Само един риск

16

— Да пийнем шери преди обяда — предложи Елса, отвори един шкаф в кухнята и извади две малки чашки и бутилка.

Наля и й подаде едната. Амбра не беше сигурна дали някога е опитвала шери, но отпи учтиво. Ако имаше баба, щеше да й бъде приятно двете да пият шери заедно. Елса я гледаше изпитателно.

— Как си?

Срещата пред супермаркета беше повлияла на Амбра по-силно, отколкото би допуснала. Но тя не искаше да натоварва Елса с това.

— Добре съм. Благодаря за поканата.

— Дано нещата със самолета се оправят. Все ще се освободи някое място. А колко хубава е станала статията, много си добра.

— Смяташ ли? Благодаря.

Тя самата също беше доволна от първата част, въведението. Утре щяха да публикуват самото интервю.

— Гладна ли си? Седни и ще ти сипя. Приготвила съм филе от лос на фурна. Истинска храна. Обичаш ли?

— Звучи великолепно.

Ароматът на готвено създаваше специална атмосфера. Дива и същевременно уютна. Месо, сос и картофи. Истинска селска храна. Тя поглади каретата на покривката с пръст.

— Сигурна ли си, че си добре? Да не е станало нещо? Семейство Свентин ли, да не би пак да си ги видяла?

Амбра поклати глава:

— Заради цялото това пътуване до Кируна — промърмори тя, не съвсем искрено, тъй като преди всичко мислеше за странната сцена с Том пред магазина.

Леко подръпна покривката. Том беше влюбен в Елинор, в това не се съмняваше. И нищо чудно. Тя беше много хубава, руса, изглеждаше мила и симпатична, и някак мека. Идеалната жена, така да се каже. Беше потискащо.

Елса й предложи кана със сок от червени боровинки.

— Понякога сама не се разбирам… Да не говорим за другите хора — размишляваше Амбра на глас.

— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита Елса, докато поставяше подложка и върху нея тенджера.

Тя седна отсреща, подаде й съда с картофите. Амбра си сипа и почака да й поднесе месото, нарязано на тънки филии.

— Връзките, предполагам. Не разбирам защо е толкова трудно. Поне за мен.

Взе си червени боровинки, сос и кисели краставички, Елса каза „Заповядай!“ и двете започнаха да се хранят.

— Боже, колко е вкусно! — възкликна Амбра между залците.

Тя рядко ядеше домашно приготвена храна. Щеше й се да остане в тази приятна кухня, да похапва неделен обяд, да слуша радио и поне за малко да се почувства нормална.

— За всички е трудно. Някои хора никога не ги овладяват. Връзките имам предвид — рече Елса.

Като мен, помисли си Амбра. Така й се струваше. Че не е научила всички правила как да общуваш с хората, без да се изложиш. Без да те изоставят. Една малка, нелогична частица от нея често се питаше дали няма нещо в природата й, някаква особеност, която я прави недостойна за обич. Зрялата интелигентна част от Амбра знаеше, че проблемът не е у нея.

Не беше нейна вината, че родителите й умряха, че несъвършената система я разкарваше от едно приемно семейство в друго. Но нямаше значение какво й казва мозъкът. Въпреки всичко я глождеше съмнение, че нещо в нея е сбъркано на фундаментално ниво. Че всички, които среща, го забелязват, рано или късно. Че никой мъж никога няма да я гледа така, както Том гледаше Елинор.

— Може пък да съм лесбийка, без да го знам? — промърмори тя.

Елса си взе още един картоф и се засмя:

— Съмнявам се. Макар че това е начин на живот, който аз, естествено, препоръчвам.

— Ще го имам предвид.

— Как така попадна при семейство Свентин?

— Мама умря и нямах други роднини, затова социалните ме пратиха при тях.

— Ама това е ужасно!

— Да.

Амбра не помнеше подробности от ранното си детство, не и отпреди всичко да се промени. Понякога дори не беше сигурна, че знае каквото си мислеше, че знае. Може би просто си беше измислила миризмите и отделните смътни усещания, които си мислеше, че помни. Широко усмихната уста, но тъжни очи. И още по-рано — двама души, които все се смееха и които за нея символизираха сигурността.

— Мама починала от мозъчен кръвоизлив. На Коледа. Открили ме едва няколко дни след това.

Амбра седяла до нея в леглото, когато полицията най-сетне нахлула в дома им. Тя не помнеше нищо от това, но веднъж беше чела досието си.

