Само един риск

8

Няма как предварително да знаеш какво ще излезе от едно интервю, мислеше си Амбра, докато седеше срещу Елса Свенсон с плетена възглавничка зад гърба. Елса имаше рядка бяла коса и тъмнокафяви очи. Приличаше на добра фея от филмче на „Дисни“. Но човек никога не можеше да знае предварително. Милите стари дами можеха да се окажат психопати убийци. Не се случваше често. Но се случваше.

Веднъж Амбра беше интервюирала жена на средна възраст, която събираше чашки за яйца. С мек глас й беше разправила как й писнало от постоянните изневери на съпруга й. Вързала го за кухненски стол, измъчвала го с ютия, отвертка и вряла вода, след това го удушила с въже за простиране. Накрая успяла да го напъха във фризера в гаража.

Тъй че не — човек никога не знаеше какво ще излезе.

Амбра драскаше в бележника си и чакаше Тарек да приключи със снимането на послушно позиращата Елса.

Младежът прегледа кадрите във фотоапарата и кимна на Амбра, че е доволен.

— Трябва да вървя — каза той извинително.

Докато Тарек се сбогуваше, Елса взе тюркоазен шал от дивана и се наметна.

— Ще направя кафе — подхвърли и отиде в кухнята.

Амбра остана в хола. По всяка вероятност се беше разкарала напразно. Всъщност най-често ставаше точно така — не излизаше нищо. Елса не изглеждаше изкуфяла и Грейс може би имаше право, може пък да имаше интересна история, но въпреки това й се струваше малко вероятно. Огледа се. Жилището не подсказваше нищо необичайно. Плетени покривчици и пожълтели чамови мебели, както във всеки пенсионерски дом, който Амбра някога бе посещавала. Розови зюмбюли в подходящи менчета. Спретнати перденца и усещане за уют.

Елса беше родена през 1923 г. Какво ли не е видяла и преживяла една такава жена? Война, мир, борби за женски права и всичко между тях. И на всичко отгоре извънбрачно дете от министър-председател, известен с любовните си авантюри. Колко място можеше да заеме във вестника? Четвърт страница?

Амбра надзърна през прозореца. Елса живееше нависоко, слънцето още се криеше под хоризонта, но планините се мяркаха в далечината. От рудника се вдигаше пушек, вагонетките се движеха в нескончаем поток. Помнеше този рудник. Зееше от земята като някакво праисторическо чудовище. Веднъж от училище ги бяха водили на учебно посещение. Беше ужасяващо да слезеш под земята, съучениците я дразнеха и… Сякаш от нищото спомените заляха Амбра.

Животът в Кируна беше толкова различен от всичко, което бе преживяла дотогава. Вярно, беше свикнала да се мести от училище в училище и от клас в клас, беше свикнала с промените, новите хора и приемните семейства. Но тук беше толкова студено. И толкова тъмно. И всички говореха толкова различно и никой от съучениците й не се интересуваше от свитото стокхолмско момиченце, което живееше при строгото крайно протестантско семейство Свентин.

— Защо говориш толкова странно?

— Нямаш ли си родители? Да не би да не са те искали?

В междучасията стоеше самичка, слушаше как съучениците й си шепнат, копнееше да се махне. И после се разболя. Сериозно.

— Отиваш на училище — нареди Есаяс Свентин, когато тя седна на масата на закуска и се помъчи да преглътне гъстата овесена каша. Даваха й я без нищо отгоре. Явно сладкото беше грях. Както и много други неща според семейство Свентин.

— Така ме боли ухото — изпъшка тя.

Всъщност нямаше никакво желание да остава вкъщи, ненавиждаше студената дървена къща, но наистина й беше лошо. И ухото туптеше и болеше.

— Кое? — попита той.

Тя посочи дясното. Беше хремава от дни и непрекъснато трепереше от студ. Искаше само да си легне и да се завие. Бъркаше кашата апатично и беше напълно неподготвена за удара. Улучи я право в болното ухо и тя изпищя от болка. Другите мълчаха. Ракел беше заковала очи в масата. Синовете се спогледаха.

— Стига си се лигавило, момиченце — заповяда Есаяс и въпросът беше приключен.

В онази сутрин Амбра припадна в училище, просна се и когато се свести, другите стояха около нея и я зяпаха. Училищната сестра беше мила и ухаеше приятно и на Амбра й се прииска да остане при нея завинаги.

— Имаш ушна инфекция. Трябва да идеш на лекар — каза сестрата и се обади на семейство Свентин.

Естествено, никой от тях нямаше време да дойде да я вземе.

— Ще можеш ли да се прибереш сама? — попита сестрата притеснено.

Амбра кимна, срамуваше се, че никой не го е грижа за нея.

