Само един риск

50

На другата сутрин Амбра се събуди с махмурлук, който спокойно можеше да заеме първото място в класацията й „Най-ужасните махмурлуци в живота ми“.

Никога повече нямаше да близне алкохол, имаше нещо недостойно в това усещане.

Дори не смееше да завърти глава, не помнеше как се е прибрала вкъщи и имаше ужасното чувство, че може да е поканила… о, боже, дори не помнеше как му беше името. Фредрик? Патрик? Хенрик — точно така! Тя примигна и с усилие завъртя глава. Беше сама в леглото, слава богу. Да, вярно, с Хенрик се разделиха малко след като си тръгнаха от партито.

Амбра взе такси, плака по целия път от Юргорден до Стария град, плака в антрето, в банята и във възглавницата.

Сега не можеше дори да мига. Едва дишаше. Всичко й беше подпухнало.

Но и всичко беше приключило, така че нямаше значение как изглеждаше и как се чувстваше.

— Как мина купонът? — попита Джил, когато се обади малко след обяд.

От събуждането си Амбра пиеше всички възможни хапчета против главоболие, а сега лежеше на дивана и зяпаше „Капанът на лукса“.

Намали звука на телевизора и придърпа одеялото до брадичката си. Зъзнеше.

— Чудесно. Като изключим, че бившата на Том цъфна и той ме заряза и прекара вечерта с нея. Но иначе беше супер.

Джил мълчеше.

— Как се чувстваш? — попита накрая, съвсем тихо.

— Горе-долу.

Джил въздъхна.

— Правихте ли секс?

Амбра помисли за секса в тясната ниша пред огледалото.

Истината беше, че бе вълшебно. Нямаше по-подходяща дума. Начинът, по който Том я гледаше в огледалото, как я докосваше, тя беше почувствала, че са се сближили изключително много, не само физически, но и духовно. Все едно не беше просто секс. Но онова, което за нея беше магия, за Том е било просто физическо желание и удоволствие. Оставаше й само да се опита да се държи като зрял човек.

— Не — излъга.

Сестра й щеше да се възмути, а точно сега Амбра нямаше сили да търпи критики.

— Отнесъл се е с теб като с боклук — изсъска Джил.

— Да — съгласи се Амбра.

Джил имаше право, тя се беше самозаблудила.

— Искаш ли да знаеш аз какво мисля? — попита Джил.

Амбра усещаше, че не иска.

— Трябва по-бързо да се запознаеш с някой друг. И да го забравиш.

Изобщо не биваше да обсъжда Том с Джил. Съветите й бяха ужасни.

— Не усещаш ли колко отвратително звучи? Хората не са заменими, ти си луда.

— Може би. Но аз ли лежа вкъщи да се самосъжалявам? Не. Стегни се малко. Мъжете са идиоти.

— Аз съм идиотката — поклати глава Амбра.

По-добре, че се приключи толкова бързо, повтаряше си. Преди чувствата й да са станали още по-силни. Само дето чувствата й вече бяха силни и тя се чудеше колко още пъти ще издържи да я изоставят.

Изтегна се по гръб, зяпаше апатично в тавана на хола си.

— Носеше ли роклята? Обувките?

— Да му се не види, Джил, няма значение какво съм носела! Голямата му любов се появи и го погледна като безпомощна сърна и той ме заряза, без да му трепне окото.

— Някои мъже не могат да устоят на жена в нужда от помощ. Сигурно обожава да се прави на герой.

— Вероятно.

— Тези мачовци! Знаят, че момичетата ги харесват, и се възползват.

Амбра се зави презглава.

— Никой не се е възползвал от мен. Сама си го избрах. Но не ми се говори повече. Утре съм на работа — каза тя и затвори.

Трябва някак да си стъпи на краката, помисли си тя и се сви на кълбо на дивана. Плака под одеялото, докато пак й стана трудно да диша. Том позвъни веднъж, но тя му затвори и той не повтори опита. И по-добре, каза си.