— Мисля, че тогава намразих Коледа.

Момичето беше открито в леглото до мъртвата си майка. Момичето беше обезводнено и гладно, изглежда е лежало до мъртвата майка.

Социалните се погрижиха за нея. Известно време живя по милост при една много далечна роднина. Делеше стая с двете й деца и смътно помнеше шарени стени и купешки хляб за закуска, но те не искаха тя да остава при тях. Семейството смята, че детето им създава твърде много неудобства, пишеше в досието. Явно едно петгодишно сираче може да ти е в такава тежест, че да искаш да се отървеш от него. Не се беше намерил никой друг и така тя попадна в първото си приемно семейство. Някъде след десетото им изгуби бройката.

Елса вдигна чашата шери и дълго я гледа в очите.

— Но днес те притеснява нещо друго, нали така?

Амбра кимна. Елса беше проницателна. Или пък тя самата беше лесна за разчитане.

— Срещнах един мъж.

— Ясно.

— Той не означава нищо за мен, не е това.

Тя усети, че леко заеква. Спря, въздъхна и продължи по-спокойно:

— Както и да е. Харесах го и си мислех, че е взаимно. Но се оказа, че не съм разбрала правилно. Оказа се, че изобщо не се интересува от мен.

Стори й се, че звучи съвсем равнодушно. Като зряла жена, която разказва забавен анекдот, не като сираче с разбито сърце.

— Винаги е тежко. Да се почувстваш пренебрегната.

— Да.

Замълчаха. Беше приятно да споделиш чувствата си с човек, който ги разбира.

— Мъжете си падат по определен тип жени, поне така мисля — продължи след малко Амбра.

Елса беше живяла почти сто години. Би трябвало да знае всичко. Но тя бавно поклати глава:

— Мъжете не са еднакви. Харесват различни типажи, също като нас.

Звучеше разумно само по себе си, но не отговаряше на личния опит на Амбра.

— Според теб какво искат мъжете? Всъщност?

Елса се усмихна леко:

— Прекарах по-голямата част от живота си с жена, та е възможно и да не съм експерт по темата. Но не може да се обобщава по този начин. Мъжете са различни. Също като жените.

Всички така казваха, но не беше вярно.

— Разкажи ми — подкани я Елса и остави приборите.

— Мисля така — започна Амбра, която много пъти беше размишлявала над това. Особено в последните дни. — Все слушаме, че човек трябва да бъде себе си. Само че ако се окаже, че не си особено добър човек? В такъв случай не е много разумно да бъдеш себе си. Моята теория е, че много жени са стигнали до същия извод и затова играят роля. Опростена версия на самите себе си. Те са весели, мили и разбрани. Не че точно лъжат, но не са и себе си. Кокетничат с различни момичешки черти, държат се лекомислено и се преструват. Потискат собственото си аз и им се получава. Сякаш имат достъп до някакво ръководство за употреба. — Амбра замълча.

Ръководство, което тя самата никога не беше виждала.

— И ти се чувстваш измамена? — попита Елса.

— Когато човек расте без примери за подражание, без последователно възпитание, се получават пробойни в познанията.

Толкова много неща й се беше наложило да научи съвсем сама. Как да си сложиш тампон. Как да си купиш билет за автобус. Как да си криеш парите, та никой от приемното семейство да не ги открадне. Как да си организираш писането на домашните, как да бъдеш добър приятел и какво да правиш, когато се влюбиш. Как да успееш да не заплачеш, когато целият клас ти се смее, задето говориш странно. Как да бъдеш нащрек за опасности и да се пазиш.

— Четох въпроси на читатели в списанията и безброй книги за човешките отношения и после се опитах да приложи съветите на практика.

— Явно много си се постарала.

Амбра изви устни:

— Може да се каже. Но не пожънах кой знае какви успехи.

Макар че все още не беше сигурна дали вината е била в книгите и списанията, или тя наистина имаше някакъв социален дефект. Джил също беше изоставено дете, но знаеше как да се държи. Навсякъде имаше хора, които познаваха социалните кодове и се възползваха от тях. Откъде са ги научили? Или това е вродено умение? Амбра беше добра в работата си, поне в тази част, която не включваше вътрешната политика в офиса. Умееше да развързва езика на интервюираните, може би притежаваше някакво излъчване, което караше хората да съберат смелост и да й се доверят. Трудностите идваха в ситуациите, които не бяха свързани с работата. Шефове. Мъже. Приятели. Том. Постоянно чувстваше, че някъде греши.

