Само един риск

55

Най-сетне Амбра беше бясна на Том. Гневът закъсня с три дни, но сега се събуди. Беше огромно облекчение вече да не се чувства като изоставена жертва, а като яростна и активна жена, помисли си тя, докато тракаше ожесточено по клавиатурата.

Том я беше ухажвал, изпращал цветя, купувал подаръци. Правиха невероятно много секс. В нейния свят това значеше нещо. А после избра Елинор пред нея.

Тя продължи да наказва клавишите. Том беше гадняр, имаше право да е бясна. Беше се опитала да го защити, а той й се нахвърли. Идиот. Натисна ентър, изпрати статията и веднага започна следващата. Гневът се изсипваше и в текстовете й, но никой не се беше оплакал, а и беше приятно да изразходва малко яд, докато пишеше за бити жени, убити жени и нелепи присъди за изнасилвания. Днес мразеше всички мъже. Погледна часовника. Още малко до обяд, установи и в същия момент получи есемес.

От Том. Какво искаше пък сега този идиот? Сърцето й заби, но това беше просто гняв, нищо друго. Точно така.

В приемната съм. Може ли да поговорим? Можеш ли да слезеш?

Застина със зяпнала уста. Как може да е толкова арогантен? Тя беше на работа, нямаше време за него. Не можеше просто да цъфне тук ида си въобразява, че тя ще дотича веднага. Написа ядно:

Върви на майната си.

Но после се разколеба, изтри го и написа:

Идвам.

Защото имаше нужда и да говори. Всъщност имаше много за казване.

Том все още мислеше за разговора сутринта. Беше погледнал Елинор в очите и беше сложил окончателен край на връзката им. Чувстваше се силен и искаше Амбра. Най-сетне бе готов да забрави колебанията, да избере нея. Беше се оказало толкова просто. Нямаше търпение да види изражението й, когато й кажеше. Чакаше я нетърпеливо, не обръщаше внимание на охранителите в приемната, които го поглеждаха крадешком. Ето я, слизаше по стълбите и непокорните й къдрици подскачаха.

Тя застана пред него със скръстени ръце:

— Какво искаш?

— С Елинор сложихме край.

— Аха. И?

Той сбърчи чело.

— Вече не я обичам. Свършено е — обясни.

Тя мълчеше. Стоеше със скръстени ръце и го гледаше като ядосан тигър. Той бавно започна да схваща, че може и да не е преценил правилно ситуацията.

— Ядосана ли си? — попита, но разбра, че е сбъркал с този въпрос, още преди тя да избухне:

— Дали съм ядосана? Ти ме заряза, овика ме и ме обвини, че си отмъщавам чрез вестника. И сега се появяваш просто така и искаш да си говорим? От цяла вечност избираш между мен и Елинор, но сега е твърде късно. Можеш да вървиш по дяволите.

— Амбра, съжалявам.

_ Съжаляваш? — викна тя пискливо. — Толкова си самодоволен! Чу ли? Самодоволен!

Почти изкрещя последната дума. Всички ги зяпаха. Том пристъпи към нея:

— Успокой се малко.

— Нямам желание да се успокоявам. Отивам си.

— Ако се вразумиш, ще ти обясня — каза той и я хвана за ръката.

Пляс!

Изобщо не го беше очаквал, но определено го усети. Амбра го зашлеви право през лицето.

— Какво… — заекна той смаяно.

Беше просто невероятно колко бърза се оказа. И силна.

— Върви по дяволите! — рече тя студено, завъртя се кръгом и си тръгна.

Том се скова.

Пазачите в приемната го гледаха със зяпнали усти. Звъняха телефони, но никой не им обръщаше внимание. Разните посетители във фоайето също зяпаха. Нямаше да преувеличи, ако кажеше, че срещата не мина по план. Реши да се прибере вкъщи и да прегрупира силите си. Гневно изгледа зяпащата публика и се въздържа да не разтърка буза, докато не излезе на улицата. Дявол да го вземе, наистина беше силна.

— Е, спокойно може да се каже, че този път прецаках всичко — заключи Амбра пред Джил.

Ръката я болеше, понеже беше вложила цялата си сила в плесницата. Мрачно мачкаше един розов лист, паднал от огромния букет на масичката в гримьорната на Джил в „Консертхюсет“. Наблюдаваше Джил, която се мъчеше да се измъкне от впитата концертна рокля. Асистентът Лудвиг се плъзгаше наоколо като русокоса сянка. Той взе роклята и я окачи на закачалка.

— Така му се пада. Трябва да зашлевяваме мъжете по-честичко. — Джил си махна обиците и всички гривни. — Чу ли поне малко от концерта?

Амбра поклати глава:

— Не, извинявай. Забавих се на работа. Дойдох след антракта, но не ме пуснаха. Макар че чух аплодисментите, явно са те харесали. Извинявай.