Рано на другата сутрин Амбра започна новата си петдневна смяна. По единайсет часа дневно „Афтонбладет“ я притежаваше, можеше да я изпраща, където реши, да й нарежда да работи извънредно и да я командирова по целия свят.

Тя остави чантата си на стола, протегна се и се прозя. Редакцията изглеждаше както винаги. Сънени репортери, чистачи и супербодрата Грейс, която маршируваше из офиса в тясна пола, впито сако „Армани“ и обувки „Лубутен“.

Амбра си сипа кафе, сподави поредната прозявка и се опита да се посъживи. Още я мъчеше махмурлук, всичко й беше като в мъгла. Хенрик се беше обадил предния ден да види как се чувства. Той наистина беше добро момче. Как й се искаше да се интересува от него, да беше отговорил онзи път, когато му писа, да бяха излезли, да се бяха харесали, да ходеха. И сега може би щеше да бъде влюбена в него.

Тя облегна чело на дланта си. Как й се искаше изобщо да не беше стъпвала в Кируна, никога да не беше срещала Том! Може би пък някой ден, да речем след десет години, щеше да е благодарна, че го е срещнала. Но не и днес. Сега изпитваше единствено терзание, срам и празнота в гърдите, която твърде много напомняше за непоносима мъка.

Том пак беше звънял, но тя нямаше сили да говори с него.

Написа кратка дописка за някакво приложение за срещи, докато се питаше какво ли прави той. Дали е с Елинор? Дали още са в Стокхолм? Дали са правили секс? Докато четеше прессъобщението на ТТ, си мислеше как й се иска да иде да ги шпионира, да върши нещо, за да премахне тази отвратителна болка. Но разбира се, не направи нищо подобно, продължи да работи, да размишлява и да капсулира емоциите, доколкото бе възможно. Искаше й се да помоли Джил да пита Матиас дали знае нещо. Но и това не направи. Просто се опитваше да издържи.

Стегни се, Амбра.

След обяд провери пощата си, изтри всички хейтърски мейли — Лорд_Брутал беше особено противен днес — и накрая отговори на няколко любезни писма от читатели.

Докато зяпаше с празен поглед монитора, пристигна имейл от Карщен Лундквист, експерта по въпросите на сигурността. Боже, напълно го беше забравила!

В темата пишеше: Получих ново инфо, да поговорим? Тя дори не смогна да отговори, преди той да дойде при нея. Носеше панталон от рипсено кадифе, неизгладена риза и когато приближи, тя видя, че е обул един кафяв и един син чорап.

— Имаш ли време? — попита я.

Амбра му кимна да седне на стола срещу нея. Той сгъна длъгнестото си тяло и придърпа стола по-близо.

— Още ли те интересува Чад?

— Какво си открил? — поинтересува се тя, без да разкрива, че през последните дни изобщо не е помисляла за Чад.

— Онзи район, който обсъждахме? Изглежда, там е било извършено някакво нападение.

— Какво нападение?

— Говори се, че са дошли чуждестранни войници, изклали цивилно население, изнасилили жени. Ужасно.

Карщен се облегна назад и я изгледа с умислено изражение. Имаше още нещо, виждаше го на лицето му.

— Има връзка с шведска фирма за сигурност, което прави цялата история значително по-интересна, поне от наша гледна точка. Беше ме питала за шведските фирми за сигурност?

Амбра кимна, не можеше да продума. Дали хората на Том бяха избивали цивилни в Чад? Изнасилвали жени? Нали не можеше да е истина? Том й беше говорил за морала си, беше гарантирал, че никой невинен не е загинал, и тя му повярва. Дали е излъгал? В такъв случай колко африкански живота струваше животът на една шведска лекарка? Дали Изабел знаеше? Дейвид Хамар? Ако беше истина, тук имаше сензационна история.

Карщен продължи умислено:

— Направих някои проучвания. Изглежда, че хора от шведска фирма за сигурност наистина може да са се намирали в района по същото време. Предполагам, че вече се досещаш коя е фирмата.

