Само един риск

33

Том си сложи якето, ръкавиците и шала. Отвори вратата и в антрето влетя сняг. Температурите бяха паднали рязко. Фрея залая обвинително срещу лошото време.

— Излизай — нареди той.

И тя се хвърли навън. Последва я, преви се срещу вятъра и снега, проправи си път през преспите. Въпросът беше дали изобщо ще е възможно да кара до Кируна тази вечер. Но може би нямаше да се наложи. Бързо и охотно той потъна в размисли за Амбра.

Горещи секси мисли за нежни крайници и гъвкави ръце. Меки устни и ухаещо приканващо тяло, което го чакаше.

С нея се чувстваше като нормален мъж, не като обезсилен чудак или машина за убиване; просто като човек. Искаше да открие и проучи всяка нейна частица. Да види какви още възбуждащи звуци може да изтръгне от нея. Искаше да сваля дреха след дреха, да я разопакова като подарък. Да изследва и милва. Да я целува, докато устните й се подуят и страните й загорят.

Телефонът му иззвъня и той побърза да го извади, може би Амбра се притесняваше. Само че не беше Амбра. Беше Изабел де ла Грип. Загледа се нерешително след Фрея. Но тя беше намерила интересна пряспа и не му обръщаше внимание. Телефонът продължаваше да звъни. Не му се говореше с Изабел. Искаше да се върне при Амбра. Само че Изабел беше звъняла няколко пъти и може би щеше да е по-добре да й отговори.

— Да, Том Лексингтън на телефона.

— Том! Бях на път да се откажа. Много се радвам, че вдигна. Извинявай, че ти звъня толкова късно. Как си?

Том харесваше червенокосата лекарка. Беше компетентна, беше я видял как спасява живота на един гост на сватба, която той охраняваше. И се възхищаваше на работата й като полеви лекар, беше преживяла неща, които повечето хора дори не можеха да си представят. Когато го попита как е, знаеше, че се интересува искрено.

— Извинявай, че не ти се обадих. Имах други неща на главата.

— Разбирам, не се тревожи. Не съм искала да те преследвам. Но просто трябва да те питам. Познаваш ли журналистка на име Амбра Винтер?

Том се сепна. Това не го беше очаквал. Не вещаеше нищо добро.

— Защо? — попита предпазливо.

— Тя е репортерка от „Афтонбладет“. Обади ми се. Искаше да задава въпроси за спасителната акция в Чад. Питаше за какво ли не. Сигурна съм, че ти не си казал нищо, но много малко хора знаем за станалото.

— За първи път чувам за тази работа — отвърна Том.

Той стискаше телефона, усети как нещо натежава върху гърдите му, не можеше да повярва на ушите си.

— Кога ти се обади? — процеди.

— Преди няколко дни. Безпокоя се. Не искам да те натоварвам, имаш си достатъчно проблеми. Но нали се бяхме разбрали да не казваме на никого. Осиновяването на Мариус се оказа трудно.

— Мислех, че е окончателно?

— И ние така мислехме. Но има някаква бюрократична глупост и съм в ужас властите да не забранят, ако научат как е дошъл тук, какво стана там. Просто искам да чуя дали знаеш нещо повече. Свързвала ли се е и с теб? Александър и Дейвид не са получавали подобно обаждане.

Изабел беше сред най-сдържаните хора, които той познаваше, а сега беше притеснена, почти пред плач. И вината за това бе на Амбра.

— Ще проверя, Изабел. Благодаря, че се обади. Не се тревожи, сигурен съм, че няма опасност. — Той говореше спокойно и делово, но вътрешно беше вледенен.

Какво, по дяволите, ставаше? Какво беше пропуснал?

— Не знам какво ще правя, ако загубим Мариус.

— Разбирам. Ще се погрижа.

Тя мълчеше.

— Благодаря ти, Том — продума накрая.

— Няма защо — отговори той, но съвестта го гризеше.

Беше проговорил. Информацията на Амбра идваше от него. Беше се хванал на най-стария трик. Красиви очи, малко внимание и флирт и беше разкрил всичките си тайни, беше предложил да й ги разкаже, ако излезе с него на вечеря. Как можеше да е толкова глупав?

Повика Фрея и се върна в къщата. Осъзна, че е изигран, че Амбра го е предала.

Отвори пътната врата безшумно. Ослуша се, не се чуваше нито звук. Какво правеше тя, ровеше из нещата му, докато го нямаше? Ако е така, какво е видяла? Параноята го обхвана.

Влезе тихо в къщата, тя не се виждаше никъде. Безшумно си свали връхните дрехи, пусна ги на пода, остави се на инстинктите. Направи знак на Фрея да легне. Предпазливо бутна вратата. Амбра не беше в гостната. Нито пък в кухнята. Той тръгна към коридора. Едната врата беше малко по-широко открехната, отколкото я беше оставил. Беше й се доверил. Все още таеше надежда, че греши, че Изабел е сбъркала. Бутна вратата на кабинета. Отвори се беззвучно. Амбра стоеше насред стаята и гледаше разпръснатите документи.

