останеш тук, очевидно.

Тя кимна. Червата й изкъркориха.

— Приготвил съм нещо за хапване. Сандвичи и супа, става ли? — попита той.

Амбра умираше от глад, затова след като излапа яденето, той направи кафе и й даде сухари с масло и сирене.

— Вкусно — отбеляза тя.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре.

Все още беше слаба, но за човек, едва не загинал в снежна буря, се чувстваше учудващо прилично.

— Нямаш измръзвания. Но трябва да следиш дали не си вдигнала температура.

— Да, докторе.

Той не се усмихна.

— Седни, сега идвам. Трябва да поговорим.

Том донесе още кафе. Амбра се сви на дивана и се опита да не мисли как седя тук и си бъбри с него преди… да, възможно ли е… по-малко от денонощие.

— Защо толкова се интересуваш от това? — започна той направо по въпроса.

Тя нямаше добър отговор. Освен склонността й да подозира хората и факта, че подозренията й често се оказваха оправдани.

— Мисля, че съм си родена любопитна — сви рамене.

Той остави чашата.

— Ще ти покажа — каза, излезе и след малко се върна с купчина снимки, които остави на масичката.

— Снимките, които си видяла. Ще ти разкажа и ще отговоря на въпросите ти, но трябва да се закълнеш, че ще си остане между нас.

Амбра стисна чашата с две ръце и кимна сериозно.

— Кълна се.

Том започна да нарежда снимките на масата. Снимки от пустинята, някои тъмни, други размазани. Пясък, пушек, оръжия. Тя ги разглеждаше, а той започна разказа:

— След като напуснах армията…

— Кога? — прекъсна го тя.

Той поклати глава:

— Преди много години. Минах в частния сектор, започнах работа в една британска фирма за сигурност. Няколко години работих в чужбина.

— Къде?

Той се поколеба.

— Хайде, Том.

Видя го как се бори със себе си, но накрая се предаде и тя развълнувана почувства триумфа си.

— В Ирак. Афганистан. Такива страни. Разни места в Африка. Но след няколко години реших, че ми стигат толкова войни. Заплащането беше изключително добро, но бях изтощен и исках да се прибера у дома.

При Елинор, помисли си тя.

— Започнах работа в Швеция — продължи той.

— „Лоудстар“?

— Да.

— Правил ли си нещо незаконно?

Въпросът беше неучтив, но не можа да се сдържи.

Той сведе очи към ръцете си. Амбра чакаше.

— На онези места невинаги има правилно и грешно — каза той бавно. — Поне не в моята работа. Имам си собствени морални принципи, които се старая да спазвам.

— Нима? — Амбра не можа да скрие скептицизма си, собствените морални принципи рядко влизаха в сила, поне според нейния опит.

— Знам как звучи, но това е моят начин да се примиря със стореното. В последните години преобладаваше рутинната и административната работа, нямаше толкова активни действия. Но после отвлякоха онази жена в Чад.

— Изабел де ла Грип?

— Да. Тя е опитен полеви лекар. Пътувала към детска болница, когато я отвлекли местни бандити. Приятелят й, с когото сега са женени, Александър де ла Грип, се свързал с Дейвид Хамар. Дейвид ми се обади за съвет. Никой не знаеше какво й се е случило, дори не знаехме дали е жива. В крайна сметка, заминахме за Чад да я търсим.

— Звучи като лош филм.

— Много неща в нашия бранш звучат така. Успяхме да локализираме мястото, където я държаха в плен. Беше село в пустинята.

Посочи една от снимките — село от далечно разстояние. Тя разгледа нея и другите снимки. Том не беше сам. Имаше размазана снимка на Александър де ла Грип, няколко с други мъже, наведени над карти, всички въоръжени и с камуфлажни дрехи. Безпощадни мъже. Имаше една снимка и на Том. Носеше слънчеви очила, брадата му беше къса, лицето му беше прашно и изглеждаше сериозно. Снимката беше неясна, но несъмнено беше той. Тя я докосна.

— Намерих наемни войници, планирахме атака и я освободихме — разказа той сбито. — И тогава хеликоптерът ми падна.

— Но сте нападнали цивилно село?

— Там я държаха. Не знаехме дали не я изтезават.

— Умряха ли цивилни?

— Прегледах цялата информация от операцията, прочетох докладите на участниците. Доколкото мога да преценя, не са загинали цивилни. Беше тъмно и имаше престрелка, но аз работя с професионалисти, не с психопати, всичко приключи за няколко минути.