— Често се чувствам като извънземна — обобщи тя.

— Бъди себе си. Има страшно много откачени мъже, значи трябва да има и достатъчно откачени жени за тях — предложи Елса.

Амбра се усмихна:

— Не звучи много солидарно.

— Не може да бъдеш солидарен с хората само защото сте от един и същи пол. И глупостта няма нищо общо с пола, среща се навсякъде.

— Но защо според теб на някои жени им е толкова лесно да срещнат някого? — зададе тя въпроса, който наистина я вълнуваше.

— Честно казано, смятам, че страшно много от тях се задоволяват, с каквото падне.

Елса стана и донесе бутилката шери.

— Сигурно си права — съгласи се Амбра.

Отказа да пие повече шери, но прие чаша кафе. Заедно раздигнаха масата и измиха чиниите. След това взеха кафето и отидоха в дневната. Амбра седна на дивана, Елса — на люлеещия се стол, засърба си кафето и при този звук Амбра се усмихна, действаше й успокоително.

Елса остави чинийката:

— Трябва да знаеш, че те намирам за извънредно добър човек. Родителите ти биха се гордели с теб.

И изведнъж буца заседна в гърлото на Амбра. Мисълта, че мама и татко биха се гордели с нея… никога не й беше хрумвало.

— Разкажи ми малко за тях.

— Мама харесвала всичко италианско. Учила е история на изкуството и преди да се родя, работела в малка галерия. Тя решила да ме кръстят Амбра, на някаква картина, която някога видяла в Рим. Татко бил часовникар.

Поне така помнеше.

— Сигурно са били чудесни хора.

— Да, такива бяха. Обикновени.

Така мислеше Амбра за тях. Като за обикновени хора.

— Животът е несправедлив — въздъхна Елса.

Амбра се замисли за всички хора, които беше срещала през годините. Вдовици на убити мъже. Родители на починали деца. Жертви на катастрофи. Бежанци. Уязвими хора.

— Мнозина страдат много, много повече — поклати глава тя и знаеше с цялото си сърце, че е истина. Така погледнало, нямаше право да се оплаква от абсолютно нищо.

— Майка ти и баща ти са починали. Това е най-лошото, което може да сполети едно дете. Дори и други хора да преживяват ужасни неща.

Амбра поклати глава, знаеше, че в сравнение с мнозина други тя е късметлийка.

— Амбра — това е средновековната дума за кехлибар. Знаеш ли, че съществува кехлибар и в други цветове, освен жълто? Синьото е най-рядко. После идва зеленото. — Елса се наведе към нея, взря се в лицето и й после се усмихна. — Като очите ти. Имаш необикновени очи. Ингрид би се радвала да ги нарисува. Веднъж ми подари фигурка от зелен кехлибар. Трябва да е там някъде. — Тя посочи библиотечката и Амбра се изправи.

Пред книгите бяха наредени различни украшения и сувенири. Кутийки, снимки, малки скулптури. Ваза със сухи цветя. Камъчета, миниатюри от еленов рог. Тя обичаше да разглежда подобни предмети.

Наследството от дома на родителите й се беше изгубило, тя не знаеше как, но при всяко местене беше изчезвало по малко, докато накрая остана само една кутия. Малък кашон с вещи. Няколко снимки. Един опърпан Мечо Пух. Две-три книги с името на мама на вътрешната страна на корицата. Старинните часовникарски инструменти на татко, комплект отвертки в калъф. Брачните халки на родителите й и една гривна със сини мъниста, която баща й подарил на майка й при раждането на Амбра. Тя обичаше тази гривна.

След Кируна кутията изчезна. Есаяс Свентин твърдеше, че тя си я е взела, когато избягала, но това не беше вярно. И сега я нямаше. Цялата й история й беше отнета. Тя често гледаше в антикварни магазини, сърфираше в аукционни сайтове и търсеше нещо, което да й напомня за малкото вещи, оставени от родителите й. Десен върху порцеланов съд, който да пробужда спомени. Ваза, която да напомня за някой смътен образ от миналото.

— Това ли е? — вдигна тя една зелена жаба.

И изведнъж спомените я заляха, спомени за нещо отдавна забравено. Малкото жабче на мама. Тя погали зеленото животинче. Мама я наричаше „жабче“, тъй като не се спираше на едно място, все подскачаше напред-назад. Споменът отмина, безформен и мимолетен, както обикновено. Но тя беше почти сигурна, че е верен.

