Само един риск

24

Том прибра покупките си от супермаркета в торбата. Хляб, кучешка храна, плодове. Магазинът беше почти пуст, всички си бяха вкъщи и готвеха, гледаха телевизия, общуваха или каквото там правят в почивните си дни нормалните хора без синдром на посттравматичен стрес.

— Здрасти! — чу се зад гърба му.

Той се обърна към добре познатия глас.

— Здравей, Елинор! — отговори и се спря с покупките в ръка.

Елинор държеше плик от магазина за алкохол. Той мерна бутилка шампанско. Вярно, довечера беше Нова година.

— И ти ли излизаш? — попита тя.

Том кимна и двамата тръгнаха заедно.

— Здравей, Фрея! — засмя се тя, когато кучето, което чакаше отвън, замаха с опашка.

Фрея някак беше останала при него. Не беше сигурен как точно се получи, но няколко дни беше отлагал да се обади на Елинор или Нилас. Сега чакаше с нетърпение редовните разходки и движението заедно с кучето. Елинор също не се беше обадила и просто продължиха така.

— Как се справяте? Изглежда много по-весела.

— Бива — отвърна той, докато отвързваше кучето.

Елинор ги изпрати до колата. Разбира се, ако тя поискаше да си вземе Фрея, той щеше да я върне без колебание. Но не му пречеше да я задържи още малко. Отвори багажника, прибра торбите. Фрея вече чакаше до предната врата и махаше с опашка.

— Исках само да ти кажа здрасти — продължи Елинор. — Ти също изглеждаш по-весел.

Тя предпазливо сложи ръка на рамото му и се усмихна:

— Честита Нова година, Том!

И с тези думи си отиде.

Той се качи в колата, запали двигателя, докато нещо подобно на надежда започна да изпълва гърдите му. Фрея, която обичаше да седи до него, излая. Той се протегна и я потупа по главата.

— Чу ли? На Елинор й хареса как изглеждам.

Това беше крачка напред. Трябваше да се вземе в ръце — заради нея. Дотук с пиенето.

Паркира пред къщата, Фрея изскочи навън и задуши из снега. Том взе торбите и извади зеленчуците, плодовете и сока. Забеляза, че напоследък се храни по-добре. Не беше съзнателно решение, просто така се беше получило. Освен това и се движеше повече благодарение на Фрея.

Завъртя се из къщата и поразтреби, погледна към дивана, където беше седяла Амбра. Беше хубава целувка — онази на летището, всъщност невероятна, фантастична целувка.

Слезе в сауната, провери дали всичко е заключено. Видя нещо да се белее в една от кабинките. Свали тънкия плат от закачалката и установи, че е бял дамски топ с презрамки. Лъхна го мирис на парфюм и той веднага разпозна аромата. Амбра. Беше неин. След масажа се беше облякла набързо и явно го е забравила. Том постоя с меката дреха в ръка, после умислено се качи на горния етаж.

Наля си чаша сок, загледа се през кухненския прозорец. Беше приятно цялата къща да е на негово разположение. Но не успяваше да заличи образа на Амбра — как стоеше тук, в неговата кухня, пиеше шампанско, очите й блестяха. Той метна дрехата на облегалката на стола и извади телефона си. Написа бързо:

Здравей! Как си? Поздрави, Том

Изпрати го. Зачака с телефона в ръка. Дали не трябваше да напише още нещо? Дали тя щеше да отговори?

Телефонът издаде глухо бръмчене. Той взе чашата със сока и телефона в дневната, искаше да седне на дивана и да чете на тишина и спокойствие. Погледна нетърпеливо дисплея.

Добре съм. Благодаря. Ти?

Той отговори бързо:

Добре, благодаря.

Изпрати го, но усети, че е избързал. Трябваше да каже нещо повече. Написа:

Какво правиш?

Дали тя се намираше в Стокхолм в момента? Чудеше се къде в Стокхолм живее. Малък апартамент в центъра? Голяма нова къща в някое предградие? Или живееше с някого? Изпиука ново съобщение. Беше усилил звука, за да не пропусне нищо. Прочете:

Нищо.