— Но загинаха хора?

— Не хора. Бойци. Има разлика. Според доклада моите мъже са застреляли двама, евентуално трима от похитителите. Може да са ранили някои, които да са умрели по-късно, никога няма да научим. Това бяха документите, които ти видя. И ако ме питаш дали съм убивал хора — да. Но не в Чад.

Амбра кимна, не искаше да чува повече.

Той се понадигна на дивана и се взря в нея.

— Сега аз искам да ти задам няколко въпроса.

— Окей — заекна тя и се постара да не се загърчи под изпитателния му поглед.

— Заради това ли се върна в Кируна? — погледна я той в очите.

Тя осъзна, че не е единствената с проблеми с доверието. Беше го наранила. Този корав мъж.

— За да търсиш информация за мен? За това? — Той размаха ръка над снимките на масата.

— Дойдох, за да проуча някогашното ми приемно семейство и да се опитам да говоря с една социална работничка. И вероятно й създадох страхотни главоболия.

Не пролича, че й вярва напълно.

— Дори не бях сигурна, че с теб ще се засечем, както може би си спомняш — напомни му тя меко.

— Защо си звъняла на Изабел? Защо не попита мен?

— Не знаех как ще реагираш. Може би щеше да се ядосаш. Не знам откъде ми е хрумнало.

— Да, извинявай за снощи.

— И аз съжалявам, че си наврях носа, че реагирах така. Извинявай. Но дойдох тук, за да науча повече за моето минало, не за твоето. Честна дума.

— Какво, по дяволите, си мислеше, като хукна така? В студа? Можеше да загинеш.

— Но ти ме спаси — отвърна тя и се опита да сподави прозявка. Толкова беше уморена. — Мисля, че трябва да си почина малко.

— Изглеждаш изтощена — забеляза той. — Когато си готова, ще ти направя легло.

— Горе?

— Не, на втория етаж е леденостудено. Ще трябва пак да спиш тук.

Той взе чашите и отиде в кухнята. Амбра погледна снимките. Бързо извади телефона си, който като по чудо имаше още четири процента батерия, включи камерата и щракна снимката с Том. В кадъра влязоха и малко от другите, но това беше за собствена употреба. Искаше да има негова снимка. След това се завлече до банята, пак си изми зъбите и отиде до тоалетна. Когато се върна, той й беше постлал легло и седеше пред огъня с гръб към нея. Тя смъкна панталоните, пуловера и чорапите, остави само дългата блуза, която щеше да й служи като нощница, легна и дръпна одеялото до брадичката.

Последното, което чу, преди да потъне в сън, беше „лека нощ“.

Амбра се събуди значително по-бодра. Огънят беше угаснал, в камината сред пепелта проблясваха въглени. В стаята беше тъмно и, изглежда, беше среднощ. Чуваше се тихо похъркване и когато изви глава, с изненада установи, че Том спи на дюшек до нея. Обърна се на една страна, отпусна глава върху дланта си и се загледа в лицето му. Беше заспал с дрехите, наметнат с одеяло. Протегна ръка и го погали по челото, както той беше направил. Том изсумтя леко, но не се събуди. Одеялото не беше издърпано нависоко и тя едва-едва докосна с върха на пръстите гърдите му. Отпусна ръка на гръдния му кош, който се надигаше спокойно. Той й беше спасил живота, беше я носил на ръце, беше се грижил за нея. Какво по-възбуждащо от това? Кожата му беше топла, но в къщата беше студено, върхът на носа й беше леден, затова се примъкна по-близо до него. За елитен войник Том спеше страшно дълбоко. Тя се доближи още повече и направи интересно откритие.

Том се беше възбудил. Личеше през одеялото. И тогава усети ръката му на бедрото си.

— Какво правиш? — попита я дрезгаво и обърна лице към нея.

— Буден ли си? — промълви тя.

Не беше от типа жени, които мигат с клепки, но сега го направи, като усети как кръвта й закипява и се втурва към частите, които „отговаряха“ за секса и възбудата. Цялото й същество се протегна към него и присъствието му.

— Така мисля. Как се чувстваш? Какво правиш? — Думите звучаха насечено и несвързано.

