Само един риск

29

— Здравей, Том, Изабел е. Надявам се, че си добре. Дали можеш да ми звъннеш? Знам, че вече оставих доста съобщения и не искам да ти досаждам. Но трябва да те питам нещо. Моля те, обади ми се, когато можеш. Пази се.

Том изслуша последното съобщение от Изабел де ла Грип. После остави телефона. От седмици не беше събирал сили, но сега пусна всяко съобщение. Отне му доста време. На няколко пъти, когато чу обезпокоения глас на Дейвид или притеснените въпроси на майка си, тревожността се върна, но знаеше, че трябва да поеме управлението на живота си, не можеше да продължава така. След това щеше да се обади на Изабел.

Погледна пода в кабинета, по който беше разпръснал документите от Чад. Още няколко пристигнаха с пратката от Йохана и през последните дни Том прегледа щателно материалите, разпръсна книжа, доклади и снимки по пода, сортира ги в купчини, четеше и размишляваше.

Искаше да изгради ясна картина на станалото в селото след неговата катастрофа. Засили звука на радиото и седна на масата. На прогнозата за времето го усили още малко. Както и предусещаше — през близките дни се очакваше буря.

— Какво ще кажеш? Да идем ли до града да се заредим с някои неща? — обърна се към Фрея, която в отговор се изправи и се почеса зад ухото.

След като купи от железарията батерии, резервно фенерче, свещи и кибрит, Том отиде пеш до супермаркета. Остави Фрея отпред и влезе да пазарува. Напълни и два хартиени плика с кучешки лакомства, плати и излезе да вземе Фрея, която го чакаше нетърпеливо. Даде й една бисквитка, докато я отвързваше. Тя я глътна, без да диша и без да дъвче. Той я потупа и тя притвори очи, притисна се в крака му.

— Привет! — чу се до него.

Вдигна поглед. Беше Елинор. Страните й бяха поруменели от студа, а от бледото слънце светлата й коса блестеше. Придружаваше я малко бяло кученце. Явно бяха обречени вечно да се срещат по този начин.

— Привет и на теб, Фрея. Май се открихте с Том.

Елинор се наведе и потупа кучето, което помаха предпазливо с опашка и след това с интерес подуши пухкавото кученце.

— Тя ме кара да излизам, приятно е — каза Том и изведнъж осъзна, че днес се чувства много по-добре.

Повече движение, по-добра храна и по-малко алкохол допринасяха и за по-добър сън. Все още се будеше от кошмари, потънал в пот, но вече успяваше пак да заспи.

— А Нилас къде е? — попита.

— На адрес в Каликс. Болен кон.

Тя пак се усмихна и той се почувства почти като едно време, когато бяха заедно — естествено и нормално. Все едно обсъждат какво да вечерят или какъв подарък да купят за рождения ден на сестра й.

Елинор го погледна, нещо се случи между тях. Сякаш почти беше готова да го прегърне, но след това просто каза „чао“, помаха му и се отдалечи с широка крачка през снега.

Том се върна при колата. Заваля сняг и Фрея взе да подскача наоколо, мъчеше се да улавя снежинките с език, лаеше по преспите. Той също беше в добро настроение, осъзна го, докато я гледаше. Може би наистина нещата се обръщаха. Прибра торбите в багажника и затвори вратата. Беше стъпил с единия крак върху каишката на Фрея, когато тя внезапно залая и се откъсна.

— Фрея! — извика след нея.

Вярно, беше добра, но беше грамадна и той не искаше да уплаши някого. Проследи я с очи, видя как скача срещу някого.

— Фрея! — изкрещя и се втурна след кучето и човека, когото то нападаше.

— Няма страшно — успокои го някой.

Беше Амбра. Той забави крачка, стъписан, осъзна, че Фрея подскача от радост пред нея. Амбра се пазеше през смях от атаката на развълнуваното куче и после се наведе и го хвана за каишката.

