Само един риск

11

Матиас Седер се облегна на рамката на вратата и огледа сънения Том Лексингтън. Чаршафите бяха усукани и смачкани, сякаш Том се е мятал в съня си цяла нощ, Матиас стоя на прага на хотелската стая близо минута, без Том дори да се размърда. Беше притеснително. Онзи Том, когото Матиас познаваше, би се събудил и скочил на крака още преди натрапникът да е успял да докосне бравата.

— Тъкмо се чудех кога ще се събудиш — започна той на висок глас.

Том седна в леглото.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Очите му бяха зачервени, гласът — пресипнал и рязък. Изглеждаше дезориентиран.

Матиас никак не беше изненадан. Снощи по телефона Том звучеше съвсем не на себе си. Пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Ти ми се обади и ме помоли да дойда. Ето ме.

Том го изгледа с подозрение:

— Така ли? Кога?

Матиас погледна часовника — беше девет и половина сутринта.

— Звънна ми снощи към два. Беше пиян до козирката и каза, че трябва да говориш с мен. И че си в „Скандик Ферум“, да дойда при теб.

— Лъжеш.

— Не лъжа — отвърна Матиас.

Този път наистина не лъжеше. Но пък не беше учудващо, че Том не помнеше разговора им. Говореше почти нечленоразделно, дишаше тежко и завалваше думите. Бълнуваше нещо за меки устни. Бърбореше за панически атаки и ужасяващи грешки, които е допуснал. Истината беше, че телефонният разговор уплаши Матиас до смърт. Познаваха се отдавна, бяха преживявали заедно битки и загуби. Том никога не беше звучал по този начин.

— Как влезе, дявол да го вземе?

Матиас показа картата, която беше задигнал от количката на камериерката. Спокойно можеше и да помоли да го пуснат, но къде му беше забавното на това?

Том изсумтя и разтърка очи.

— Не мога да разбера откъде на къде съм се обадил точно на теб.

— Е, обади ми се и аз дойдох.

Може би е бил във временно умопомрачение, когато се е обадил. Може би е било подсъзнателен вик за помощ. Матиас не се вълнуваше кое от двете. Беше дошъл и смяташе да кове желязото, докато е горещо.

Том придърпа дрехите си, започна да се облича, заклещи се в единия ръкав, изруга и започна отначало.

— От Стокхолм ли идваш?

— От Карлсборг. Със самолет.

Том го изгледа скептично. Именно в Карлсборг, малкото градче на западния бряг на езерото Ветерн, се бяха срещнали за първи път. В продължение на няколко години учеха и работеха заедно, затова и двамата знаеха, че оттам няма редовни полети. Но тази нощ Матиас беше извадил късмет, а понякога ти е нужен единствено късмет. Както и връзки с точните хора, разбира се. Беше празнувал Бъдни вечер в Карлсборг с приятели и колеги офицери. Когато Том му се обади, още беше буден, четеше в леглото в стаята за гости. След няколко телефонни разговора вече седеше в раздрънкан самолет „Херкулес“ с курс на север. Банда момчета от Специалните сили му услужиха и за около час го докараха до Кируна, след което продължиха нататък към някаква секретна позиция. Беше стигнал до хотела с такси.

— Обличай се, после ще говорим — каза само.

— Нали виждаш, че се обличам — тросна се Том.

Матиас го изгледа как навлича пуловера и сега се бореше с панталоните. Двамата бяха обучени офицери и елитни войници и някои навици оставаха за цял живот. Нямаше значение как си събудил бивш офицер от Силите за специални операции, нямаше значение колко е уморен и какъв махмурлук го мъчи. Две секунди след събуждането той беше облечен и готов да влезе в битка. Том обаче изглеждаше наистина ужасно. Омачкан и размъкнат. Едрото тяло беше покрито с белези и следи от зле заздравели рани и дори Матиас, който беше свикнал с насилието и ефектите от него, усети безпокойство при мисълта на какво е бил подложен Том, за да му останат такива белези.