Той остана така, с телефона в ръка, умислен. Беше крайно пестелива на думи. Дали беше заета? Сърдита? Дали не трябваше да й се обади по-рано? Защо й писа сега? Почеса се по челото. Не беше свикнал да се мъчи да тълкува смисъла на една-единствена дума. Но ако тя не искаше той да продължи да й праща съобщения, нямаше ли просто да го напише? Да, реши той, затова написа:

Нищо?

Отговорът се забави и Том стана от дивана. Натрупа дърва в камината, запали я, зачака нетърпеливо, най-сетне чу пиукането. Този път отговорът беше по-дълъг:

Гледам телевизия. Хора, които напълно са си объркали финансите, получават помощ от двама сърдити мъже, които им се карат за натрупаните дългове. Ужасно е. Но това е тайният ми грях. Или поне един от греховете ми.

Той не беше сигурен дали не се шегува, затова попита: Такива работи ли дават по телевизията?

Седеше с телефона в ръка и чакаше. Есемесът дойде:

Не си ли гледал „Капанът на лукса“?

Той отговори бързо:

Рядко гледам телевизия.

Отговорът не се забави:

Сноб.

Том се засмя. Фрея вдигна глава и го изгледа озадачено. Телефонът изпиука отново:

Пия ликьор. Никога не пия.

Той почти чу гласа й, докато четеше тези думи. Усмихна се и написа:

На Коледа пи. Беше пияна.

Дълга пауза. Дали не постъпи глупаво, като й припомни онази вечер? Но той обичаше този спомен. Амбра беше сладка, когато се напиеше. Изглеждаше весела и отпусната. Както след сауната. И след целувката. Отговорът беше:

Да, вярно. Горе пих доста. Стройната Кируна.

Хм. Какво да й напише сега? Не беше много опитен в това. В празните приказки. И то по телефон. Да повдигне ли въпроса за целувката? Макар че тя може би я беше забравила. Получи ново съобщение. Гласеше:

Днес имам рожден ден.

Том го прочете няколко пъти. Дали беше някъде навън да празнува? Или пък беше поканила гости на вечеря? Само че спомена телевизия, затова предположи, че е сама. Престраши се и попита:

Може ли да ти се обадя?

Държеше телефона, чакаше. Не получи отговор.

Амбра се взираше в телефона. Четеше последното съобщение от Том, отново и отново. Може ли да ти се обадя? Не го беше очаквала. Но пък не беше и възнамерявала да му каже за рождения си ден. Погледна бутилката от ликьора. Съдържанието беше намаляло значително, което вероятно означаваше, че пак е пияна и в такъв случай със замъглена преценка. Искаше ли да говори с Том? Помисли и написа:

Да.

Разбира се, че искаше да говори с Том. Чатът с него беше най-приятното й преживяване за целия ден.

Телефонът иззвъня веднага.

— Честит рожден ден! — поздрави я той. — Безпокоя ли те?

Гласът му беше хубав. Спокоен и дълбок.

— Благодаря ти. И не, не ме безпокоиш. Просто си стоя вкъщи.

— Може ли да попитам на колко ставаш?

— На двайсет и девет. Една година до трийсет.

— Млада младина.

— Ти на колко си? — попита тя.

— Скоро ставам на трийсет и седем. И рождените дни ли мразиш?

— Не чак толкова. Ти какво правиш?

— Вкъщи съм. Седя на дивана.

Тя затвори очи и си го представи. Дълги изпънати крака, по всяка вероятност облечен в черно. Стори й се, че чува пращене. Дали беше запалил огън? Дали съществуваше по-уютен звук от пращящи и пукащи цепеници в камина?

— Тази вечер ще има Северно сияние. Имате ли сняг в Стокхолм? — продължи той.

— Малко. Не като в Кируна.

И в този момент Амбра почувства нещо, което никога, в целия си живот, не беше очаквала да почувства — копнееше за Кируна.

— Имаш ли планове за тази вечер? — попита той.

Амбра погледна часовника. Беше осем. Смяташе в девет да си легне и да сложи край на този жалък ден.

— Не бих казала.

— Какво правиш, откакто се прибра от Кируна?

