Само един риск

54

— Влез. — Елинор покани Том в стаята си.

Изглеждаше бледа, но овладяна.

— Трябва да поговорим — започна той.

— Щом искаш. Да седнем.

Те се отпуснаха на столовете.

— Защо изобщо си в Стокхолм? — попита той.

— Не съм сигурна, но много мислих. Паникьосах се. Ти изчезна. Исках да бъда тук.

— В Стокхолм? Или с мен?

— И двете. Нашият живот ми липсваше, мислех, че и с теб е така.

И той го мислеше. Беше сигурен, че знае какво е любовта и че иска само Елинор.

— Бях останал с впечатление, че си щастлива с Нилас.

— Аз също. Но после ти си тръгна и аз изведнъж усетих, че се задушавам в Кируна. Мислех само за теб и за живота ни. Имах чувството, че съм захвърлила всичките ни години заедно.

„Точно така направи“, понечи да каже той, но вече нямаше значение, не и за него.

Тя беше толкова съсипана в колата на връщане от приема, уморена, тъжна и пияна, както никога не я беше виждал. Едва на средата на пътя той почувства, че просто не става, че не може да заведе Елинор в дома си.

Затова обърна колата и я настани в апартамент в „Клариън Сайн“. И оттогава тя живееше там. Сама. Говориха ли, говориха. Елинор сякаш беше убедена, че просто ей така ще се съберат отново и че той би трябвало да е страшно щастлив. Само дето не беше.

— Ние… — започна той, но спря, не знаеше как да продължи.

Беше толкова трудно, имаше толкова много невидими нишки, които ги свързваха.

Но вече не, осъзна той, бяха се скъсали, една по една.

— За мен беше добре да дойда тук. Говорих с приятелки, пазарувах малко, участвах в някои неща. Наистина съжалявам, че ти изневерих. Не го заслужаваш. Трябва да го кажа. Толкова съжалявам!

— Вече няма значение — каза той и наистина го мислеше.

— Само аз съм виновна, не ти, искам да го знаеш. И си получих наказанието — добави тя и се усмихна криво.

— В смисъл?

— Че ми прости толкова лесно — каза тя с нещо в гласа, което никога преди не беше чувал от нея — горчивина. — Всичките ми приятелки казаха, че трябва да съм благодарна, само че аз се почувствах незначителна.

— Разбирам.

Може би това обясняваше защо той не изпитваше почти нищо към нея.

— Предполагам, че причината е в Амбра.

Том поклати глава. Беше убеден, че каквото и да станеше в бъдеще, връзката му с Елинор е затворена страница. Едното нямаше общо с другото.

— Дори не знам дали тя още ме иска. Не бях добър с нея.

— Но ти я искаш?

— Да — каза той простичко.

— Тя е силна. И умна.

Елинор се загледа в празното пространство. Беше красива. А той не изпитваше нищо.

— Нещата между нас не вървяха още преди Нилас, нали?

— Да.

Не го беше признавал досега. Но нещата наистина не вървяха, те не разговаряха, между тях имаше напрежение. На едно ниво той сякаш бе съзнавал, че е свършено. Елинор просто го беше разбрала много по-рано.

— Затова заминах за Чад. Не беше единствената причина, разбира се, мисията беше важна. Но имах нужда да се отдалеча.

— Дълго време бяхме важни един за друг.

— Да. И мисълта за теб ме държеше жив, докато бях затворник. Нарисувах някаква мечтана картина за теб и връзката ни. Когато се прибрах у дома, не исках да се откажа от нея, въпреки че ти беше продължила напред.

— Разбирам — кимна Елинор. — Съжалявам. Че се държах така. Може би мога да се оправдая с някаква закъсняла криза на трийсетте години?

— Аз също искам да помоля за прошка. Че се държах толкова странно, че те преследвах. Беше глупаво. Благодаря ти за търпението. И благодаря за Фрея, надявам се, че мога да я задържа?

— Разбира се. Отива ти да имаш куче.

— Ще кажеш ли на Нилас защо дойде тук? — попита той.

— По-добре да съм честна. Довечера летя обратно, с последния самолет.

— Късмет! — пожела той, но не предложи да я закара. — Заслужаваш да живееш с човек, който те обича с цялото си сърце.

— Ти също.

Том напусна хотелската стая. Свърши се. Окончателно.