Том поприглади с ръка дългата си коса и закопча панталоните, които му бяха твърде широки на ханша. Колкото и впечатляваща да беше физическата промяна у него, не това беше най-лошото. Имаше нещо друго. Едно време всички знаеха, че можеш да възложиш на Том Лексингтън наглед неизпълнима задача, да го пуснеш във вражеска територия и да разчиташ, че ще се справи с всяко предизвикателство. Той бе човекът, към когото се обръщаха, когато всички други възможности бяха изчерпани и положението изглеждаше безнадеждно. Дори когато двамата бяха провеждали мисия, понякога дни и нощи в най-окаяни условия, Том не беше изглеждал толкова съсипан. Сякаш стоеше с единия крак в царството на мъртвите и вече не беше сигурен къде му е мястото — сред живите или сред онези, които се бяха предали. Косата му беше дълга и без блясък, брадата му беше чорлава, а под очите — тъмни сенки. Но дори и това не беше странното. Беше виждал Том мръсен, брадясал и дългокос и преди, някои задачи изискваха подобен вид. Не, погледът… погледът беше загубил нещо. За първи път Матиас бе принуден да признае, че все пак е вярно. Онова, за което в техния бранш се говореше шепнешком, но той и за миг не беше повярвал — че Том Лексингтън е свършен.

— Трябва ми кафе — изграчи Том, докато си обуваше чорапите и ботушите.

Матиас прекрачи в стаята. Нямаше смисъл да стои и да се чуди. Не виждаше чанта, нито вещи за пренощуване. Значи Том не беше отседнал тук за постоянно. Притесняваше го, че не знае къде е живял Том през последните месеци. Не обичаше да не знае. Не за първи път от снощи насам мислите му се насочиха към немислимото. Дали Том не се беше регистрирал в хотела, понеже е планирал да стори нещо наистина глупаво? Мъже с миналото на Том, с неговите преживявания… Каквото и да си мислеха хората, най-обичайната причина за смърт при войници като Том не беше насилие от страна на врага, а самоубийство. Разбира се, подсъзнателно се уплаши от самото начало, точно затова дойде незабавно. Или поне това бе една от причините.

— Защо не си вдигаш телефона? Звъня ти цяла есен.

— Бях зает — отвърна Том, докато се навеждаше да си върже връзките на ботушите.

Матиас скръсти ръце.

— Нима? С какво?

Том го изгледа сърдито.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения, надявам се, че си наясно.

— Знам, знам, просто питам.

Още един гневен поглед.

— Днес не ми е ден.

Матиас си помисли, че едва ли в последно време Том е имал ден. Вярно, способността му да издържа дори най-нетърпимото беше далеч по-голяма, отколкото при повечето хора. Докато се обучаваха в Карлсборг, той беше като машина — твърд, способен и несломим. Но всеки човек си има лимит. Всеки.

— Може ли да си поговорим долу? В трапезарията още сервират закуската, дали да не седнем там?

Том обаче поклати глава:

— Не искам да ходя там. Направих една глупост… Срещнах… — Той замълча и направи гримаса. — Просто искам да се махна оттук.

— Тогава да идем у вас? — предложи Матиас с готовност. — Сигурно живееш някъде наоколо? Освен ако не спиш в колата.

— Имам къща. Може да отидем. Но само за да млъкнеш. Дай ми две минути.

Том си взе портфейла и ключодържателя, прибра ги в джоба си и тръгна към банята.

— Само че аз ще взема ключовете на колата и аз ще карам — подвикна Матиас след него.

Стаята вонеше на алкохол. Том нямаше да е в състояние да шофира още много часове.

Том сякаш се колебаеше. Но се беше обадил, когато беше в нужда, значи би трябвало да има поне една сламка, за която да се улови. И точно сега Матиас беше готов да се задоволи и с малко.

— Ужасно е хлъзгаво, махмурлия си и едва ли искаш да сгазиш някого. Аз ще карам, ясно? — продължи да го убеждава.

