Само един риск

17

— Какво ще облечеш? — попита Джил по телефона.

Беше напуснала хотела — и Кируна — рано сутринта, още преди закуска, вечно беше на път.

Амбра беше взела назаем грейка, термоблуза и плетени чорапи.

— Всичко, което намеря. Не е любовна среща, за която да се контя. — Тя се замисли за момент. — Изобщо не е среща.

— Може би така е по-добре. Напомни ми някой път да те заведа да ти купим хубави дрехи. Или имаш и нещо друго, освен вълнени пуловери и джинси?

— Естествено, че имам — излъга Амбра.

Пазаруването с красивата й сестра оглавяваше списъка й с „унизителни неща, които не желая да правя никога“. Стисна телефона между брадичката и рамото си, сложи си шапката и хвърли едно око в огледалото. Почти не се виждаше под всички слоеве дрехи и вече се потеше. Поколеба се, но суетността надделя и си сложи малко гланц за устни.

— Приятелят му ще идва ли с вас? — попита Джил безгрижно.

Амбра се сепна.

— Кой? Матиас? Съмнявам се.

Надявам се, че не.

— Защо питаш?

— Просто ми хрумна.

Да не би Джил да се интересуваше от Матиас? Или просто искаше да се намеси в живота й? Тя имаше такава склонност — да се появи, да прилъже приятелите на Амбра, да я засенчи и да заслепи всички с известността си и поразителната си красота.

— Не, ще бъдем само двамата — заяви Амбра твърдо, усети се как маркира територия спрямо сестра си.

— Кажи, ако ти трябва съвет как да се държиш. Не казвам, че си най-задръстената жена на света по отношение на мъжете, но ако трябва да съм честна, Амбра, имаш върху какво да поработиш.

Точно това й трябваше да чуе след цялото колебание.

— Мерси много, ободри ме.

Помисли за момент, беше глупаво, но събра смелост и попита с надеждата Джил да не се държи твърде подло:

— Според теб върху какво трябва да поработя?

— Ами, знаеш. Прибери си рогцата. Не започвай с бръщолевенето за патриархални структури и политика още преди да си казала „здрасти“.

— Никога не правя така!

— Няма да ти навреди да се поусмихваш често, само това казвам.

Амбра се загледа в огледалото, раздразнена, че изобщо се впусна в подобен разговор.

— Трябва да ме видиш сега. Все съм усмихната.

Джил се засмя.

— Е, кога за последно си легна с някого?

— Не искам да говоря за това с теб.

— Поне имаш ли хубаво бельо?

— Имам стотици слоеве дрехи върху себе си. Никой няма да ми види бельото днес.

Вярно, имаше мръсни фантазии за Том, но те бяха само това — фантазии. Животът на Джил минаваше в съвсем друго измерение, едва ли изобщо можеше да си представи какво е да си обикновена смъртна жена, в която мъжете не се влюбват от пръв поглед от сутрин до вечер.

— Само гледай да не обуеш някакви бабешки гащи — измърмори Джил.

— Те са най-удобни — изхленчи Амбра гузно.

Удобните гащи са най-добрият приятел на жената — това беше личното й мнение по въпроса. А и довечера нямаше да се случи нищо.

— О, боже! Някой път ми идва… — поде Джил и Амбра изпъшка, убедена, че няма да издържи още критики, маскирани като загриженост.

— Чао, Джил, трябва да бягам — каза бързо и затвори насред нещо, което звучеше като: „Все ще намериш някой хубав сутиен размер АА в онзи специалния магазин в Стария град“.

Когато Амбра слезе във фоайето, Том вече я чакаше. Беше се облякъл разумно със зимно яке, което сякаш беше създадено за едномесечни походи до Северния полюс, с безброй ципове и джобове. Освен това беше с грейка и грамадни ботуши и както стоеше насред лобито, излъчваше страхотна стабилност. Беше като танк, или крепост. Човек можеше да се прикрие зад него. Огледа я от глава до пети.

— Трябват ти истински дрехи, вече е минус петнайсет и тепърва ще става по-студено.