— Кажи все пак.

Гласът й беше изтънял. Тя взе чашата си, допи последните ледени глътки кафе. А си беше въобразявала, че този ден не би могъл да стане по-ужасен. Грейс беше права — винаги може и по-лошо.

— „Лоудстар Секюрити Груп“ — изрече той.

Повдигаше й се.

Боже Господи!

Погледна Карщен, не знаеше какво да каже.

Трябваше да провери това. Разбира се, имаше много неясноти и догадки.

Но все пак.

Беше ужасяващо.

Том Лексингтън трябваше да е малоумен, за да си мисли, че тя не би могла да открие тази информация.

— Какви са източниците ти? — попита, все пак това беше изключително важен въпрос.

— Несигурни — призна той. — Много неща не са потвърдени. Затова исках да се посъветвам с теб. Не бих написал нищо, базирано само на това, но може би ти разполагаш с повече. — Той се изправи, изпъна дългите си ръце. — Трябва да вървя — каза и си отиде.

Амбра остана на място, опитваше се да анализира всички факти възможно най-обективно. Информацията беше несигурна, меко казано. Всякакви хора се стараеха да разпръскват дезинформация, особено пък в тази област. Нуждаеше се от второ мнение. Погледна Грейс.

— Може ли да поговорим на четири очи? Трябва ми съвет.

Седнаха в една от конферентните зали и тя разказа всичко на Грейс.

Освен че беше спала с Том, разбира се. И нито дума за срещите им. Нито за приема, сауната и Северното сияние. С други думи, разказа й почти всичко.

Грейс се облегна назад, загледа се в тавана и после заговори със затворени очи:

— Бивш шведски елитен войник, който първо е убивал и изнасилвал цивилни в чужбина, после е бил пленник? И шведка, освободена от похитители? Несъмнено звучи интересно. — Тя отвори очи и погледна Амбра. — Искаш ли да го напишеш? „Афтонбладет“ разкрива може би? Може да се получи страхотно. И между нас казано, точно от това се нуждаеш.

Да, Амбра си мислеше същото. Подобна история почти щеше да й гарантира мястото в „Разследвания“ и признанието на Дан Першон. Може би дори Голямата журналистическа награда.

— Но не съм сигурна, предпочитам да изчакам, докато науча повече.

— Окей — прие Грейс, свали краката си от масата и се изправи. — Но както казахме, звучи интересно.

— Слушай, Грейс, така и така говорим… — започна Амбра.

Грейс обаче явно се досети за какво става дума. Въздъхна тежко:

— Ако е пак за тази работа с приемните семейства — не, не и не.

— А ако намеря повече информация?

Амбра не можеше да се предаде, струваше й се по-важно от всичко останало.

Грейс махна разсеяно с ръка:

— Да, да, хубаво, тогава бихме могли да поговорим. А сега трябва да вървя. Ще ме интервюират за някое от онези идиотски шарени списания.

Амбра се върна на бюрото си и набързо написа статия за времето — запита се колко ли дописки за времето е написала през годините — и после, точно преди втората оперативка за деня, получи есемес. Беше от Елса:

Научи ли нещо за снимката, която ти пратих?

И това беше забравила напълно. Уф, ужасно е да си влюбен, отнема твърде много време! Как можа да забрави онези момиченца? Хвана я срам.

Още не.

Амбра отвори снимката, която Елса й беше изпратила преди няколко дни — непознатият мъж, с когото говореше Есаяс. Нещо я глождеше дълбоко в мозъка — къде беше виждала този човек и преди? Забарабани раздразнено с пръсти.

Отиде до кафе машината. Постоя там няколко минути да подслушва чуждите разговори. Помисли. Хрумна й нещо. Бързо се върна на бюрото си, сложи си хендсфрито и се обади на Хенрик Стол.

— Здравей! — поздрави я той топло. — Как си?

— Обаждам се по служебен въпрос — обясни тя смутено.

— Казвай.