Любезността често е най-ефективното средство за манипулация. Особено когато манипулираният е в кризисна ситуация. А и Том винаги е бил разумен.

Той промърмори една ругатня, но извади ключовете от джоба си. Подхвърли ги на Матиас, който ги улови, без да гледа.

— Трябва ли винаги да се перчиш?

Десет минути по-късно излизаха от Кируна.

Матиас стоеше до кухненския прозорец и гледаше гората и заснежените поляни, докато Том правеше кафе.

— Бях забравил колко е студено тук — подхвърли Матиас, загледан в една сърна, която се скри между дърветата.

Тишината в гората почти вибрираше от студ. Снегът не беше любимата му природна стихия. Том, от друга страна, беше започнал военната си кариера тук горе, в легендарния батальон на пехотинците, и винаги беше обичал снега. По същото време Матиас беше учил във Военната академия в Упсала — също толкова митично място. Винаги се бяха допълвали един друг.

— Не мога да повярвам, че скоро се навършват десет години, откакто започнахме в Карлсборг — продължи Матиас монолога си, докато Том вадеше чаши в хладно мълчание. — Времето лети.

Том само вдигна вежди при това клише.

Двамата бяха приети в Специалните сили в Карлсборг в една и съща година и завършиха успешно близо едногодишното обучение, което далеч не се отнасяше за всички. Цедката преди и по време на обучението беше безмилостна. Някои от приетите не издържаха на постоянното физическо и психическо натоварване, други не умееха да пазят тайни, а трети просто не бяха достатъчно интелигентни. Понякога до деветдесет процента от някой випуск не успяваха да завършат.

Без да продума, Том му подаде чаша кафе, направено с модерна машина. Матиас никога не беше харесвал норландското кафе. Пое чашата. Том го поднесе черно, без да пита, помнеше, разбира се. Паметта му беше и благословия, и проклятие. Матиас отпи със задоволство.

Том стоеше, облегнат на плота, надигаше чашата, зареял поглед в празното пространство.

Матиас обмисляше как да подхване втората си задача. Цяла есен се беше мъчил да се свърже с Том. Сега му се отваряше възможност и трябваше да пристъпва внимателно.

— Добър екип си събрал в „Лоудстар” — започна предпазливо.

Том не отговори, само му хвърли поглед, с който показа, че много добре знае какво прави Матиас. Обработваше го. Нямаше никакъв смисъл.

— Никой от тях не се съгласи да каже къде си бил.

Служителите на Том бяха предани на началника си. Не бяха изрекли и една сричка, не издадоха каквато и да било информация. Но Том винаги беше притежавал това умение — да накара хората сами да искат да покажат най-доброто от себе си. Такива са най-способните лидери, създават здрави връзки. На пазара имаше изобилие от наистина слаби частни компании в областта на сигурността. И шепа добри. „Лоудстар“ на Том беше една от наистина добрите. Довериш ли се на тях, получаваш опит и умения от световна класа.

Още мълчание. Матиас беше очаквал точно това. Разбира се, щеше да е значително по-лесно, ако едно време не беше предал Том. Каква ужасна каша забърка само!

Том беше отдал на Въоръжените сили и на родината общо десет години от живота си. Първо казармата и офицерското обучение, после още около две години в Силите за специални операции, преди да напусне, понеже Матиас се обърна срещу него. След това Том мина в частния сектор. Отначало работеше в чуждестранна фирма за сигурност, рискуваше живота си в страни като Ирак, Сирия и Либерия. После се върна в Швеция. Търсенето на мъже (всъщност и на жени — бяха малко, но ги имаше) с образованието, компетенциите и опита на Том беше огромно, затова Матиас предполагаше, че Том е имал възможност да избира и да отхвърля. Беше се присъединил към малката „Лоудстар Секюрити Груп“. В прессъобщението пишеше, че е започнал като изпълнителен директор. Матиас можеше само да гадае какво означава тази титла в действителност в този бранш. Под управлението на Том „Лоудстар“ беше стигнала на върха едва за няколко години. В международните кръгове скандинавската фирма за сигурност беше сравнително малка, но доколкото Матиас беше чувал, имаше добра репутация. Сега обаче шефът им като че ли се беше скрил в Кируна. Защо? Том беше още млад, не беше навършил трийсет и седем, трябваше да е във върхова форма, не да изглежда като развалина и да живее в гората.