Елса протегна ръка и я взе.

— Да, това е. Ингрид я купи при едно пътуване до Кения.

— Хубава е — промълви Амбра.

Гърлото я стягаше и очите й смъдяха. Седна на дивана с прибрани колене.

— Реших да остана в Кируна още няколко дни.

— Заради онзи мъж, когото спомена?

— Какво? Не. В никакъв случай. — Тя усети, че поруменява, но това наистина нямаше нищо общо с Том. — Искам да се свържа със социалните, които са отговаряли за мен, докато съм била тук.

Тя държеше да проучи дали семейство Свентин продължава да приема деца без родители. Ами ако онези две деца бяха пратени при тях и изживяваха същото, което и тя едно време? Самата мисъл беше непоносима.

— Какво се надяваш да откриеш?

— Не знам.

Бяха празнични дни, тъй че вероятно нямаше да открие нищо. Но тя не възнамеряваше да се връща повече тук — никога, — затова трябваше да свърши работата сега или никога.

— Само кажи, ако мога да помогна с нещо.

— Благодаря ти.

Пиха кафе и разговорът тръгна в друга посока. След около час бъбрене Елса започна да добива леко уморен вид. Беше време Амбра да си върви.

— Благодаря за обяда — каза тя, след като отнесе чашите в кухнята и ги изми.

— Чакай малко.

Елса излезе от стаята. Чу се тихо шумолене и след миг тя се върна с малък пакет, опакован в тънка омачкана хартия.

— Искам да го вземеш. Отвори го.

Амбра разви хартията. Беше зелената жабка. Тя погледна Елса смутено.

— Ама…

— Не, държа да я вземеш. Подарък от мен и Ингрид.

Амбра докосна фигурката. Цветът беше толкова наситен,

че почти блестеше.

— Благодаря — промълви тя тихо, уви я в хартията и топло прегърна Елса.

— Ще поддържаме връзка — прошепна жената.

Амбра кимна.

Когато излезе на улицата, наближаваше четири следобед. Вдигна очи към небето. Беше обсипано със звезди. Вдигна ципа на палтото и се почуди да провери ли дали киното работи, или просто да се прибере в хотела и да седне да поработи на компютъра.

— Здравей отново! — проговори една сянка и се отдели от мрака.

Тя подскочи. Не може да бъде! Том Лексингтън.

— Уплаши ме — укори го тя.

— Не съм искал — отвърна той.

— Защо се прокрадваш така и плашиш хората?

Том сви рамене извинително. Не беше помислил, че ще я стресне. Видя, че излиза от входа и просто отиде при нея.

— Извинявай. Но не се прокрадвам. С кучето съм.

Той посочи Фрея, която тичаше около тях, забила муцуна в снега. Бяха навън от часове, още откакто той се раздели с Елинор и Нилас, обиколиха цяла Кируна, но Фрея все още не показваше ни най-малки признаци на умора.

— Тя ме домъкна тук. Може би има приятел, който живее някъде наоколо?

— Възможно е. Мъжете имат навик да ни завъртат главите на нас, жените.

Според Том обикновено беше обратното, но пък какво ли знаеше той? Ако беше научил нещо в последните дни, то беше, че нищо не разбира от жени. Освен ако не са кучета, може би.

Амбра изгледа рошавото животно.

— Не разбрах, че кучето е твое.

— Не е. Казва се Фрея.

Заедно наблюдаваха гигантския звяр, който сега ровеше в снега.

— Според мен й хлопа дъската — отбеляза Том.

Амбра се усмихна леко и топлина обля гърдите му. Харесваше му, когато тя се усмихва.

— Наистина ли си на открито, откакто се видяхме?

Той кимна. Беше приятно да си прочисти мислите. Приятно да избягва Матиас, приятно да се раздвижи.

— Искам да ти се извиня за държането си пред магазина днес. Бях попаднал в странна ситуация. Елинор е моето момиче. Бившата ми, искам да кажа.

— Да, тя ми каза.

— А Нилас е новият й… хм… приятел.

Амбра ровеше снега с върха на обувката.

— Особена ситуация — каза неутрално.

— Фрея е негова.

Тя най-после го погледна в очите. Леко вдигна дългите си мигли. Бяха черни като въглен на фона на бледото й лице.