Нещо, което той спомена, докато се наливаха, беше проникнало през алкохолните изпарения и сега изведнъж изскочи в съзнанието й.

— Не спомена ли, че имате модерна търсачка по изображения? Дали би могъл да ми помогнеш?

— Прати снимката и ще се погрижа.

— Сигурен ли си? Въпреки че сме конкуренти?

— Позволи ми да бъда твоят рицар на бял кон. На нас тук толкова рядко ни се удава възможност.

Амбра му препрати снимката. Вече отиваше на оперативната в три часа, когато пристигна отговорът:

Казва се Уно Алто. В интернет няма следа от него, но успяхме да направим търсене в дълбокия интернет и го намерихме. Оказа се екзорсист от Финландия.

В първия момент тя си помисли, че Хенрик се бъзика с нея. Но после отвори информацията, която беше приложил, прегледа я, докато другите сядаха по местата си. Беше истина. Уно Алто беше истински старовремски откачен лестадиански екзорсист. Който си общуваше с Есаяс. И тя си спомни къде го е виждала. На обявлението пред църквата. Всички предупредителни сирени завиха в главата й.

— Амбра? — чу гласа на Грейс настоятелно, явно беше задала въпрос.

— Извинявай, не те чух. — Тя се върна с мъка в действителността.

Оливер й хвърли злобен насмешлив поглед, докато Грейс повтаряше въпроса. Защо все попадаше в една смяна с Оливер Холм? В „Афтонбладет“ имаше безброй репортери, които никога не виждаше, не можеше ли Оливер да е сред тях?

Грейс я изгледа намусено и продължи оперативката. Говореха за заглавия, текстове и гледни точки, неща, които Амбра обикновено обичаше да обсъжда, но сега й беше трудно да се съсредоточи върху тях.

Оливер каканижеше за нещо, което искал да напише. Амбра се прозя, беше изтощена.

— Амбра? Ти имаш ли нещо? — Гласът на Грейс я стресна.

Като че ли беше почнала да клюма.

— Току-що научих, че в Кируна е пристигнал екзорсист. Искам да го проуча.

Грейс вдигна вежда.

Оливер изсумтя:

— Пак ли същата история? Нали вече се разправихме с един такъв?

Амбра го изгледа с най-убийствения си поглед. Сама знаеше, че не е в най-добрата си форма днес, че я измъчваха махмурлук, неприятни колеги и несподелена любов по някой, който можеше да се окаже откачен психопат — нямаше сили на всичкото отгоре да бъде мила с Оливер.

Трябваше да направи голям удар, иначе можеше да забрави за позицията в отдел „Разкрития“.

— Става дума за важна история за деца под заплаха — заяви тя с леден тон.

— Не можеш ли да ни разкажеш за Чад? — намеси се Грейс.

Амбра я погледна изненадано, поклати глава. Вече й беше казала, че иска да почака.

— Прекалено добро е, за да не се поразровим. Незаконно. Секретно. Точно това ни трябва, такъв тип статия. Все пак сме вечерен вестник.

— Само че не искам да го пиша, още не.

Беше прекалено несигурно, пълно със спекулации, почти мръсно. Същевременно беше супериронично, че тя може би жертваше кариерата си, за да не изобличи мъж, който се беше отнесъл така безсърдечно с чувствата й.

Ако Том и хората му бяха извършили онези нападения, естествено, трябваше да си получат заслуженото. Но засега информацията изобщо не беше потвърдена. А и тя не можеше да повярва, че Том може да е замесен в нещо подобно.

Оперативката приключи и всички напуснаха стаята, освен Оливер, който остана с Грейс. Амбра ги видя да разговарят оживено и си отиде с усещането, че пропуска нещо жизненоважно.

В момента, в който излезе от стаята, извади телефона.

Този път Лота вдигна веднага:

— Да? — каза тя рязко и хладно.

— Получихте ли съобщението ми? — попита Амбра.

В отговор чу дълга и дълбока въздишка.

— Помислих го за глупава шега. Екзорсист? Време е да се откажете.