— Отдавна не си идвала на концерт. Щеше да е хубаво да дойдеш да ме чуеш поне веднъж-два пъти — каза Джил сковано.

— Съжалявам. Много неща ми се струпаха на главата. Пътуването до Кируна събуди цял куп отвратителни спомени, а и така се безпокоя за онези момичета, които живеят при семейство Свентин. А и тази история с Том…

Джил вдигна очи към небето.

— Вайкането няма да ти помогне. Казах ти, че не е за теб, признай.

Бузите на Амбра пламнаха. Разбира се, Джил не можеше да не й го напомни.

— Отивам да взема вази — обади се Лудвиг и косо погледна Джил.

Събра разни хартийки и целофани и ги остави насаме.

Джил си облече развлечена блуза и бяло плюшено долнище на анцуг.

— От собствената ми колекция е. Пристигна днес.

Джил имаше множество различни колекции, които твърдеше, че сама създава, но Амбра знаеше, че просто дава името си и после печели куп пари от тях — парфюми, бижута, бельо. Погледна тънкия светъл плюш.

— Трудно си представям да стоят добре на някой друг, освен теб. Може би на някоя анорексична блогърка.

— Да му се не види, Амбра, трябва ли винаги да си толкова неприятна? Първо закъсняваш, след това висиш тук и ми се цупиш. Само ръсиш негативна енергия. Стига си се чумерила, ела на себе си.

— Нямам сили да идвам на себе си. И мразя този израз.

— Ти мразиш всички изрази.

Вратата се отвори и Лудвиг се върна:

— Получила си цветя от принца и принцесата — показа той ваза с луксозни рози.

После ги снима и ги качи в инстаграм.

— Да ви щракна ли двечките? — предложи той и вдигна телефона.

Амбра поклати глава. Беше напълно изтощена, днес беше приключила смяната си, сега я чакаха пет свободни дни, пет сиви тъжни дни.

— Сестра ми не иска да я виждат с мен — заяви Джил.

Пак седна пред огледалото и започна да си реши косата с бързи движения. Напрежението се усещаше във въздуха.

— С тази прическа изглеждаш по-зряла, отива ти — проговори Амбра, опита се да замаже положението.

Джил спря и я изгледа особено.

— Какво? — попита Амбра.

Сега пък къде беше сбъркала?

— Нищо. — Джил продължи да се реши припряно.

— А какво става между вас с Матиас?

Амбра не искаше да задава въпроса, мразеше Матиас, защото той беше свързан с Том. Всъщност мразеше Том, но все пак…

Джил поклати глава:

— Между нас с Матиас няма нищо. Свършено е. Не си подхождаме.

— Мъчно ли ти е?

Джил стисна четката по-здраво.

— Не. Няма причина.

Амбра гледаше гърба й. Беше толкова красива. Нейната доведена сестра.

— Ще ми се да приличах на теб, да можех просто да продължавам напред — каза тя доста искрено.

Джил пусна четката с трясък и се обърна:

— И какво трябва да значи това? Че съм по-повърхностна? По-тъпа?

— Ама успокой се — стресна се Амбра. — Ти си позитивна, умееш да слагаш край, затваряш страницата, без да мрънкаш. Това имах предвид.

— След цялото това зубрене можеше да си малко по-умна. Понякога нищо не разбираш.

Джил взе да трака с четки и бурканчета.

— Стига де, какво те прихваща? — Точно днес Амбра нямаше сили за капризните настроения на Джил, не й се занимаваше да я успокоява.

— Мен ли? Нищо. Ти си тази, която дойде да ми надува главата. Ти и твоите проблеми, които са толкова важни, че не можеш да дойдеш поне на един концерт.

— Имах много работа — повтори Амбра.

Грейс я беше юркала цял следобед, Оливер се перчеше, явно в момента всички бяха решени да я тормозят. Включително и Джил.

— Мъжете са идиоти — продължи да буйства Джил. — Ти какво очакваше?

— Нищо. И може да говорим за нещо друго, щом проблемите ми толкова те дразнят. Например за теб? Май това искаш всъщност. Всичко да се върти около теб и вълнуващия ти живот и тъпите ти концерти. Чувала съм песните ти сто пъти, не ми се слушат повече. Но ти мислиш само за себе си и собствените си работи, дори за рождения ми ден не ти пука. Само ти, ти, ти.

Амбра дори не беше осъзнала, че се чувства така, че все още е ядосана, че е наранена, но сега думите изскачаха сами от устата й и тя нямаше желание да ги връща назад. Сестра й наистина беше себична.

Джил присви очи:

— Знаех си, че се сърдиш за това. Не можеш ли просто да го признаеш, вместо да се цупиш безкрайно? Извиних ти се. И ти купих суперскъпи дрехи, както може би си спомняш. Но явно не е било достатъчно.