— Нямам друго — изсъска тя и усети как рогцата, за които спомена Джил, са на път да го боднат.

— Ще се погрижим — успокои я той.

Излязоха навън и Том кимна към голямо черно „Волво“. Тя седна отпред.

— Къде ще ходим? — попита уж безгрижно.

Никой не знаеше къде отива. Телефонът беше в джоба й, но на този студ батерията падаше с рекордна скорост. Освен това покритието не беше добро. Колкото и солиден да изглеждаше Том и колкото и привлечена да беше от него, все пак тя не познаваше този мъж. Обикновено можеше да разчита на инстинктите си, те я бяха спасявали много пъти, но с него като че ли не работеха толкова добре, постоянно я дърпаха в различни посоки. Понякога й се искаше да я вземе в обятията си, друг път почти се боеше от него. А сега пътуваха с кола към…

— Къде ще ходим? — повтори въпроса си.

— В моята къща — отвърна той.

Снегът се вихреше около колата, виелицата виеше наоколо.

— И защо? — попита тя остро.

— Ще ти намерим по-дебели дрехи и ще вземем шейната. Забранено е да се карат в града, затова трябва да отидем до нас. Там има и резервни дрехи.

Гласът му беше спокоен и топъл и тя се поотпусна, реши да му вярва. Свиха по друг път и поеха право през гората. Тревогата се върна.

— Сега къде сме?

— Живея в гората, окей ли е?

Амбра се поколеба, но после кимна.

Пътуваха в мълчание, все по-дълбоко и по-дълбоко в гората, накрая спряха пред тъмна къща с плосък покрив.

— Матиас тук ли е? — попита тя.

— Сигурно е седнал да работи. Обеща да гледа Фрея. Искаш ли да влезеш да го поздравиш?

Тя поклати глава. Том запали лампата в нещо, което приличаше на голям склад. Пейки покрай едната стена, закачалки с дебели външни дрехи, гардероби. Ботуши в различни размери и цветове, подредени в спретнати редици. Изглеждаше съвсем нормално и обичайно.

Посочи й светлосиня грейка гащеризон.

— Навън става много студено, взех ти това, дано ти стане. Има дебели ръкавици и истински ботуши.

Тя кимна, леко смутена от количеството дрехи, които трябваше да навлече.

— А това е балаклава. Слагаш я под каската вместо шапка. — Той й подаде мека бяла качулка с маска. — Пази бузите и брадичката. Какви чорапи носиш? Ако са памучни, ще ги смениш с вълнени. Памукът е най-неподходящ, ако е директно върху тялото. Ето.

Той й подаде неразопаковани дебели меки чорапи и тя се развълнува при мисълта, че може би ги е купил специално за нея. Освен ако, разбира се, нямаше в къщата цяло чекмедже с дамски чорапи.

— Ще умра от топлинен удар — заяви тя, но послушно обу вълнените чорапи, сложи си гащеризона и пъхна крака в огромните ботуши.

Том явно разбираше от тези неща, а тя не изпитваше особено желание да измръзне до смърт.

— После ще ми благодариш — отвърна той.

Тя си сложи балаклавата, подпъхна косата си вътре. Том й даде каска, със съсредоточено изражение й помогна да я нагласи и закопчае.

Амбра затаи дъх. Усещането беше интимно — да й помага с обличането по този начин, да стои толкова близо до нея, пръстите му върху кожата й да са толкова топли. Запърха с клепки, усети, че поруменява.

— Готови? — попита той.

Тя кимна и заедно отидоха в гаража. Пред тях блестяха две големи черни моторни шейни.

— Ти ще седнеш отзад — обясни Том и се зае да изкарва едната.

— Нямам нищо против да карам сама — възрази тя и посочи другата машина.

— Не се съмнявам. Лесно се карат, по принцип просто ги запалваш и потегляш. Но ние ще се движим на тъмно и по непознат терен. Не е безопасно, а твоята безопасност е моя отговорност. Аз ще карам.

Тя седна зад него и се опита да се престори, че въобще не й е неловко да притиска бедра до краката му и да го обгръща с ръце.