— И ти се грижиш за нея?

— Само временно.

Още тази вечер щеше да върне Фрея. Или може би утре. Тя не му пречеше, не особено, и една нощ повече или по-малко не беше от значение.

— И аз моля за извинение. За всичко.

Том обаче поклати глава. Амбра нямаше за какво да се извинява.

— Как беше при Елса? — попита той.

— Добре. Приятно. Тя е интересна.

— Ще се връщаш ли в хотела? Или заминаваш още днес?

— Май ще остана още ден-два.

— Може да те изпратим до хотела, ако нямаш нищо против. Кучето трябва да изхаби още малко енергия. Не се спира.

Амбра кимна и Том подсвирна на Фрея, която веднага дотича.

Тръгнаха по улицата и Амбра се засмя:

— Много те слуша.

— Да, направо съм като Говорещия с кучета. Знаеш ли, прочетох статиите ти.

— Така ли. Кои?

— Всичките. Мисля… Не се изненадвай толкова. Мога да чета. Мисля, че са интересни. Добре пишеш.

Тя го изгледа скептично.

— Беше комплимент — поясни той.

— Хм.

— Какво?

— Нищо. Просто се учудих.

Пак тръгнаха в мълчание. Амбра изглеждаше потънала в собствените си мисли, Том държеше под око Фрея, която беше във възторг от дългата разходка. От време на време се обръщаше към него, сякаш за да се убеди, че още е тук. Странно куче. Или пък всички кучета бяха като нея?

— Небето е невероятно ясно — проговори Амбра след малко.

Беше вдигнала очи нагоре, където звездите светеха ярко. Разходката беше приключила твърде бързо, вече бяха пред хотела. Тя спря пред входа и потръпна.

— И толкова е студено — добави.

Без да се замисля, Том протегна ръка да избърше няколко снежинки от лицето й. И внезапно, сякаш отникъде, го завладя усещането, че трябва да я притегли, да я стисне в обятията си и да стопли треперещото й тяло, да целуне тези меки устни, да изучи извивките им.

— Много леко си облечена — каза само.

— Знам. В знак на протест. Отказвам да се съобразявам с условията в Кируна.

— Защо?

— Ненавиждам Кируна.

— Ще измръзнеш до смърт — възрази той, но не можеше да не се усмихне. Типично за нея — да предизвика на бой боговете на времето и цял един град.

— Мисля, че вече съм започнала.

— Защо толкова мразиш Кируна? — попита Том.

— Като малка живях тук. Не беше хубав период.

— Така ли? — Той докосна рамото й, изтърси малко сняг и после пак дръпна ръка.

— Така. Елса спомена, че довечера може да има Северно сияние — смени темата тя.

Том се почуди какво толкова може да е станало, докато е живяла тук, какво може да е толкова лошо, че да не иска да говори за него, но не попита, а вдигна очи към ясното небе:

— Да, сигурно. Харесваш ли Северното сияние?

— Никога не съм го виждала.

— Ама нали си живяла тук?

Как е възможно да не го е виждала?

— Явно съм го пропуснала. Или съм потиснала спомена.

— А някога карала ли си моторна шейна?

— Не, и това не съм.

— Ами не е чудно, че не обичаш Кируна, пропуснала си всичко весело.

— Като например?

— Гледането на Северното сияние. Карането на моторна шейна.

Тя се усмихна, избърса една снежинка от челото си.

— Забавно е да караш шейна — каза той и внезапно му хрумна нещо. — Тази вечер ще работиш ли?

— Вероятно. Защо питаш?

— Може да вземем шейна и да идем да гледаме Северното сияние. Знам подходящо място.

— Посред нощ? — Тонът й беше дълбоко скептичен.

— Тогава се вижда Северното сияние — усмихна се той. — Мога да те взема към осем.

Тя явно се колебаеше, следеше Фрея с очи, хапеше устни.

— Сигурен ли си? — попита накрая.

Топлината отново заля гърдите му.

— Ще отида до вкъщи да оставя Фрея и после ще дойда да те взема. Ще е страхотно, ще видиш.

— И студено.

— Това също.

Той едва не се наведе да я целуне по носа, но се осъзна навреме. Не беше разумно да усложнява нещата още повече. С импулсивната си идея вече беше прекрачил някаква граница. Затова само вдигна ръка и я потупа по рамото, все едно е някой от подчинените му войници.

— Облечи се топло.