Тя остави чашата, легна на дивана, сви се на кълбо с телефона в ръка и с гласа на Том в ухото.

— Най-вече работя. Матиас още ли е при теб?

— Не. Замина същия ден, когато и ти, оттогава не сме се чували.

Целувката на летището нахлу в съзнанието й. Той не говореше за нея. Дали тя трябваше да повдигне въпроса? Дали да се преструва, че нищо не е станало, или пък да подхвърли безгрижно: „Между другото, благодаря за онази целувка, мисля за нея всеки час през последните няколко дни“. Задоволи се със:

— Матиас ли е най-добрият ти приятел?

— Не. Може би преди беше. Но отношенията ни са малко по-сложни.

Амбра си помисли, че Том има твърде сложни отношения с всички, но коя ли беше тя да го съди, нейните собствени връзки също не бяха безоблачни.

— А кой е най-добрият ти приятел?

Ако той й отговореше „Елинор“, щеше да му затвори, така реши. Той мълчеше в къщата си в Кируна.

— Странно, май е приятелят ми Дейвид. Познаваме се отдавна, беше ми страхотна опора, когато се прибрах в Швеция. Той е от приятелите, които ти дават сто процента от себе си. Но точно сега не поддържаме връзка. Не и след Чад.

В първия момент Амбра не разбра какво й казва. Журналистът у нея се пробуди сред алкохолните пари. Тя се надигна на дивана, усети, че ръцете й са настръхнали.

— Чад ли? Какво си правил там?

Дълго мълчание.

— Няма нужда да ми казваш, все едно не съм питала — рече тя накрая, едновременно искаше и не искаше да изтръгне информация от него.

Чу го как си поема дълбоко дъх.

— През лятото бях там по работа. Плениха ме.

Това не го беше очаквала.

— Кой?

Дълго мълчание.

— Местни бандити.

— Леле!

— Да.

— За колко време?

— За дълго. Не бива да говоря за това.

— Няма проблем — каза тя бързо. — Изпих толкова ликьор, че вероятно утре няма да помня какво сме говорили.

Чу в слушалката някакъв тих звук. Ако не го познаваше, би помислила, че се смее.

— Какво харесваш у Дейвид? — попита тя, докато търсеше бележник и химикалка. Питаше се какви качества са необходими на човек, за да бъде най-добър приятел с Том Лексингтън.

— Познаваме се отдавна. На него може да се разчита, предан е. Истински приятел.

— Но сте изгубили връзка?

— Сложно е.

Разбира се.

— А на теб кой ти е най-добрият приятел? — върна й въпроса той.

— Джил, предполагам. И при мен е сложно. Джил постоянно пътува.

— Не сте ли прекалено различни?

Аха, значи по беше забелязал.

— Да, много сме различни. Харесвам и някои хора в офиса, но рядко общувам с колегите.

Тя си помисли, че трябваше да промени това. От какво всъщност се боеше?

— Никой друг?

— Не. През цялото си детство се местех от град в град, все при различни приемни семейства, нямах време да се сприятеля с някого, преди пак да ме преместят. А и бях ужасно срамежлива. — Тя легна и подпря глава на подлакътника. — По-лесно е да си възрастен. Фрея още ли е при теб?

— Тук е. Май е време да я изведа.

— Благодаря, че се обади. И че ми честити — въздъхна тя.

— Приятно ми беше да си поприказваме. Надявам се да прекараш добре остатъка от рождения си ден.

— Ти също. — Тя направи гримаса. — Исках да кажа, дано вечерта ти да е хубава.

След като затвориха, Амбра легна на една страна на дивана. Пъхна възглавница под бузата си и затърси опипом дистанционното, за да пусне звука на телевизора. Погледна бележника, който беше оставила на масичката. Напълно беше забравила за него. Взе го и зачете. Беше отбелязала Чад с две удивителни и подчертано дебело. Отдолу беше надраскала набързо: дали е от лошите момчета?

Наля си още ликьор, легна и започна да отпива по малко, докато зяпаше записа на „Капанът на лукса“. Но мислите й бяха другаде. Какво, по дяволите, е правил Том в Чад?