Само един риск

41

Амбра гледаше след линейката, която се отдалечаваше от Юршхолм без сирени и светлини. Полицията още разпитваше съседите. Беше записала няколко хубави цитата, а фотографът направи снимки от всички възможни ъгли. Готово, реши тя.

Беше рутинна работа и не биха си направили труда да ходят на място, ако не се беше случило в богаташкото предградие и ако жертвата не беше изключително изтъкнат индустриалец. Мъртвите богаташи привличаха повече интерес от обикновените хора. Полицайката, с която тя говори — двете се разбираха добре от доста време, — съобщи, че вероятно става дума за най-обикновен инфаркт.

Тя се върна в колата, остави фотографа да кара и се загледа през прозореца, докато напускаха Юршхолм и излизаха на E18. Прегледа снимките, които беше направила с телефона, слушаше как фотографът говори с редактора, който отговаряше за изображенията. Минаха покрай „Хага Нора“. Кронпринцесата живееше тук с малкото си семейство в дворец насред огромен и строго охраняван парк близо до водите на Брунсвикен. Юршхолм, който току-що бяха напуснали, се състоеше основно от грамадни къщи и подобни на замъци сгради, където живееха най-заможните хора в Швеция. Включително и Джил. А на по-малко от двайсет километра на запад се намираше кварталът на бедните, където социалните проблеми и разрухата представляваха жестокото ежедневие.

Тя зяпаше сградите и шосето навън. Колко разнообразна е лотарията на живота, пък и колко случайна! Свиха към центъра. Скоро щяха да са в редакцията и тогава тя нямаше да има време да мисли за Том, затова сега си даде няколко минути в колата между две задачи. Как само се беше появил! Подсмихваше се по целия път до редакцията, извърнала лице към стъклото.

Работата й вървеше и успя да свърши всички задачи, статии и преамбюли навреме. Този ден не бяха настъпили кой знае колко драматични събития нито в Стокхолм, нито по света, затова размени няколко думи с хората от вечерната смяна и в пет и половина излезе на тротоара. Том чакаше отпред, както се бяха разбрали. Никакви есемеси през деня с извинения, че ще закъснее. Никакви откази и променени планове в последната секунда. Щом Том кажеше, че ще дойде, значи щеше да дойде. Носеше от онези супермодерни, но дискретни якета за ски, сив шал, кожени ръкавици и големи ботуши. Не беше сложил шапка на късо подстриганата коса, но в едната ръка държеше тайнствена черна чанта.

Поздрави я с широка усмивка и сякаш тази усмивка осъществи директна връзка с всичките й ерогенни зони. Цялото й тяло настръхна и тя се опита да скрие глупавото си поруменяване, като се престори, че се занимава с шала и ръкавиците.

— Ходи ли ти се пеш до Кралската овощна градина? — попита той, но после сведе очи към тънките й боти и поклати глава. — Ще хванем такси.

Махна на една кола, отвори вратата и се качи след нея. Амбра доволно се отпусна на задната седалка. Не беше свикнала да я глезят така.

— Как се чувстваш? Някакви оплаквания след измръзването? — поиска да знае той.

— Не, никакви. Къде ще ходим?

— Ще видиш.

— Мачо — промърмори тя, но с половин уста.

В колата беше приятно топло и Том ухаеше хубаво, а тя щеше да ходи някъде след работа, вместо да зяпа телевизия вкъщи и да дояжда остатъци. И щеше да бъде с един от най-привлекателните мъже, които е срещала. Том сякаш ставаше все по-хубав с всяка следваща среща. Възможно ли е да е имало момент, когато изобщо не е смятала, че той изглежда добре? Погледна крадешком към седалката, където краката им почти се докосваха.

— Как беше работата? — попита той.

— Необичайно спокойна. Рядко се случва. Но във всеки момент може да избухне някоя криза. Ти какво прави днес? Да не си се върнал на работа?

— Обядвах с Матиас, попълвах документи и поканих една красива жена на среща.

Беше лигаво и тя вдигна очи към небето, като се мъчеше да не показва, че всъщност се вълнува. Боже, той беше почти неустоим, когато се държеше по този начин!