Добра се до вкъщи с разтреперани крака. Предаде думите на сестрата, но семейство Свентин вярваха само в боя и молитвите.

Не вярваха в лекарите, болниците и антибиотиците.

— Така Бог ти показва, че си нечиста, че дяволът живее в теб. Трябва да му се молиш да оздравееш — обясни Есаяс.

Бог обаче явно си имаше друга работа, тъй като Амбра ставаше все по-болна и по-болна. Един ден тъпанчето й се спука. Потече гной.

— Може би все пак трябва да я заведем в болницата — предложи Ракел колебливо.

— Тя е в Божиите ръце — каза Есаяс и с това приключи въпроса.

Амбра оживя, но и до днес чуваше зле с дясното ухо.

А сега отново се намираше в Кируна. Бог явно имаше добро чувство за хумор.

— Яла ли сте някога кафе кашкавал? — попита Елса, когато се върна с поднос и се зае да нарежда чашки и чинийки. Отвори една кръгла опаковка.

Амбра се съмняваше много стокхолмци да са чували за кафе кашкавал, но тя знаеше.

— Да, много го обичам, с удоволствие ще хапна.

— Наред ли е всичко? — Елса се взря в лицето й.

— Да, да.

Елса й сложи едно плоско бяло парче кафе кашкавал в чинията. Повечето хора го ядяха начупен на парченца в кафето, оттам идваше името, но Елса го намаза със златисто сладко от дива къпина и подаде чинийката на Амбра. Кашкавалът беше сладък, жилав и се лепеше по зъбите. Студените къпини отгоре киселееха.

— Съгласна ли сте да започваме? — Амбра остави лъжицата.

Елса кимна.

— Можете ли да започнете от самото начало? Разкажете ми как се запознахте с премиера. Вярно ли е, че имате дете от него?

Елса пиеше кафето си по норландски — от чинийка, захапала бучка захар между предните зъби. Тя остави чинийката.

— Колко от това, което ще си кажем, ще излезе във вестника?

Аха! Вечният въпрос.

— Ако трябва да съм честна, зависи. В крайна сметка моят редактор решава. Ако започнете отначало…

— Разбирам. Да, запознахме се тук, той беше дошъл на курс.

Амбра си водеше бележки, докато Елса разказваше. Историята беше постна, усети го веднага. Някогашен министър-председател, когото половината читатели дори вече не помнеха. Извънбрачно дете, родено при напълно недраматични обстоятелства, което след това водело съвсем обикновен живот.

— Какво прави синът ви днес?

— Той е социален работник.

Допреди едва две-три години вероятно щеше да е достатъчно за статия във вестника, но днес чисто и просто не стигаше. Читателите искаха по-големи сензации. Амбра се почеса по челото. Дали щеше да е достатъчно поне за един абзац?

— Може ли да разкажете нещо повече за министър-председателя?

Не искаше да разочарова Грейс. Може би щеше да успее да придаде личен ъгъл, да открие нещо, което никой друг не знае. Но нали този човек беше всеизвестен с множеството си авантюри и безброй любовници, през годините се беше чувало и за други извънбрачни деца.

— Ами беше като повечето мъже. Не продължи кой знае колко. Исках да задържа детето и това беше краят.

Амбра реши да приключва. Можеше и да излезе нещо кратичко, ако настъпеше суша в новините и ако Тарек беше направил хубави снимки. Но определено не си заслужаваше пътуването дотук. Да, да, ставаха такива работи, а и поне я бяха черпили с кафе кашкавал. Тя погледна крадешком орнаментирания часовник зад Елса. Дали щеше да успее да хване по-ранен полет? Не че имаше за къде толкова да бърза. Чакаше я Коледа с три празни червени дни на календара.

— Защо решихте да разкажете за това чак сега? — попита разсеяно.

— И преди са ме питали. Случва се през равни интервали от време. Някой съсед се обажда във вестник, за да продаде новината. Винаги съм отказвала, не смятам, че на някого му влиза в работата.

Тук Елса имаше право.

— Но този път се съгласихте. Защо? — настоя Амбра.

Елса дълго я гледа в очите.

— Заради вас — каза накрая.

— Заради мен ли?

— Когато казаха, че се обаждат от „Афтонбладет“, приех. При условие вие да направите интервюто.

Виж ти. А тя си мислеше, че Грейс преувеличава.

— Благодаря ви за доверието — каза вежливо.

— С вас сме се виждали и преди — заяви Елса.

Амбра неловко поклати глава. Ако изобщо беше вярно, нямаше никакъв спомен, но пък тя се срещаше с толкова много хора.

— Къде сме се срещали?

— Тук, в Кируна. Живях тук, когато вие бяхте при семейство Свентин. Знам колко страдахте при тях.