Амбра скочи на крака, гневът заливаше тялото й.

— Да, помня, че бяха суперскъпи, знаех си, че ще го чуя. Ти се откупи с тях. Както винаги. И после трябва да съм ти страшно благодарна и да се кланям, и да ти целувам краката. Мразя това, не съм те молила.

— Аз съм щедър човек, това лошо ли е?

— Само дето това не е щедрост. Не схващаш ли? Контролираш околните с парите си. Даваш им пари и очакваш признателност. Това не е щедрост.

Очите на Джил проблеснаха:

— Щом е така, обещавам повече да не ти дам и една крона. Защо си толкова злобна? Какво съм ти направила?

Амбра вдигна длани:

— Съжалявам, съжалявам. Забравих, че говориш само за приятни и позитивни неща. Не дай боже някой да повдигне пред теб сериозни въпроси.

— Спести ми надутия си тон. Толкова ли е лошо, че не държа да се ровичкам във всеки проблем? Ти щастлива ли си, като ровиш и бъркаш във всяко лайно? Вечно си кисела. Какъв е смисълът все да си нещастна? Можеш ли да ми обясниш?

Амбра раздразнено прокара ръка през косата си, как можеше Джил да не разбира!

— Не съм избрала да съм нещастна. Това е нормална реакция, Джил, хората понякога са тъжни. Толкова ли е странно, че ми е зле, след като ме изостави мъж, на когото държа?

— Уф, винаги можеш да решиш обратното. Не вярвам в тези глупости човек непрекъснато да приказва за тежки неща, да ходи по психолози, да се вайка. Само му става по-зле. Виж на теб какво ти е. И с какво ти помага? И то заради проклетия Том.

— Нищо не схващаш.

— Не, понеже съм толкова тъпа.

— Искаш ли да го кажа? Мога. Глупава си, Джил. Само пишеш тъпотии в инстаграм, нямаш мнение за нищо, необразована си, егоцентрична и манипулативна. И цял живот си била такава.

Джил посочи вратата:

— Няма да слушам повече. Махай се. Ти не си ми сестра, не си ми роднина, нямаш право да ми говориш така. Нямаш представа под какво напрежение съм вечно да предлагам нов материал, винаги да се представям добре. Вън. Изчезвай.

Амбра си взе якето и чантата.

— Отивам си, не ми пука за теб. Върви по дяволите.

Вървеше към вкъщи като в мъгла. Дори не усети как се прибра, изведнъж просто се намираше на „Вестерлонгатан“. В миглите й се оплете снежинка, тя я изтри с ръкавицата, беше мокра, стана й студено.

Този път с Джил нямаше да могат да поправят това, което съсипаха. Никога не се бяха карали по този начин, винаги замитаха проблемите под килима, но май вече не се побираха. Вдигна очи, стоеше пред входа си. Беше заключен и затворен и за миг тя изпадна в паника, понеже сякаш бяха изтрили кода от мозъка й. Когато най-сетне си припомни цифрите, й отне цяла вечност да ги въведе, ръцете й трепереха и няколко пъти се наложи да започне отначало, докато механизмът изщрака и зелена лампичка показа, че е отворено. Повлече се нагоре по стълбите, държеше се здраво за перилата, зарови из чантата си за ключовете.

Нямаше поща, установи, когато отвори вратата, дори реклами, нищо не я чакаше у дома и с това чашата преля. Никой не й пишеше писма. Никой не й се обаждаше или пращаше съобщения. Сълзите запариха под клепачите. На никого не му пукаше за нея. Тя пусна якето, ръкавиците и шапката на пода в антрето, изу си обувките, отиде в хола, захлупи се по лице на дивана и заплака с глас. Рева известно време, пое си дъх и после пак избухна в плач. Никой не я обичаше.

Не след дълго носът й беше така подут, че трябваше да диша през устата. Когато се надигна, за да си поеме дъх, чу бръмчене. Телефонът. Избърса си носа с ръкава, завлече се до антрето и го извади. Надяваше се да е Джил. Не знаеше как би могла да съществува без сестра си. Наложи се да си избърше и очите, за да може да види кой й е изпратил есемеса. Оказа се Елса.

Не се чувствам добре. Май е сърцето.

О, не! Само не и това. Тя отговори:

Какво е станало?

Не откъсваше очи от дисплея.

Паднах. В болница съм. Но не се безпокой.

Само дето беше твърде късно. Амбра притисна устата си с длан, но не успя да спре плача. Елса. Беше забравила Елса. Позволи си да поплаче още десет минути, но след това щеше да състави план. Това винаги беше най-добрата тактика. Знаеше какво беше длъжна да направи. Щеше да отиде при Елса. Да замине за Кируна. Пак.