Само един риск

39

— Сутрешна оперативна — нареди Грейс и се огледа из редакцията. После взе телефона и хендсфрито и тръгна към конферентната зала.

Амбра дописа края на статията си на лаптопа и я последва. Седна край масата и с последен клик изпрати текста си. Представители на различните редакции влязоха и насядаха по местата, докато Грейс пишеше точките от дневния ред на дъската.

Сред последните пристигнали беше Оливер Холм. Амбра тихо изстена. Дори не знаеше, че е на работа днес.

Той се огледа, напомпа си мускулите, кимна.

— Здрасти, братле! — поздрави едно от момчетата от международната редакция и го тупна силно по гърба.

Размениха някаква тяхна си шега, избухнаха в силен смях, за да покажат на всички какви шегаджии са.

Амбра се спогледа с една репортерка от „Забавления“.

— Започваме — прекъсна ги Грейс и посочи с маркера първата точка. — Сиси, какво имаме в „Престъпления“ днес?

Сиси, криминалната репортерка, дето си намери приятел и рязко спря да общува с Амбра, докладва:

— Очаква се присъда за убийството в парка. Ще го пуснем като извънредна новина.

Грейс кимна и го записа на дъската.

— Заедно ще формулираме заглавието. „Общество“?

— Днес наблюдаваме дебата в парламента. Ще предаваме на живо.

— Уеб канал? — Грейс погледна Парвин, най-популярната телевизионна водеща на „Афтонбладет“. Именно Парвин организира новогодишната вечеря, на която Амбра отказа да отиде. Амбра я харесваше.

— Тръгваме лайв в десет часа. Ще говорим за груповото изнасилване на финландския ферибот нощес и за очаквания хаос с влаковете, ако обявят стачка. И имаме история за някой, който намерил боа в щайга с банани — завърши тя с изтерзан вид.

— Това е добро — кимна Грейс.

Парвин потръпна.

— Ако не мразиш змии.

Някои се закискаха. Амбра изгледа с крайчеца на окото Оливер, който се усмихваше, вторачен в компютъра си.

Оливер Холм беше на една възраст с Амбра, но беше работил в „Афтонбладет“ точно една година повече от нея. Дядо му бил шеф на новините във вестника в „доброто старо време“, тоест, когато всички репортери били мъже — корави, наливащи се с уиски писачи, а жените били секретарки. В момента всички мъже в екипа минаваха за феминисти, поне официално, иначе нямаше как да оцелеят, но Амбра подозираше, че Оливер предпочита старите порядки.

Той беше сред популярните лица в медиите. Беше работил във Вашингтон, няколко пъти го пращаха на дълги командировки в чужбина, пишеше за мафиотски убийства, харесваше тежките задачи, ходеше на фитнес, движеше се с елита. Пишеше добре и ако не беше такъв задник, може би тя щеше да търпи ослепителния му талант. Оливер беше и татко, водеха двегодишното му дете в редакцията през седмица, а и се радваше на популярност сред другия пол. Може би с гаджетата си се отнасяше по-мило, отколкото с нея.

— Оливер, имаш ли нещо за катастрофата с камиона? — попита Грейс.

— Свързах се с шефа на Гражданска защита. После ще му се обадя.

— Супер.

Оливер Холм не възнамерява да се задоволи с това да бъде обикновен репортер, помисли си Амбра, като видя самодоволната му физиономия. Той искаше да се добере до някоя от хубавите редакции — „Международни“, „Политика“ или, разбира се, „Разследвания“. Отдели, в които човек можеше да се отличи, да пише репортажи, които печелят Голямата награда за журналистика, да пътува по престижни задачи и да го канят на ежегодни вечери с началството, ако е особено наперен. Амбра не го винеше, тя самата преследваше същите цели. Може би без вечерите.

— Как е при вас в „Плюс“? — продължи Грейс.

Шефът на „Плюс“ изглеждаше уморен, небръснат и с посивяло лице.

— Имаме много болни. Но Оливер ще напише серия статии за убийствата на жени в екипи за джогинг. Непредизвикани убийства на жени.

— Какво значи това? Че има убийства на жени, които са предизвикани с нещо? — не се сдържа Амбра. — И защо трябва да се подчертава, че са на жени. Ако бяха мъже, нямаше да го пишем специално.

Оливер изпъшка.

— Заглавието е добро, не започвай пак да опяваш.