— Трябва да внимаваш с нея — каза му, когато той стигна до тях.

Том пое каишката и строго изгледа кучето. Фрея обаче не показваше ни най-малко угризение, по-скоро трепереше от вълнение, че е открила Амбра и го е довела при нея.

— Да, да, добро момиче — промърмори Том и после се взря в Амбра.

Същото палто като миналия път, същият огромен шал и нахлупена на челото плетена шапка. Върхът на почервенял нос и грейнали зелени очи — само това се виждаше от нея. Но беше тя.

— Не си ли в Стокхолм? — заекна той.

Амбра сви рамене и той се усмихна на добре познатия жест.

— Трябва да проверя едно-две неща — отвърна тя уклончиво. — Студено е — добави.

Дъхът им се носеше като облак пред лицата и мразът глождеше страните им.

— Ще става и по-студено. Наистина трябва да инвестираш малко пари в по-дебело яке.

— Знам. За съжаление, протестът ми срещу Кируна не е особено смислен. — Тя стегна шала си още малко.

— Кога дойде? — попита я той и изшътка на кучето, което все още подскачаше превъзбудено.

Амбра потупа Фрея по главата. Беше с дебели ръкавици, но въпреки това Фрея изглеждаше доволна.

— Вчера.

Той си отбеляза наум, че Амбра е била тук цяло денонощие, без да му се обади. Не че беше длъжна, но все пак леко се изненада.

— В същия хотел ли? — попита само.

— Да, само че този път парното в стаята ми работи, което е голямо постижение.

— Накъде си тръгнала? Имаш ли време за едно кафе?

— Ще се виждам с Елса.

Том искаше да бъде с нея, след като така и така беше дошла. Внезапно изпита необичайно желание да общува. Каза си, че е само това. Да общува и да говори с друго човешко същество днес.

— Ако представителката на четвъртата власт довечера още е тук, ще може ли да я поканя на вечеря? — предложи той.

Амбра, изглежда, се колебаеше.

— Не знам…

— А ако те изкуша с ледения хотел?

— Той не е ли много далеч?

— Не, не и с кола. Имат чудесен ресторант, най-добрите готвачи на Лапландия. А и не може да си в Кируна и да не видиш ледения хотел — запридумва я.

— Възнамерявах да си поръчам нещо за ядене в хотелската стая — рече тя, но Том усети, че се поддава на увещанията.

Може би и тя като него копнееше за компания.

— От сигурен източник чух, че тук не правят доставки.

Очите й проблеснаха:

— Сериозно? В цяла Кируна?

— Даже в по-голямата част на Норботен. Ако не искаме да умрем от глад, се принуждаваме да ходим на ресторант.

— Вярно?

— Пишеше го във вестника, значи трябва да е вярно.

— Голямата криза с доставките за вкъщи?

— Точно. Значи все пак си чела за това?

Тя се засмя и той осъзна, че наистина много иска да вечеря с Амбра Винтер, да пофлиртува още малко с нея. Боже, та той дори не знаеше, че умее да флиртува!

— Хайде — увещаваше я.

Сам не знаеше, че може да е толкова убедителен.

Тя поклати глава, сякаш е наясно, че ще бъде грешка, затова той пусна в ход последното си оръжие:

— Аз черпя. Не само с храна, но и с някои тайни.

Зелените й очи припламнаха, точно както беше очаквал.

Тази жена беше твърде любопитна, чак беше опасно за нея, а той реши безсрамно да се възползва от този факт.

— Тайни, казваш? Сигурен ли си? Как бих могла да откажа на такова предложение!

Том се усмихна, рядка усмивка, насочи я към нея и усети как щастието затопля гърдите му.

— Да, знам, няма как да не се подлъжеш. Ще те взема от хотела.