— Никой от службата не знае, че съм тук — наруши Том дългото мълчание. — Трябва да се погрижа за някои неща. Сам.

Какви неща? Матиас искаше да знае, но беше достатъчно умен да не зададе въпроса на глас.

— Хората се чудят — промърмори само.

— Хората ли?

Матиас остави чашата, направи неопределен знак с ръка. Всички се чудеха, разбира се. Но най-вече той самият искаше да знае. Това не беше в стила на Том. Да бяга. Да замине, без да съобщи на колегите си. Да изостави другарите си.

— Какво правиш тук?

Нищо вече не свързваше Том с този район, доколкото знаеше Матиас. А той знаеше почти всичко за Том Лексингтън.

Баща — мъртъв. Майка и три омъжени сестри с деца — пръснати из Стокхолм. Работа, от която печели много пари. Голям нов апартамент в центъра. Материално осигурен живот. Вярно, беше прекарал месеци в плен, но оцеля, погрижиха се за него. Той беше опитен елитен войник с дебела глава и дебела кожа. Не би трябвало да му е повлияло. Или?

Том поклати глава, без да отговори, отпи от кафето и пак потъна в мълчание.

— По работа ли си тук? — не се отказваше Матиас.

Разпитите често се основаваха точно на това. Да задаваш въпроси, отново и отново, невинни реплики, едни и същи въпроси към различни хора, да сглобяваш пъзела от миниатюрни парченца информация. Тук горе нямаше нищо за вършене в сферата, в която беше експерт Том. Стига руснаците да не започнеха инвазия. Но Матиас би чул за това.

— Имам ли вид, че работя? — попита Том сухо.

Не, имаш вид на клошар, помисли си Матиас. За пореден път се възцари тишина.

Матиас чакаше. Отникъде не долиташе и звук, никакви автомобили, никакви самолети, нищичко.

Продължаваше да чака търпеливо. Том винаги е бил инат. Вярно, това, което му бе причинил, беше отвратително. И може би — може би — днес би постъпил другояче, но все пак…

— Минаха сума ти години. Кога смяташ да ми простиш?

— „Прошка“ е тъпа дума. Все едно някой може да прости.

— Може би не. Но аз съжалявам и те моля за прошка. Пак.

— Fuck off.

Матиас въздъхна.

— Ужасно си злопаметен. Винаги си бил такъв.

Том само изсумтя.

Матиас обмисляше дали би могъл да го провокира дотолкова, че да се сбият. Може би щяха да успеят да разведрят обстановката по класическия мъжкарски начин, с юмруци? Но от една страна, бяха твърде големи за подобни детинщини, а от друга — Том дори в сегашното си отслабено състояние вероятно щеше да го нарита.

— Хайде, кажи. Какво търсиш в Кируна? Защо се правиш на отшелник?

Том се почеса по врата. Остави чашата в мивката. Седна на един стол.

Матиас се настани срещу него.

— Елинор живее тук — продума Том най-сетне.

Аха! Ето едно парченце от пъзела. Елинор Бергман.

В един бранш, където съсипаните връзки са по-скоро правило, Том Лексингтън и Елинор Бергман бяха изключението. Двойката, за която всички вярваха, че ще остане заедно до живот. Което само идваше да покаже, че човек никога не знае. Матиас се взря в измъченото лице на Том. Все още нещо липсваше в уравнението. Том и Елинор бяха скъсали още миналата пролет. Отдавна не бяха заедно. Къде влизаше тя в картинката?