— Ще помислим още малко за заглавието — намеси се Грейс.

— Разбира се — съгласи се Оливер мазно, но се спогледа с прекия си началник.

Амбра си спомни първия път, когато беше на работа с Оливер Холм. Още в самото начало.

Беше нова тук, но от шестнайсетгодишна работеше като репортер в малък местен вестник и се смяташе за опитна. След като завърши журналистика, кандидатства и получи временна работа в „Афтонбладет“ като заместник за сезона на отпуските. За тази позиция се състезаваха много хора, но тя имаше високи оценки в университета и дълъг опит като репортер.

Когато щатният репортер беше във ваканция, неопитният заместник трябваше да върши какво ли не. Амбра вече беше работила по убийства, катастрофи и пресконференции. Който се отличеше, имаше шанс да получи постоянна работа. Тя беше решена да го постигне, като работи по-здраво от другите. Беше сама у дома, в Стокхолм, цяло лято, Джил вече беше тръгнала сериозно по турнета и Амбра можеше да се отдаде изцяло на професията.

След месец получи задача да замине за Акала заради размириците там.

— Вземи и Оливер Холм — нареди шефът на новините, който също заместваше.

Амбра отиде при Оливер.

— Аз ли да карам? — попита той учтиво и тя кимна.

— Отдавна ли работиш тук? — заговори първа.

— Само като заместник, един месец. А ти?

— И аз — отвърна Амбра и кимна, когато наближи техният изход към магистралата. Осъзна, че в такъв случай двамата са конкуренти. Но той изглеждаше симпатичен, а и тя не се тревожеше, знаеше, че нейното представяне е далеч над средното.

Когато паркираха, видяха към небето да се издига стълб дим. Имаше бронирани коли и полицията поставяше ограждения.

— Бъди внимателна — посъветва я Оливер сериозно и тя се трогна от загрижеността му. — Чакай тук, а аз ще ида да проверя къде трябва да отидем — заръча той и изчезна.

Амбра го чака десет минути. Когато се върна, той каза само:

— Да се прибираме, няма нищо за писане.

Едва в колата на път за вкъщи тя се сети, че е трябвало да протестира, но си замълча. Когато се върнаха в редакцията, Оливер отиде да говори с шефа и след час статията му излезе — текст за размириците, изпълнен с драматични лични свидетелства. Нейното име въобще не се споменаваше.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя.

— В смисъл?

— Пратиха ни заедно, но ти направи всичко сам.

— Предпочетох да го напиша сам, от моя гледна точка, понеже аз бях непосредствен свидетел. Ти не посмя да се приближиш.

— Бъзикаш ли се?

Той я изгледа въпросително. Тя не каза нищо. Но това й костваше работата в онази година. Оливер я получи. Следващото лято тя отново кандидатства за заместник и в крайна сметка получи щатно място. И научи важен урок: нямай вяра на никого.

— А в „Извънредни новини“ Амбра ще постави до стената отговорните за пожара във фабриката. Става ли? — Грейс я върна в настоящето.

— Ще говоря с ръководството. А и се обади една свидетелка. Била затворена вътре.

— Перфектно.

— Май ще вадим носните кърпички — изсмя се Оливер.

Най-трудно беше да се защитиш срещу присмеха. От теб се очакваше да търпиш, да покажеш чувство за хумор.

— Ще се постарая да задържа твоето високо ниво, Оливер — отвърна тя сухо.

Той кръстоса напомпаните си ръце.

— Май не разбираш от шега, а?

За секунда тя загуби самообладание.

— Жалко, че шегите ти са толкова тъпи.

Настъпи пълна тишина, всички гледаха. Но не нея и Оливер, а към вратата, която се беше отворила, без Амбра да забележи. На прага стоеше шефът Дан Першон. Ако се съди по погледа му, явно я беше чул.

Тя усети как руменината се разлива по врата и лицето й, докато вероятно засвети като червен светофар. В конферентната зала още беше съвсем тихо, все едно се беше оригнала страшно силно и никой не знаеше как да реагира. Как може човек да има толкова лош късмет? Шефът никога не се движеше сред простосмъртните репортери, изобщо рядко стъпваше в редакцията. Какво правеше тук?

— Виждам, че се забавлявате. Грейс, две думи? — каза той само.

Грейс кимна:

— Да, и без това приключваме. — Тя стана и излезе.

Оперативната приключи. Амбра си взе лаптопа и с тежка стъпка се върна на бюрото си.