На „Хамнгатан“ слязоха от таксито. Валеше сняг, големи меки снежинки се рееха във въздуха, беше направо нелепо романтично. По витрините малко по малко започваха да излагат пролетни артикули, но коледните лампички още висяха по дърветата и фасадите и мигаха в мразовитата вечер. Ухаеше на греяно вино и печени бадеми, а отнякъде се чуваше музика.

Вървяха към Кралската овощна градина, подминаваха павилиони, които продаваха джунджурии и сувенири около празния фонтан. В едно малко павилионче предлагаха норландски специалитети и Амбра се спря. Докато ги разглеждаше, взе да души въздуха.

— Откъде идва тази миризма?

Том посочи една камионетка:

— Обичаш ли гофрети?

— Иска ли питане? Обожавам ги — каза тя искрено и устата й се напълни със слюнка.

Миришеше божествено.

— Искаш ли? Или предпочиташ истинска храна? — попита той.

— Гофрети — отвърна тя твърдо.

Той купи по една за двама им.

— Какво сладко? — попита той, докато гофретникът съскаше и се тресеше от нагорещяването на маслото и тестото.

Амбра прочете менюто — малини, къпини, ягоди.

— Искам от всички. И сметана. И захар. — Тя му се усмихна щастливо.

Том извади една овча кожа от чантата си, постла я на близката разнебитена пейка, върна се до павилиона да вземе картонените им чинийки и след това двамата седнаха под мигащите лампички и снежинките да изядат горещите хрупкави гофрети с всички видове сладко. После Том купи по още една и довърши няколкото залчета, с които тя не успя да се справи.

Накрая той стана и изхвърли чинийките и салфетките им в кошчето. Амбра търкаше ръце една в друга, беше много студено, но тя не искаше срещата да свършва. Може би щяха да отидат някъде да пият кафе или малко питие? Не че знаеше заведенията наоколо. Огледа се, виждаше само павилионите и туристите. Не биваше да предлага гофретите — вече беше преяла.

— Ама ти трепериш! Хайде, да ставаме — възкликна той.

Амбра зарови брадичка в шала. Минаха покрай един павилион, в който продаваха портфейли, ключодържатели и аксесоари. Том се спря.

— Избери си — посочи той плетените шапки.

— Няма нужда, добре ми е — запротестира тя.

— Трепериш.

Амбра понечи да откаже, имаше си граници това приятно глезене, макар че Том имаше право — тя мръзнеше. И в този момент забеляза бели пухкави наушници от овча кожа. Точно каквито беше видяла в Кируна. Посочи ги:

— Искам тези. Но мога сама да си ги купя. — Тя извади портмонето си.

— Прибери го — нареди Том, взе наушниците, плати и й ги сложи.

Бяха приятно топли, ръкавицата му докосна бузата й и тя се усмихна на нежния му жест.

— Хайде. Да пробваме. — Той кимна по посока на изкуствената ледена пързалка насред парка. Оттам се чуваше музиката.

— Ха-ха!

Тя помисли, че се шегува. Но Том вдигна чантата и я отвори. Под овчата кожа се криеха чифт хокейни кънки.

Амбра поклати глава, изведнъж сериозна. Това вече не беше добре.

— Не искам — отсече тя.

— Хайде, забавно е.

— Не мога. Никога не съм се качвала.

— Никога?

Всички онези училищни излети, на които й се налагаше да стои отстрани, понеже нямаше кънки. Никой никога не беше сметнал, че си струва усилието да я научи, да й купи дори кънки втора ръка, затова така и не се беше научила. А сега беше твърде късно.

— Не мога — повтори тя и го изгледа сърдито.

Вече не беше забавно. Тя мразеше да прави неща, които не умее.

— Амбра! Мога да те науча.

— Не.

Той изглеждаше разочарован:

— Но защо?

— Ще падна и ще се пребия.

Всички ще се смеят.

— А ако ти обещая, че няма да паднеш?

Тя искаше единствено да я остави на мира.

— Здрав съм като стена, няма да те оставя дори да се хлъзнеш. Дай ми десет минути, ако още не ти харесва, разбира се, ще спрем, но го предложих само защото мислех, че ще ти хареса.