— Пак ли се събрахте? — попита той в опит да нареди пъзела.

— Не.

— Но тя също е тук?

— Да, в Кируна.

— Не схващам.

Доколкото помнеше, Елинор работеше в една от онези, женствените професии. Нещо грижовно и мило от рода на госпожа в детска градина или медицинска сестра. Не, нещо друго…

— Сега живее тук. Работи в училището — обясни Том.

А, вярно! Учителка.

— И е заедно с новия си мъж.

Сега му стана ясно. Елинор беше продължила напред. А Том… не.

Матиас се облегна назад, кръстоса крак връз крак.

— И ти си тук, за да…

Том не го поглеждаше. Матиас се вторачи в него — тъмните кръгове под очите, измъченото изражение на лицето,

— Трябва да разговарям сериозно с Елинор — проговори Том накрая. — Не може да го мисли наистина. Трябва да седнем и да говорим.

Боже! Матиас се помъчи да скрие шока си. Лоша работа.

— Не разбираш. Мога да оправя нещата.

Всеки зарязан го казваше, но никога не би го очаквал от Том. Това обясняваше състоянието му. Плен, мъчение и накрая провалена връзка.

— Затова ли беше в хотела? Да не би Елинор да е отседнала там?

— Не. Отидох там на Бъдни вечер и се напих. Срещнах една жена, журналистка. Пихме заедно и аз здравата се натрясках. Ние… мисля, че се изложих. — Той потърка очи. — Защо дойде, Матиас? Наистина?

Часът на истината.

— Това трябва да си остане между нас. Получих задача от главнокомандващия Въоръжените сили да сформирам антитерористична група. Ще картографираме и анализираме различни заплахи срещу националната сигурност. Ще бъде приоритетна дейност на Въоръжените сили и аз трябва да я изградя съвсем сам. Малка група специалисти с компетенции в различни области. Вече започнах да интервюирам кандидати. Не само военни, но и криптолози, учени, хакери.

— Значи са избрали командира правилно. Звучи като идеалната работа за майстор на шпионажа — заяви Том сухо.

Матиас го погледна в очите:

— Искам да се включиш.

— Не говориш сериозно.

— Защо не?

Аналитичните способности на Том и опитът му на терен бяха ненадминати. Матиас го искаше за тази задача още от момента, в който получи заповедта през лятото. Дойде тук, защото Том се чувстваше зле. Но би изменил на дълга си, ако поне не опиташе да вербува мъж с такива способности, когато му се удаваше златен шанс.

— Независимо дали искаме, или не, на Швеция е обявена война, модерна информационна война. Не можеш ли поне да помислиш?

Том упорито скръсти ръце.

— Имам си друга работа за вършене.

Матиас погледна ноктите си.

— И как върви? — попита безгрижно.

Том не отговори. Коремът му изкъркори.

Матиас погледна часовника. Наближаваше време за обяд. Той самият не беше ял, откакто тръгна от Карлсборг.

— Гладен ли си? — попита.

Том сви рамене, но червата му пак изкъркориха.

— Има консерви. Може да сготвиш.

Матиас реши да се нагоди според ситуацията. Първото правило, когато се мъчиш да привлечеш някого на своя страна, е да определиш нуждите му и да се погрижиш за него. Том винаги ставаше раздразнителен, като огладнееше.

— Ще приготвя нещо.

Том слушаше как Матиас се върти из кухнята му. Облегна се и затвори очи за малко. Дразнеше се, но наистина беше гладен, а Матиас винаги го е бивало с тенджерите и тиганите. Можеше да почака да хапнат и да го изхвърли чак след това. От гнева му имаше поне една полза — разсейваше го от размислите за унизителния гаф с Амбра Винтер. Той скри лицето си в ръце. По дяволите, каква каша!

Скоро от кухнята долетяха клокочене и аромати и той осъзна, че е гладен като вълк.