До обяд се зарови в работата, опита се да не мисли как се беше изложила. Хората постоянно говореха глупости. Но не и пред негово величество, Амбра! За момент се поколеба дали да не предложи на Парвин да обядват заедно, но не събра кураж. Вместо това се разходи до морето, повървя по Hop Меларщранд и се остави вятърът и въздухът да й попроветрят мозъка. Позволи си да потъне в мисли за нещо съвсем друго.

Том.

Целувките. Галенето. Чувствата.

Боже Господи, всички тези чувства, които започваше да изпитва към Том! Кога изобщо се бяха пробудили? Той буквално й беше спасил живота. Как да реагираш на това? И на всичко друго, което стана помежду им?

Тя гледаше водата, самотните чайки. Какво всъщност искаше от живота? Искаше да пише за важни неща, да помага, разбира се. Но иначе? Искаше ли деца например? Собствено семейство? Изобщо притежаваше ли нужните качества да бъде нечий спътник в живота, нечия майка? Другите изглеждаха толкова убедени, че стават за всичко, но тя се съмняваше постоянно. Нямаше нужда да е гений, за да разбере, че това се дължи на детството й. Но не й помагаше, че е наясно как всяко изоставяне създава чувство, че си различен от нормалните хора. Единственото, което никога не я предаваше, беше работата. За нея професията означаваше сигурност и през годините това й стигаше. Мъжете, с които се беше срещала, не представляваха сериозни аргументи в полза на обратното.

Сега обаче…

Ако някой дойдеше при нея и кажеше „Амбра, Том Лексингтън е твой“, какво щеше да изпита? Ако Том беше свободен, не само на теория, но и емоционално, дали щеше да го иска? Дали щеше да се осмели да иска мъж като него? Защото Том беше истински мъж. Не голямо дете, което не смее да се обвърже, не боязлив интелектуалец с крехко его, а висока категория. Не че сега имаше значение. Защото тя сама му даде път за бягство при раздялата им в Кируна. Типично за нея. Да каже, че всичко е наред, да се прави, че не я е грижа, за да не остане наранена. Защо го каза? Че всичко е наред. Изобщо не беше наред, а и тя нямаше капка желание да разбере защо той предпочита тъпата Елинор пред нея.

Спря, обърна се, купи един грозен скъп сандвич от „Севън Илевън“ и тръгна към входа с наведена срещу вятъра глава. Едва когато приближи на метър-два, видя малката групичка, която пушеше пред вратата на „Афтонбладет“. Толкова типично. Още унижения, точно това й трябваше.

Тя се приближи и се направи на спокойна и незаинтересована. Но беше трудно, когато шеф-редакторът Дан Першон стоеше срещу нея, обграден от други мъже. Братлета. Дан Першон пушеше, това беше всеизвестно, и не един репортер беше започнал да виси навън с шефа, да пуши и да дърдори; включително и началникът на „Разследвания“. Той се засмя на нещо, което Оливер каза, и… може би тя си въобразяваше, но й се стори, че се смеят на нея.

Кимна леко, докато минаваше покрай тях, и после най-сетне влезе вътре. Винаги беше подозирала, че Оливер се възползва от всяка възможност да й подлива вода пред Дан.

Седна зад бюрото. Косата й миришеше на цигарен дим. Набързо провери новинарските сайтове, отвори мейла и прочете най-новото писмо от Лорд_Брутал, докато отхапваше от сандвича.

Безродна пачавра. Мислиш, че си голяма работа. Защо просто не се метнеш под някой влак?

Тя се поколеба, преди да го изтрие, сипа си кафе към сандвича и прегледа останалите имейли.

До края на деня почти не отмести очи от екрана. Изключи всичко чак към седем. По това време вече бяха пристигнали и последните репортери от нощната смяна. Онези, които никога не изпъкваха, никога не се срещаха с никого и пишеха статии, които бяха журналистическото съответствие на вредни калории и трансмазнини. Тя им кимна леко. Бяха бледи, изглеждаха изтощени и загубили всякакви илюзии за света. Сякаш знаеха, че това е дъното.

Амбра видя отражението си в асансьора, забеляза измъчения си поглед и осъзна, че този ден е направила още една крачка към превръщане в един от бледите, заметени под килима нощни репортери. Вдигна ципа на якето си и слезе от асансьора. Както и да го погледнеше човек, кариерата й не се движеше във вярната посока.