Беше се обърнал на една страна с лице към нея и телата им се докосваха. При всяко вдишване гърдите й се търкаха в неговите. Зърната й се втвърдиха. Бавно навлажни устни, без да го изпуска от очи. Том я гледаше несигурно. Никога не го беше виждала несигурен. Отпусна ръка на бедрото му, приближи се. Той преглътна и после я посрещна, колебливо, бавно, докато устните им не се докоснаха. Амбра меко плъзна уста по неговата. Том лежеше напълно неподвижно и тя се поколеба да продължи, но после погали бузата му, разтвори устни, той също и когато езикът й въпросително се плъзна в устата му, той го посрещна. Ръката му се вдигна към тила й и целувката му беше груба и жадна, ни най-малко колеблива или несигурна, напротив, по-скоро като дълго чакана експлозия и Амбра изстена. Езикът му беше искащ и силен. Целувка след целувка, все едно всички чувства, които кипяха между тях, най-сетне бликнаха. Искаше да усети кожата му. Той я хвана през кръста, дръпна я решително към себе си. Опъна блузата й, промърмори нещо за твърде много дрехи и после ръцете му най-после се вмъкнаха под тях. Амбра се притисна в шията му и задиша тежко, когато дланта му стисна гърдата й и остана така, гореща и груба.

— Искам да те гледам — каза Том дрезгаво.

Амбра преглътна. Но устоя на порива да се увие в дългата блуза, напротив, помогна му да я свали, като вдигна ръце и той я извади през главата й, хвърли я настрана, жадно впи очи в нея. Тя потрепери. Той галеше гърдите й, очите му бяха въгленовочерни на слабата светлина. Винаги се беше чувствала недостатъчно женствена с малките си гърди, но дивите ръце на Том, гладните целувки и твърдото доказателство за възбудата му правеха нещо с нея, караха я да се чувства желана, секси. Разтрепери се.

— Студено ли ти е? — попита той.

Кимна, въпреки че трепереше най-вече от ставащото между тях. Той придърпа една кожена завивка и я покри.

— По-добре ли е?

Тя пак кимна. Той я обгърна с тялото си, пъхна коляно между краката й.

— И ти си свали блузата — пожела тя, без да отмества очи отнето.

Том се подчини. Тя жадно плъзна поглед по гърдите му. Беше го виждала и преди, в сауната, но така, на светлината от горещите въглени, от толкова близо, това я зашемети. Мускулест, малко тъмни косми по гърдите, тънка пътечка по корема, белязан в битки. Тя би дала всичко да го види без брада. Но у него имаше брутална чувственост, когато изглеждаше така — див, неопитомен, и когато показалецът му последва невидим път от ключицата надолу към гърдата, направи кръг около зърното, тя затвори очи и се отдаде на усещането да се чувства желана. Той се наведе и обхвана с устни другата й гърда — боже, колко беше хубаво! Ръката му я галеше по корема, ханша, бедрата. Амбра нетърпеливо се притисна в голямата бавна длан, искаше я… да, точно там.

Той я стисна, взря се право в очите й, докато бавно изследваше най-интимните й части. Тя не се епилираше, не се беше бръснала от цяла вечност, там долу беше като през 1981, но нямаше значение, чувстваше, че Том не е мъж, който обръща внимание на такива неща. Той я милваше, целуваше я, докато тя с пъшкане се притискаше към ръката му, устата му, езика.

— Амбра — мълвеше той. Отново и отново.

Дръпна колана му, искаше го толкова много. Той я пусна, отдръпна се, остави я.

Боже, какво правеше той? Амбра го изгледа предупредително. Дори не си помисляй да се откажеш!

Том се засмя, не весел смях, по-скоро нервен.

— Пиеш ли противозачатъчни?

Тя поклати глава. Отдавна не беше водила активен полов живот, ако още му викаха така. Но да не би той да нямаше…

— Нямам презервативи — заяви Том задавено.

Амбра се надигна на лакти.

— Никакви? — попита, не можеше да определи дали не я занася. — Имаш всичко в тази къща. На практика можем да преживеем и апокалипсиса.

Той кимна.

— Определено. Но няма презервативи. За съжаление.

Тя се отпусна на дюшека. Това беше. Не смееше да поема рискове. Никога не би позволила да забременее по грешка, светът не се нуждаеше от още нежелани деца с объркани родители.

Том се наведе над нея.

— Но аз мога да продължа с това — каза, погали я по корема, пак пъхна ръка между краката й, милваше я в кръгове, решителни, целенасочени. Никакво суетене, никаква несигурност — мъж, който знаеше как да доставя удоволствие на жена. Амбра разтвори крака, повдигна ги леко.

— Толкова си хубава! — промълви той.

Сякаш четеше реакциите й и можеше да изтълкува всеки неин звук. Тези ръце и пръсти, думите — беше като магия. Пръстите му внимателно навлязоха в нея, а после не толкова внимателно, ритъм, който й допадаше повече от всеки друг.