— Макарони с гъби, сирене и сметана на прах. — Дълго умислено мълчание. — Поне мисля, че е това. Съдържанието на повечето консерви изглежда еднакво. Не си ли чувал за пресни продукти?

Но мирисът, който се разнесе, а и вкусът далеч не беше лош и Том яде лакомо. След това Матиас нареди съдовете в миялната, докато Том правеше кафе — този път пълна кана. Пак седнаха край кухненската маса, побъбриха за автомобили, после за времето, не точно непринудено, но далеч не толкова напрегнато като в началото.

— Къщата твоя ли е? — попита Матиас, докато си сипваше още кафе.

— Не — отвърна Том, без да навлиза в подробности.

На Матиас не му влизаше в работата. Миналата година Том беше освободил едно отвлечено осемнайсетгодишно момче точно преди да бъде екзекутирано от ислямисти в Сомалия. Момчето беше единствен син на норвежки нефтен магнат. Луксозната къща беше собственост на признателния баща. Том можеше да идва, когато пожелае. Матиас зададе няколко общи делнични въпроса за къщата. Том разказа, че има гараж, няколко спални и билярдна.

— И сауна — добави.

Матиас беше шведски гражданин, но по майчина линия произхождаше от Оландските острови, а оландците бяха страстни любители на сауната. Матиас подметна, че с такъв имот има много сняг за риене, и Том обясни, че и гаража има чисто нов снегорин. Простички мъжествени теми, Матиас винаги е бил добър в това. Да говори празни приказки, да задава въпроси, да предразполага хората. Проблемът, разбира се, беше, че човек никога не знаеше дали е само игра. Той беше майстор на манипулацията. Официално Матиас работеше като изследовател в Шведския университет по отбраната, но Том винаги беше подозирал, че това е параван. Което сега се потвърждаваше. Матиас беше твърде интелигентен, за да не бъде вербуван от МУСТ — Военно разузнаване и национална сигурност. Беше роден за шпионин. Говореше свободно руски, френски, арабски и персийски, несъмнено беше най-добрият водач на разпити, когото Том познаваше, дипломатичен, образован и винаги толкова приятен събеседник.

И най-хлъзгавият притворен тип, когото беше срещал.

Всички оператори в Специалните сили получаваха кодови имена, преди да се запознаят с останалите курсанти. По този начин можеха да работят заедно и да се бият рамо до рамо с години, без да знаят истинските си имена. Някого наричаха Мачтата, понеже беше висок. Други пък имаха съвсем неутрална кодови имена, като Улсон например. Том беше учил заедно с петима улсоновци. На едно момче от Мора викаха Доктора, защото страшно го биваше да шие рани. Том пък беше Гризли заради черната си коса и огромно като на мечок тяло. Матиас Седер беше Лисицата. Не че приличаше на лисица, просто беше ужасно лукав. Лисицата умееше да се намърда в мозъка на всеки — без насилие и мъчения, само с приказки.

„Всички искат да говорят, всички имат нужда да ги слушаш“ — често казваше Матиас. Може и да не изискваше особена действеност, но определено беше ефикасно. Спокойните му упорити въпроси даваха резултати, които никое мъчение не можеше да постигне. „Да удряш не е ефективно, понеже накрая се разприказват просто за да избегнат боя. Да призоваваш към логично мислене е по-изтънчено и проницателно“ — казваше той и после ти измъкваше всички тайни.

Том изпъна крака. Можеше да се справи и с десет лисици, ако се наложеше. Щеше да послуша още малко като учтива благодарност за готвенето. Но ако Матиас се разприказваше твърде много, щеше да го изхвърли навън. И тогава Лисицата можеше да си поговори с някоя пряспа, докато бавно се превръщаше в ледена шушулка.

Том отпи от кафето.

Да, определено изпита задоволство при мисълта да изхвърли Матиас Седер в гората, ако каже нещо прекалено идиотско. Облегна длан на масата и изгледа Матиас хладно. Щеше да го нарече план Б.