— Вие сте длъжни да следите какво става с децата. Това променя ситуацията.

— Като изключим, че не съществуват екзорсисти.

— Мога да ви изпратя информацията, с която разполагам — предложи Амбра.

— Не, чуйте ме. Ако не престанете да ми звъните, ще се оплача от вас.

И с тези думи Лота тресна слушалката в ухото й.

През остатъка от следобеда Амбра писа статии, но тревогата стягаше гърдите й. Когато стана да си върви, Оливер още беше на бюрото си. Грейс се беше надвесила над него и разговаряха тихо.

Следващият ден премина по същия начин, освен че Том повече не се обади. Тя работи цял ден, после се прибра вкъщи. След това спа неспокойно, стана рано-рано, вървя пеш до работа в зимния студ. Прозя се, включи компютъра, пи кафе, провери какво става по света.

Един час цареше спокойствие.

В осем часа адът се отприщи.

Голямата новина на деня се появи с огромни, черни, убийствени букви.

ШВЕДСКИ НАЕМНИЦИ УБИВАТ ЦИВИЛНИ

ТЕРОРЪТ В ЧАД

Амбра го прочете и сбърчи чело. Не може да бъде!

Не!

Или…

Отвори статията. Прочете я с нарастваща паника. Та това беше нейната история! Само че с други думи. С ъгли, от които никога не би подходила. Груби думи, инсинуации, агресивни твърдения.

За Том. За „Лоудстар Секюрити Груп“. За тайни военни формирования, частни елитни войници. За оръжия и незаконни операции. И снимки, Господи, нейните снимки!

Амбра четеше, а сърцето й биеше толкова бързо, че сякаш щеше да се пръсне. Думите и фразите изскачаха пред нея като обвинителни показалци.

Лекарката Изабел де ла Грип отвлечена.

„Афтонбладет" потърсил Том Лексингтън за коментар.

Боже! Господи!

Статията беше подписана от Оливер Холм. Бяха му направили нов профил и снимка, забеляза тя, много по-големи от предишните. Неговото име беше изписано под репортажа. Но това бяха нейната информация, нейните снимки, нейната вина.

Беше същинска катастрофа.

Тя погледна към Грейс, която стоеше пред компютъра си, погълната от работа.

— Какво сте направили?

Все още частица от нея вярваше, че това е зловеща шега, злобен номер или пък кошмар.

— Оливер Холм поиска да напише статията. Писал е подобна и преди, имаше източник във Външно министерство, затова решихме да действаме. Ти каза, че не искаш, затова я дадох на него.

— Казах, че информацията не е потвърдена — изсъска Амбра колкото можеше по-остро, но накрая гласът й потрепери.

— Оливер говори с Карщен и прецени другояче. Искаше да напише статията, аз му дадох зелена светлина и цялата информация. Тя не е твоя собственост.

— Ами снимките?

Те си бяха нейни. Но нали беше изпразнила мобилния? Дали снимките се бяха озовали в служебния сървър? По дяволите!

Грейс впи черните си очи в нея — погледът на строгия шеф.

— Ти си направила тези снимки за вестника, Амбра, „Афтонбладет“ ги притежава. Оливер ги взе от служебния ти компютър. Но сме писали името ти под тях, спокойно.

Не това беше тревогата на Амбра.

Значи името й фигурираше в статия, която щеше да съсипе Том. Вече беше пусната на сайта, но това беше само началото, тя го знаеше. Имаше пълния потенциал да се развие до същинска медийна истерия, истинско клане. И жертвата щеше да бъде Том. Тя дори не беше сигурна от кое се бои най-много. Че информацията ще се окаже вярна, или че е измислица.

И двата варианта бяха катастрофални, но по различен начин. В девет часа телефоните започнаха да звънят. Медиите и новинарските агенции се бяха събудили и надушваха кръв.

Амбра искаше единствено да се скрие. А това дори не беше най-лошото.

Какво ще стане, когато Том прочете новината?