— Ако се утрепя, ще падне голям смях — изсъска тя.

— Няма да се утрепеш — заяви той самоуверено.

— Не ставай смешен, няма как да знаеш.

— Вярно е. Но мога да ти обещая, че ще направя всичко по силите си да те пазя. Бива ме в тези неща.

Наистина никак не й се искаше, но накрая избра чифт кънки по мярка от тези, които даваха под наем. Бяха много хубави, трябваше да го признае. Чисто бели с пухкава кожа по ръба. Тя седна на една пейка, събу си ботите, завърза кънките и после се опита да се изправи. Веднага залитна, размаха ръце, сърцето й се качи в гърлото, но Том, който беше готов много по-рано, незабавно се озова до нея.

— Залитай колкото искаш, аз те държа — каза й спокойно.

Тя реши, че мрази карането на кънки повече от всичко на света. На второ място мразеше Том.

— Пробвай. Ако се олюляваш, се хвани за мен.

Тя се вкопчи в него с всички сили, чакаше всеки миг да се стовари на леда. Беше толкова ядосана, че очите й се насълзиха. Но Том не я лъжеше. Колкото и да залиташе и да се хлъзгаше, той не губеше равновесие, не я изпускаше. И не се смееше. Това беше най-важното. Не й се присмиваше.

— Ужасно е трудно — измърмори тя, докато със стегнато гърло се мъчеше да се задържи върху лъскавия лед.

Кънките се изплъзваха изпод краката й, но той я държеше и тя може би все пак нямаше да се пребие, поне не в първите секунди. Успя да координира краката си и се плъзна половин метър. Издиша и се отпусна съвсем лекичко.

— Точно така, дишай — насърчаваше я той.

Тя не отговори. Но най-големият страх започваше да отстъпва и при всяко успешно плъзване увереността й растеше. Отпусна се още мъничко. Изведнъж отново чуваше музиката. Досега беше толкова уплашена, че ушите й бучаха, но вече я чуваше. И виждаше мигащите лампички, окачени около пързалката. Ако преглътнеше факта, че вероятно е най-жалката кънкьорка на цялата пързалка, преживяването не беше чак толкова отвратително. Пък и й даваше възможност да се вкопчи в Том и във великолепното му тяло, което, трябваше да признае, си беше удоволствие. Том се движеше уверено по леда, все едно е роден на кънки. Когато тя успя да се огледа наоколо, без да забие нос или да размаха отчаяно ръце като плашило, установи, че макар да имаше много добри кънкьори — включително и куп деца, които се пързаляха сто пъти по-добре от нея, — никой не я зяпаше и не й се смееше.

— По-добре ли е? — попита Том.

— Малко — призна тя неохотно.

— Минаха десет минути. Искаш ли да си ходим?

Не, вече не искаше. Продължи да го стиска и заедно се плъзгаха бавно из пързалката. Едва ли някога щеше да стане майсторка на кънките, но беше невероятно удоволствие да усвоиш нещо, което винаги си смятал за непостижимо.

— Карам кънки! — засмя се тя, стиснала конвулсивно лакътя му с две ръце. Направи още няколко леки движения, но в нейния свят и те се брояха за каране.

Някъде след третия кръг около малката пързалка Том си свали ръкавиците и ги прибра в джоба си. После махна едната й ръкавица и я хвана за ръка.

— Трябва да те държа топла — измънка.

Въртяха се така, нейната ръка в неговата, а след малко той се завъртя, без да я пуска и за секунда.

— Какво правиш? — изписка тя.

Той се плъзгаше назад, хвана и двете й ръце.

— Свий леко коленете.

Амбра се подчини, като внимаваше да не падне. Залитна, обхвана я паника, но той спря и пак я пое в обятията си, стабилен като танк.

— Държа те — промълви.

Тя го стискаше здраво:

— Не ме пускай.

— Няма, обещавам.

На другия ден сигурно всичко щеше да я боли, но си заслужаваше. Музиката и ароматът на греяно вино, хората, които се пързаляха, смееха се и се радваха. Точно това си фантазираше понякога за живота, но рядко се превръщаше в действителност. Плъзгаха се по леда, бавно, всички останали ги изпреварваха, но Амбра се наслаждаваше на всяка секунда. Вече беше по-стабилна върху кънките, всичко се въртеше около правилното съчетание от равновесие и безстрашие, знаеше го, но въпреки това се притискаше към Том, облегнала глава на рамото му, приятно й беше да се чувства защитена и обгрижена.