— Том — пъшкаше тя, а той продължаваше, продължаваше.

Боже, беше добър! Тялото й се извиваше, тя се мяташе насам-натам, представяше си как той прониква в нея, приковава я, обладава я и тогава той дойде. Оргазмът. Още и още. Можеше да се нарече буквално най-страхотният оргазъм в целия й живот, дойде на много вълни, замая я, цялото й тяло се напрегна, притисна се към него.

— Боже… — пророни, докато той прокарваше дланта си по нея, притискаше с китката, внимателно, докато тя свършваше. Не можеше да мисли, само дишаше.

Том се надвеси над нея, целуна я нежно, легна по гръб и я придърпа към себе си. Тя тежко се отпусна върху голите му гърди, затвори очи, облегна буза над сърцето му, почиваше, чакаше успокоението след оргазма.

— Добре ли беше? — попита той тихо.

Кимна, нямаше сили да говори, почти нямаше сили да мисли. Леле, какво преживяване! Вдигна ръка и го погали лениво. Късите черни косъмчета по гърдите му. Докосна зърното му и чу рязко вдишване. Ммм, точно така! Той още не беше задоволен. Харесваше й, когато беше такъв, напрегнат, готов. Тя самата беше съвсем отпусната. Игриво разпери пръсти върху кожата му, спусна ги надолу към корема. Той дишаше малко по-тежко под бузата й. Амбра се надигна на лакът, плъзна ръка върху панталоните му. Том спря да диша, затаи дъх.

— Толкова си твърд — прошепна тя, помилва го през плата.

— Не си длъжна — промълви той задавено.

Но Амбра искаше.

— Свали си панталона — прошепна и той се подчини, смъкна панталона, бельото и чорапите си с едно мълниеносно движение.

Беше голям и твърд. Изглеждаше добре. Тясна пътечка тъмни косми, малко повече в основата. Потрепери, когато го погледна. Тя искаше да протегне ръка, да милва нежната му топлина, внимателно да го хване с ръка. Не всички мъже изглеждат добре там долу, но Том беше образцов екземпляр и страшно секси.

— Покажи ми как ти харесва — нареди тя.

Той се поколеба.

— Покажи ми — повтори тя, хвана ръката му и я придърпа надолу, накара го да се хване. Сложи длан върху ръката му, последва движението му.

— Амбра — измънка той.

— Продължавай — подкани го тя и качи крака си върху неговия, почувства грубите косъмчета под бедрото си. Притисна го към неговото. Той изстена, но се подчини и продължи да движи ръката си нагоре-надолу. После Амбра пое нещата в свои ръце. Той беше топъл, почти горещ, нежен и твърд и тя плъзна ръка нагоре-надолу, също толкова решително като него. Том затвори очи, стисна я с една ръка в желязна хватка, с другата мачкаше чаршафа. Плътно притисната до тялото му, Амбра продължи да го гали. Харесваше й и имаше някакво примитивно сексуално задоволство в това да прави този грамаден способен мъж зависим от нея, макар и само за малко.

— О, боже! — изпъшка той, но тя продължи, усети как направо се вкаменява, става по-голям и по-твърд и после свърши, в ръката й, върху корема си, с топли твърди тласъци.

— О, боже! — повтори той с разтреперан глас.

Стискаше я толкова силно, че тя едва дишаше.

— Том, ще ме смажеш!

Хватката му се отпусна незабавно.

— Извинявай. Боже… Чакай, не мога…

Той дишаше тежко, гърдите му се надигаха, закри с ръка очите си. Амбра пак се отпусна на гърдите му, сърцето му биеше бързо под бузата й. Тя се усмихна. Ръката на Том се плъзна по задника й, гърба, стисна я за врата, той вдигна лицето й към своето и я целуна страстно. Тя се усмихна върху устните му и после върху кожата.

— Внимавай, ще те намокря — каза той. — Чакай.

Откопчи се от прегръдката й и излезе. Тя чу плискане на вода, приятен звук, и после усети как той пак се плъзна до нея. Притисна се към него. Миришеше на сапун и паста за зъби и още беше мокър, сякаш се беше избърсал съвсем набързо.

— Студен си — изписка тя и после пак се целунаха, без да говорят.

Може би не им бяха останали думи, може би точно сега не беше и нужно. Тя се сви в обятията му и останаха легнали така, мълчаливи, замислени, докато огънят догаряше.