— Какво правиш? — попита той и тя подскочи.

Обърна се и поне показа достатъчно приличие да изглежда притеснена.

— Не те чух.

— Какво правиш тук?

— Исках да отида до тоалетна и тази врата беше открехната.

Тя махна с ръка към пода и разпръснатите книжа. Докладите от Чад. Снимките.

— Какво е това? — попита.

— Не е твоя работа.

Том се мъчеше да прецени ситуацията обективно. Припомни си всички въпроси, които му беше задала, откакто се запознаха, лукави въпроси.

Не можеше да повярва — Амбра му беше изкопчила информация. Сега, разбира се, го виждаше ясно. Тя беше журналистка от вечерен вестник. Живееше, за да разкрива чужди тайни. И се беше натъкнала на това. Не, не натъкнала — сам й беше предоставил възможна сензация. Раздрънка се. Изложи Изабел на опасност. Даде деликатна информация. Ако тя е успяла да прочете документите, значи вече знаеше, че заради него са загинали хора.

Всичко, което сподели с нея, беше тайна. Отдавна не се беше чувствал измамен, предаден, отдавна не го бяха предавали. По дяволите, даже й разкри кодовото си име! Не че вече беше секретно, но все пак.

Пристъпи към нея.

— Казах ти, търсех тоалетната — натърти тя. — Не биваше да влизам тук, извинявай, но съм любопитна и като видях, че става дума за Чад, не биваше… Виждам, че си страшно ядосан. Извинявай. Съжалявам, не исках… — Извиваше ръце, изглеждаше отчаяна.

Трудно му беше да определи дали се преструва, или не. Привличането замъгляваше всичките му нормални рефлекси.

— Защо си се обаждала на Изабел де ла Грип? — попита я грубо.

Амбра преглътна, той видя как тънката й шия потрепна. Дали съзнаваше колко уязвима е тук, сама с него? Колко лесно би могъл да я нарани, ако беше такъв човек? Тази непредпазливост само го ядоса още повече.

— За какво говориш? — попита тя.

Но гласът й потрепери и я издаде.

— Знаеш за какво говоря — избухна той. — Шпионираш ли ме?

Сам се чу колко ядосано звучи, и наистина беше ядосан, не на последно място на себе си, че се остави тя така да му повлияе, да замъгли преценката му. Как изобщо не му хрумна, че може да има скрити цели? Как се остави да го съблазни?

Изведнъж лампата премигна. За момент стана съвсем тъмно, след това пак светна. Бурята влияеше на електричеството. Лицето на Амбра се беше вкаменило.

— Може би ще е най-добре да се прибера в хотела — заяви тя и гърдите й се надигнаха под тънката блуза.

— Още не. Първо ще си поговорим. Но преди това излез оттук!

Дръпна се встрани, видя я, че се колебае.

Той чакаше. Лампата пак изгасна, пак светна, токът, изглежда, всеки момент щеше да спре.

— Излез — нареди кратко.

Тя излезе от стаята, като избягваше да го поглежда. Той долови аромата й, застави се да се съсредоточи върху действителността, не върху онова, в което сам се беше заблудил да вярва.

— Не можеш да пишеш за историята в Чад, нали си наясно?

Тя не отговори.

— Амбра…

Спря я с длан върху рамото й. Тя подскочи, все едно я е ударил.

— Не мисля, че имаш право да ми казваш какво мога и какво не мога да пиша. Доколкото успях да преценя, в онази стая имаше документи, в които се говореше за битки и убити селяни. Кой ги е убил?

Том скръсти ръце. Лампата в коридора отново премигна, струваше му се, че чува как бурята бушува навън.

— Не е толкова просто.

— При тебе всичко е сложно.

Тя тръгна слепешком към дневната, той я последва. Фрея ги чакаше, гледаше ги неспокойно, сякаш усещаше, че става нещо.

— Трябва да разбереш, че това е сериозно. Разказах ти всичко конфиденциално.

— Но не отричаш, че си убивал хора в Чад?

— Не мога да говоря за това с теб. Колко си разказала на шефовете си? С кого си говорила за това?

— Престани!

— Сериозно, трябва да се откажеш.

— Нищо не трябва да правя. Мисля, че приключихме. Искам да се прибера.

Беше й толкова гневен. Също и на себе си. Как беше позволил да го измами една млада цивилна жена! Вбесяващо.

— Пътищата са затрупани със сняг. Трябваше да се сетиш за това, преди да решиш да си играеш на супершпионин — изсъска той.

— Не. Искам да се махна оттук. Веднага. Ако нямаш намерение да ме закараш, сама ще…

Наистина не схващаше. Том я хвана за ръка, грубо, издърпа я в антрето, отвори рязко пътната врата. Повя вятър и сняг. Бурята бушуваше с пълна сила. Излизането беше равнозначно на самоубийство, би трябвало да го осъзнае.

— Заповядай! — заяви той саркастично.

Тя се вторачи във виелицата. Снегът се вихреше на всички страни.

Том пусна ръката й и я изгледа ядно:

— Независимо дали искаш, или не, ще трябва да останеш тук.