Амбра настръхна. Не знаеше какво да каже, но си помисли, че това е едно от най-лошите неща след детските й страдания. Да научи, че хората са знаели какво става, но никой не й се е притекъл на помощ… Някои рани зарастваха по-трудно от други.

Лицето на Елса се набръчка.

— Опитахме се да ви помогнем. Но Есаяс имаше силно влияние над хората, които решаваха. Аз пишех писма. Звънях по телефона. Но не успях. Толкова съжалявам.

— Мина много време — промърмори Амбра, все още шокирана.

Да израсне по този начин, цял живот да се пита защо възрастните са я предали, не са взели нейната страна, не са й повярвали. Не беше случайност, че сега, като репортер беше избрала да се бори за онези, чийто глас не се чува. Това не беше просто работа. Беше призвание.

— Чудех се какво е станало с вас. И после един ден видях името ви в „Афтонбладет“. Следях кариерата ви и много исках да ви видя, но ще ви разбера, ако ме смятате за луда.

Амбра се облегна назад, осмисляше информацията.

— Извинете, ако съм ви шокирала. Ще отида да направя още кафе, докато дойдете на себе си.

Елса отиде в кухнята и Амбра се изправи. Какъв обрат само! Не знаеше как да реагира. Отиде до библиотечката и се загледа в заглавията на книгите. Нещо друго в думите на Елса също я глождеше, нещо, което трябваше да провери, преди да приключат. На един бюфет имаше купчина с неща, които приличаха на фотоалбуми; странното чувство отново споходи Амбра. Нещо, което Елса беше казала, но тя беше пропуснала да я помоли за пояснение.

Жената се върна с кафето. Остави подноса на масата.

— Чудя се за нещо… — поде Амбра.

— Да?

— Споменахте, че когато сте се запознали, министър-председателят е бил тук на курс. Какъв курс?

Елса докосна фотоалбумите. Изглеждаха стари, бяха големи и със сложни златни мотиви.

— Тук идваха много хора — каза тя бавно. — Всъщност най-вече чужденци. Известно време нямаше нито едно свободно място.

— Вие ли сте водили курса, за който е дошъл министър-председателят?

— Първия го водех лично. След това го водехме заедно с жена ми.

Минаха секунда-две, преди Амбра да схване думите й.

— За жена ли сте била женена?

Това не го пишеше никъде.

Елса пак докосна албума, този път с тъжно изражение.

— Имахме от онези регистрирани партньорства, но успяхме да се оженим чак през 2009. Дори и тогава пасторът се опита да ни спре. Тук, на север, хората са много по-консервативни. Наложи се да отидем в друга църква. И да, оженихме се. Ингрид почина миналото лято.

— Моите съболезнования!

— Благодаря. Вече съм добре. Беше по-възрастна от мен и имахме много хубави години заедно, тя не би искала да тъгувам. Една нощ разпръснах праха й долу на площада. — Елса се изкикоти и за момент Амбра я видя като млада жена със светла коса и пакостлив поглед. — Ако може, бих ви помолила това да не го пишете.

Амбра кимна. Разсеяно отпи няколко глътки от новото кафе.

— Обещавам — каза и си помисли, че е време да тръгва.

Харесваше Елса. Стана й малко по-добре, като научи, че все пак на някого му е пукало, макар и да не е успял да помогне.

— А какъв беше курсът? — сети се да попита.

Може би министър-председателят се е интересувал от отглеждане на северни елени и се е записал на курс по история на развъждането на елени. Или пък е обичал да дялка фигурки от брезова кора. Освен да прави извънбрачни деца, разбира се. Тя провери дали е прибрала лаптопа както трябва.

— Това беше през шейсетте години. Тогава беше по-обичайно — увърташе Елса.

Ципът на чантата заяждаше и Амбра попита, без да вдига поглед:

— Кое е било по-обичайно?

— Сексуалното експериментиране.

Амбра пусна чантата. Сигурно не беше чула правилно.

— Водили сте секс курсове?

Елса наклони глава.

— Да, може и така да се каже. Различни видове отношения с фокус върху интимността. Хората идваха да изпробват някои неща.

— Звучи все едно сте организирали някакъв секс лагер. Да не би да казвате, че министър-председателят е посещавал такова нещо?

Елса махна нетърпеливо с ръка, все едно Амбра нищо не е схванала.

— Не само той. Имахме много участници. Бяхме прочути, по нашия си дискретен начин, ако ми позволите да се похваля. Ще ви покажа. Подайте ми го. — Тя посочи най-горния албум.

Амбра й го подаде, докато мозъкът й се мъчеше да осмисли чутото. Секс лагер? В Кируна?

— Обещах на Ингрид да не говоря за това, докато е жива. Тя беше много по-затворена от мен. И не възнамерявах да казвам нищо. Но щом сте вие, положението е съвсем друго. Ингрид нямаше да има нищо против. Ние наистина се тревожехме за вас.