Том запали шейната с няколко тласъка с китката, обърна се и подвикна през рамо:

— Трябва да се държиш по-здраво.

Тя се премести малко по-близо, усети как гърдите й го докосват през всички слоеве плат. Том поклати глава, протегна ръка назад към гърба й и така я пристисна, че тя прилепна като лейкопласт към гърба му.

— Потегляме — подвикна той и натисна газта.

Тръгнаха толкова рязко, че в първия момент Амбра едва не отхвърча назад. Вкопчи се в кръста на Том като че ли животът й зависеше от това.

Той подкара към гората и при завоя тя притисна крака в него. Дърветата профучаваха покрай тях, снегът се вихреше, а Том увеличи скоростта още повече и те сякаш летяха напред, просто се носеха над снежната покривка. Сърцето й заби лудешки. Обожаваше това.

От студа почти остана без дъх, радваше се, че се навлече така. Потънаха в пустошта — високи ели, непокътнат сняг, а над тях безкрайно небе. Звездите светеха без едно облаче и на нея й се прииска да протегне ръка и да ги докосне, толкова близо изглеждаха. Сякаш се намираше в страната на приказките.

Пътуваха през гората, понякога пътят лъкатушеше, понякога излизаха на дълга права отсечка и Том даваше газ. По едно време минаха през плоска равнина.

— Това поляна ли е? — извика тя в ухото му.

— Езеро — изкрещя той и така пришпори шейната, че полетяха над замръзналата водна повърхност.

След като изминаха доста път, Том намали скоростта и спря.

— Опитай да си възстановиш кръвообращението — заръча той и се зае да разтоварва чанти и пакети.

Докато Амбра размахваше ръце, клякаше и подтичваше на място, Том издигна от колове и брезент нещо като заслон срещу вятъра. После изрина вал от сняг и постла кожи, а накрая — за неистово удоволствие на Амбра — стъкми огън направо на снега. Нареди дебели борови клони и съчки и накрая ги запали.

— Дойдох по-рано днес да подготвя мястото — обясни той, докато подхранваше огъня първо с брезови кори, които носеше в кесия, после с малки клонки и накрая с цепеници, които донесе изпод една голяма ела. — Докато имаш гориво, всичко е наред — продължи с такъв тон, все едно е най-елементарното нещо на света да подготвиш всичко.

Настаниха се върху кожите, един до друг, с гръб към снежния вал и с лице към огъня. Том извади термос, разви капачката и й подаде чаша димящо кафе.

— Все едно съм излязла със скаут — отбеляза тя, докато Том отпиваше от кафето.

Той изви устни в усмивка.

— Може и така да се каже. Но да паля огън… мога го и насън. Студено ли ти е?

Амбра се замисли. Наистина беше студено, върхът на носа и бузите й бяха ледени, но иначе й беше изненадващо топло.

— Често ли го правиш?

— Зависи кое имаш предвид. Свикнал съм да бъда на открито, но просто да си седя и да гледам небето, без да очаквам да атакувам или да бъда атакуван — това вече ми се случва по-рядко. За съжаление.

Тя докосна чашата си, кафето още беше топло въпреки жестокия студ.

— Още ли го правиш? — подпита го предпазливо.

Том мълча дълго и тя реши, че няма да отговори.

— Не обичам да говоря за това — промълви той задавено. — Ако ти разкажа, можеш ли да обещаеш да си остане между нас?

Толкова пъти й бяха задавали този въпрос. Тя вече беше същински трезор, пълен с тайни, свои собствени и чужди.

— Обещавам — каза и беше искрена.

Стига Том да не признаеше, че е извършил предумишлено убийство, тя щеше да си мълчи.

— Бях командос в Силите за специални операции.

Да, за това вече се беше досетила — че не е обикновен пехотинец, а специално обучен елитен войник.

— Преди. Вече не, така че сега не е секретно.

— А какво работиш сега? Ако е удобно да попитам.

Този път Том мълча толкова дълго, че тя очакваше да не отговори.