Вдигна очи към него в момента, в който и той я погледна. Очите му проблясваха от шарените светлинни около пързалката, беше толкова близо до нея, че виждаше всяка мигла, всяко косъмче на веждите му. И тогава той приближи уста към нейната и я целуна, докосна устните й нежно, съвсем лека целувка със затворена уста и меки устни, като продължаваше да я държи здраво и сигурно. Навярно дори да искаше, не би могла да падне. Затвори очи, потъна в целувката. Ръцете му се сключиха около нея и двамата бавно се плъзгаха заедно чак докато музиката утихна. Тя му се усмихна зашеметена.

— Как са краката? — попита Том тихо.

— Болят леко — призна тя.

Беше твърде меко казано — отдавна бяха изтръпнали.

— Впечатлен съм, че издържа толкова дълго — похвали я той и бавно я насочи към пейката, където се бяха преобули.

— Седни — заръча й и коленичи пред нея.

Дъхът му се виеше като облак пред устата и Амбра гледаше тила му, докато той се занимаваше с едната й кънка. Развърза връзките и бавно я свали. Тя въздъхна. Ох, наистина боли! Той обхвана ходилото й с ръка и внимателно го стисна.

— Утре ще го усетиш — поклати глава.

Амбра си седеше на пейката и се оставяше на грижите му. И двамата мълчаха. Тя протегна ръка и го погали по косата. Беше нежна и студена, прокара пръсти през нея. Той бавно свали другата кънка.

— Том — промълви тя и той хвана ръката й, целуна дланта й и тя рязко си пое въздух.

Беше толкова нежен жест, устните му върху дланта й, гъделичкащата брада, топлата уста. Тя се наведе, потърка чело в неговото, затвори очи и вдиша аромата му. Боже, как го желаеше, как искаше и той да я желае! Не разбираше как може да я привлича толкова силно, не само фактът, че беше хубав и вълнуващ, и очевидно умееше всичко на света, включително и да я научи да кара кънки, но и целият Том. Мирисът му. Тялото му. Всичкото му. Такива неща не й се случваха и определено не ги беше преживявала с друг мъж. Не можеше да мисли. Нима не беше влюбен в друга жена? Допреди седмица беше, а Том не изглеждаше да е от мъжете, които се променят бързо. С други думи, всичко вървеше право към разбито сърце. Нищо добро нямаше да излезе от това. Но той ми купи наушници.

— Ей сега се връщам — каза Том и отиде да върне кънките.

Тя бавно се изправи, той дойде, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си — най-естественият жест на света.

Ако имаха презервативи, щяха да се любят в Кируна, тя беше сигурна. А ако получеше онова, което искаше, докато Том беше в Стокхолм — какво толкова? Като знаеше, че времето им е ограничено, нямаше да остане наранена. Нали? Притисна се към него. В най-лошия случай сърцето щеше да я позаболи. От толкова не се умира. Какво да прави сега? Дали просто да го предложи? Ами ако той откажеше, ако тя пак беше сбъркала? Но нали я целуна? Това би трябвало да означава нещо.

— Амбра? Наред ли е всичко? Много си мълчалива.

Кажи го сега!

Искаш ли да дойдеш у нас? Искаш ли да легнеш с мен? Без усложнения, просто силното ти тяло върху моето.

Но тя беше обляна в студена пот и безумно уплашена. Не можа да изрече думите, не беше способна.

— Просто съм малко уморена — отвърна и едва не направи гримаса заради собствената си глупост.

Можеше ли да измисли по-идиотска фраза в този момент? Та той беше джентълмен, сега, естествено, щеше да й пожелае лека нощ.

— Имала си дълъг ден — кимна Том като по поръчка. — Искаш ли да се прибираш?

Да, да, именно. Вечерта беше твърде хубава, не би могла да продължи така, не и в истинския живот. Сега щеше да се прибере вкъщи и да легне сама на дивана, вместо с него.