Елса се настани на дивана и отвори албума на коленете си. Амбра седна до нея. Снимки и изрезки се мяркаха между шумоляща тънка хартия. Елса поглади с ръка страницата.

— Трябва да кажа, че на нашите курсове Ингрид беше наистина освободена. Това обичах в нея. Участвахме и двете. Шейсетте години, нали разбирате — добави тя, все едно това обясняваше всичко.

Амбра се наведе и се вгледа в снимките.

— Ама това не е ли… — възкликна смаяно.

Елса се усмихна и кимна. Обърна страницата.

— А това е… тя. Наистина ли е тя? И той? — Амбра гледаше световноизвестните лица на снимките.

Бяха класически фотографии, повечето черно-бели квадратни старовремски снимки. На някои от тях се виждаше млада версия на Елса. Светла кожена шапка и елегантни скиорски дрехи.

— Никой не е виждал тези снимки от дълги години. Те са част от миналото ни. Предполагам, че с годините станахме малко по-благоприлични.

Амбра посочи с пръст една снимка:

— Ама и те ли са били тук?!

Бяха някои от най-известните хора в света от края на петдесетте и началото на шейсетте години. Президенти. Музиканти. Филмови звезди.

— О, да — кимна Елса и й показа един американски президент, известен с вида си на филмова звезда. До него стоеше една руса икона на американското кино. — Идваха няколко пъти.

— На секс лагер?

Възможно ли беше да е истина? Амбра се взираше в снимките. Беше скептично настроена, но изглеждаха истински, тя познаваше повечето места от фона.

— Как така никой не е писал за това?

— Бяхме дискретни. И хората тук горе не клюкарстват. Мнозина печелеха много пари от този род посетители.

Не беше чак толкова необичайно. Когато Ингрид Бергман се върнала в Швеция, родното й село я пазело като писано яйце. Грижите за кронпринцесата и принц Даниел Вестлинг в неговото родно място бяха легендарни, нито един човек не ги беше издал на пресата.

— Пък и по наше време нямаше интернет — добави Елса.

Амбра се колебаеше. Тук имаше голяма история, без капка съмнение. Но това би означавало да остане още в Кируна, а тя искаше да се махне колкото може по-скоро. Можеше да си затвори очите и да се прибере у дома. Никой нямаше да разбере.

Само че беше твърде добро. Отговаряше на всички изисквания. Необичаен секс, тайни мрежи и истински знаменитости — пълна програма. Мозъкът й вече обмисляше заглавия и встъпления. Снимков материал и различни гледни точки.

— Елса, съгласна ли сте да се обадя на шефа си да разкажа затова?

— Не знам…

— Не сте обвързана по никакъв начин, но много бих искала да науча повече.

— Да, предполагам. — Елса кимна, колебливо, но на Амбра не й трябваше нищо повече.

— Може ли да отида в кухнята да се обадя?

— Да, аз ще извадя другите албуми и ще ги поизбърша от праха. Продължихме и през седемдесетте, има още снимки, ако искате да ги видите.

Амбра извади телефона, набра номера на Грейс, излезе от стаята и зачака нетърпеливо. Щом Грейс вдигна, на мига започна:

— Помниш ли Елса от Кируна?

— Какво? А, да — отговори Грейс разсеяно.

Амбра знаеше, че в същото време мисли за още сто неща.

— Историята се оказа съвсем друга. Слушай внимателно.

Разказа накратко и завърши екзалтирано:

— Това е като норландско порно на екстази.

— Снимки? Имаш ли снимки?

Амбра се усмихна на вълнението в гласа на шефката си, знаеше си, че тази работа ще й се хареса.

— Цял куп.

— Трябва да са само наши, погрижи се. Купи ги. Говорила ли е с някой друг? Местния вестник?

— Никой.

— Погрижи се така и да си остане. Говори с нея. Мамка му, утре е Бъдни вечер! Тя дали ще може? Ти държиш ли да се прибираш?

— Ще говоря с нея. Ще остана тук колкото се наложи.

— Какъв ще е ъгълът? — попита Грейс.

— „Афтонбладет“ разкрива: тайното секс гнездо в Кируна.

Грейс замълча за момент.

— Или пък „Снимките разкриват: тайни оргии“. Гледай да я убедиш. И ни трябват видеоклипове. Можете ли да я снимате? Тарек сигурно има камера. Ако не, ще ви изпратим.

И двете замълчаха.

— Добра работа — каза Грейс и Амбра усети, че наистина е доволна.

Искаше й се да не беше толкова важно за нея да радва Грейс. Приключи разговора с шефката си, изпрати бърз есемес на Тарек и се върна при Елса.