— Работя в една компания, казва се „Лоудстар“, изпълнителен директор съм, както и нещо наречено директор операции — каза той най-после.

„Лоудстар“ звучеше смътно познато.

— Частна фирма за сигурност, нали така?

— Да, работим отчасти в Швеция, за големи компании и отделни частни лица. Но най-вече в чужбина. Във високорискови страни.

Тя бързо прехвърли наум всичко, което знаеше за тази сфера — това предполагаше да работиш като бодигард и шофьор в райони с животозастрашаващи конфликти, да действаш умело в чужди култури и страни, където се води война. Да рискуваш живота си. Не беше работа за аматьори.

— Благодаря, че ми се довери — погледна го право в очите.

Том дълго я гледа, без да продума, и тя се зачуди за какво мисли. Защо я беше поканил тук? Видя как очите му проблеснаха и той посочи небето:

— Започва — обясни и Амбра проследи погледа му.

От мястото им се откриваше чудесна гледа, гората беше зад гърба им, пред тях се ширеха километър след километър потънали в сняг открити пространства и ясно нощно небе отгоре.

Северното сияние озари небосвода. Ивици цветове, най-вече зелено и жълто, отделни лъчи лилаво и розово. Понякога бавно, после с бясна скорост. Буйни зелени вълни, тюркоазени колони светлина.

— Еха! — прошепна тя захласнато.

Експлозии, въртопи и спирали, червено, зелено, жълто, всякакви цветове, сякаш надзърташе към раждането на вселената. Все едно староскандинавските богове се носеха по небето. Или пък се намираше на друга планета. Том наруши мълчанието:

— Кажи, ако ти е много студено. Не искам водещата репортерка на Швеция да умре от измръзване, когато аз отговарям за нея.

Тя се усмихна на прекалено големия комплимент.

— Не отговаряш за мен — промърмори, но й се искаше да не й е толкова приятно, че той се грижи за нея.

У него имаше нещо закрилящо, с което не беше свикнала.

Никога нямаше да забрави това, помисли си и отново вдигна очи към небето.

Том си наложи да спре да я зяпа. Обърна очи към небесното зрелище. Ако гледаше Амбра твърде дълго, щеше да му се прииска да я целуне. Наблюдаваше я с крайчеца на окото — беше вдигнала лице нагоре и следеше Северното сияние с ококорени очи, изглеждаше напълно погълната, затова погледът му се спря върху устата й, спомни си устните й върху своите. Тя потръпна.

— Ела — каза той решително, изправи се и й подаде ръка. — Трябва да ти раздвижим кръвообращението.

Докато Амбра размахваше ръце и изпъваше гръб, Том отиде да вземе малка лопата. Набързо изкопа четириъгълник и в единия край натрупа сняг за облегалка за врата.

— Какво правиш? — попита тя, докато клякаше и ставаше, леко задъхана.

— Стига толкова — спря я той. — Дишай през носа. Въздухът е много студен.

Беше оборудвал шейната за всякакви спешни случаи и сега разгъна в рова два дебели изолиращи спални чувала.

— Легни.

Тя изгледа с подозрение първо лагера, който беше построил, после него. Постоянно беше нащрек.

— Ще се постоплиш — обясни той. — И няма да се налага да си извиваме вратовете.

Тя седна. Том се настани до нея и зави и двама им с голяма животинска кожа. Облегнаха глави назад. Амбра лежеше напълно неподвижна до него. Ситуацията наистина беше странна, но топлината на телата им и изолиращите слоеве дрехи щяха да издържат топли дълги часове. Той беше спал на открито и на минус четирийсет градуса. С правилното оборудване нямаше никакъв проблем. И беше лежал така безброй пъти, не би трябвало да се чувства неловко от физическата близост. Само че с Амбра беше друго. Тялото й докосваше неговото и той непрекъснато усещаше присъствието й. Свали си ръкавицата и затърси нещо в джоба си.

Тя се поизправи.

— Какво правиш?

В отговор той извади двестаграмов шоколад. Не някакъв хранителен десерт, а истински млечен шоколад с лешници и стафиди. Очите на Амбра проблеснаха. Той й го подаде, тя отчупи голямо парче, върна му останалото и после пак се излегнаха, дъвчеха шоколада и гледаха Северното сияние, приятно затоплени под кожата, дрехите и изолиращите материи.

Общуването с Амбра се оказваше далеч по-отпускащо, отколкото Том си беше представял. Не беше си позволила да критикува работата му, не попита дали е убивал хора, дали е наемник, нищо такова.

— Колко време продължава? И има ли още шоколад? — попита тя.

Той й подаде полупразната опаковка.

— Поне още час. Искаш ли да се прибираме?

— Не. Кой знае дали някога пак ще го видя.

Той я погледна крадешком и отново вдигна очи нагоре.

Лежаха един до друг в мълчание и неговата глава сякаш бе празна, той просто се наслаждаваше на гледката, дишаше спокойно. Когато пак я погледна, беше задрямала. Той се приближи леко и си каза, че протяга ръка към нея само защото се е сковал и трябва да си промени позата.

Клепачите й се отвориха.

— Извинявай, не исках да заспивам. Сега съм будна.

— Ако искаш да се прибираме, само кажи.

Тя се размърда леко и после пак застина.

— Амбра?

Не получи отговор. Пак беше заспала. Том гледаше звездите, чувстваше се в мир с природата. Амбра не помръдваше, спеше дълбоко. Но изглеждаше спокойна и в малката им бърлога беше топло, затова я остави. Температурата продължаваше да пада, снегът скърцаше и пукаше от студа. Натежал от сняг клон се счупи със сух трясък. Някъде далеч се чу тихо шумолене на животно, лисица може би. Но Том се съмняваше, че трябва да се боят от хищници, затова остана на място, странно спокоен въпреки спящата толкова плътно до него Амбра.

Северното сияние бавно угасна, по небето пробягваха отделни зелени линии, накрая изчезнаха и те и след тях останаха само небето и звездите, луната и безкрайните заснежени поля. Амбра се размърда.

— Колко време спах? — попита с натежал от съня глас.

— Не много.

Тя се обърна към него. От спането лицето й се беше отпуснало. Цялата нервност беше изчезнала, беше останала само една мека жена с топли очи. Шапката, която си беше сложила на мястото на каската, се беше изкривила. Беше се увила с шал и на лунната светлина кожата й блестеше като сребро. Том проследи с очи меките черти, тъмните вежди, правия нос, широката уста. Тя отвърна на погледа му и Том сведе лице към нейното, към устните, които така го привличаха. Тя вдигна глава, за да посрещне устата му, погледна го с широко отворени очи. Дъхът им се срещна, усети уханието й, искаше да я целуне повече от всичко на света, когато силен звук я накара да се вцепени и да ококори очи. Избуха бухал. Звучеше съвсем наблизо. Глухо, предупредително. Том се спря и Амбра примигна.

— Какво беше това? — попита тя.

— Улулица, вероятно. Наоколо е пълно с грабливи птици.

Том се отдръпна, опита се сам да се убеди, че изпитва облекчение, задето го прекъснаха, преди да е направил нещо необмислено. Защо тя го привличаше така? И защо я беше поканил тук? През всичките им години заедно двамата с Елинор никога не бяха излизали посред нощ да гледат Северното сияние. Това беше нещо, което бе направил единствено с Амбра.

Стана и отиде при огъня. Седна умислен и го зари със сняг, докато угасна напълно. Нощта се спусна около тях. Той остана така. Потънал в мисли.

— Том? — Гласът й беше тих. — Къде си? Стана страшно тъмно.

— Тук съм — отвърна той, върна се при нея и протегна ръка.

Тя я пое, стисна я силно.

— Прибираме се — успокои я.

— Да, стига ми толкова природа засега.

Никой от двамата не спомена целувката, до която така и не стигнаха.

Когато Амбра се качи на шейната, не се наложи да й дава указания, тя се притисна плътно до гърба му, хвана го с две ръце през кръста. Той запали двигателя и ревът му проряза тишината, даде газ и те отново полетяха през снега.