Амбра не можеше да не забележи, че Том Лексингтън флиртува с нея. А и тази усмивка… Беше такава рядкост, че ефектът беше още по-силен. Когато Том се усмихваше, тя искаше единствено да се сгуши в обятията му и да се притисне в него с всичка сила. Всъщност й се струваше крайно недостойно. Че той оказва такова влияние върху нея. Трябваше да се досети, че може да се срещнат, Кируна не беше кой знае колко голяма. Беше обмисляла дали да му се обади. Но всичко у Том беше ужасно сложно, а на живота й му стигаше толкова много драма. Само че Фрея я забеляза и сега Том стоеше срещу нея и беше хубав, и привлекателен, и искаше да вечерят заедно. Не беше планирала нищо за вечерта, всъщност за нито една вечер в Кируна. Вечерята с Том изглеждаше отлична идея.

А може би и най-голямата глупост, която можеше да свърши.

Боже, не биваше да се заблуждава, че може да останат просто приятели, че би могла да се справи! Въпреки това неусетно кимна утвърдително:

— В шест часа ще те чакам пред хотела.

— Супер. До тогава! Гледай да не замръзнеш. Фрея, хайде!

Гласът му беше авторитетен, а движенията — решителни; изглеждаше някак по-голям и по-силен от предния път и тя дълбоко пое дъх. Беше приятно и опасно.

Докара безгрижно изражение на лицето си и помаха след него и Фрея, нелепо весела от факта, че ще се видят пак съвсем скоро.

Амбра продължи към „Сафари“, кафене в жълта дървена къща, където се бяха уговорили да се видят с Елса. Тъкмо влизаше и си проправяше път между туристите, когато Елса също пристигна и я прегърна топло. Побъбриха си на опашката пред касата и после си поръчаха солена торта и кафе.

— В Стокхолм никъде не правят такава — каза Амбра щастливо. Обожаваше солена торта.

— Ще имаш ли място и за десерт? — попита Елса.

— Винаги — заяви Амбра и си избра торта „Шведска принцеса“, а Елса взе шоколадова паста и я сложи върху таблата. Седнаха на горния етаж, до прозорец с изглед към рудника и последната розова ивица от слънцето.

— В колко часа е влакът ти? — попита Амбра и разряза слоевете скариди, майонеза и кисели краставички на солената торта.

— Чак в два и половина.

Елса щеше да гостува на приятелка. Амбра подозираше, че приятелката е някоя нова тръпка, защото Елса изглеждаше много шик, с шарен шал и нова прическа. Лапна един голям залък. Беше едновременно весело и леко депресиращо, че една деветдесет и две годишна жена има по-вълнуващ любовен живот от нея.

Между залъците говореха за сина на Елса, за множеството туристи и за снежния фестивал в края на януари. Амбра отиде да вземе още кафе.

— Благодаря, мила! — пое чашата Елса.

— Човек трябва да яде шведска принцеса по-често — въздъхна Амбра, докато загребваше с лъжицата зеления марципан и сметаната.

— Да. Торти и шоколад. Ингрид винаги е казвала, че шоколадът е доказателството, че Бог съществува.

— Вярваща ли си?

— Понякога. Може би. — Елса разбърка кафето си, изглежда, размишляваше над нещо. — Обадих се тук-там. За семейство Свентин. Онези момичета, които си видяла, не са им внучки.

— Значи пак са станали приемни родители? — Амбра до последно се беше надявала да не е така. Пусна лъжицата.

— Да.

— Боже Господи! Мислех си… надявах се, че са твърде стари. Това е скандално.

— Да. — Елса я погледна тревожно. — Не знам дали трябва да го казвам. Но Есаяс Свентин ще чете проповед днес. В църквата.

— Така ли? В църквата на Кируна?

Значи беше станал проповедник при лестадианците. Не се изненада, той беше строг и неумолим, това беше само за него.

Елса кимна:

— Не разбирам как може да го позволяват, имам предвид да допускат тези сектанти в шведската църква, но това е положението. — Тя погледна малкия си ръчен часовник. — След половин час. Искаш ли да отидеш?

Да, искаше ли да отиде? Да слуша омразния му глас. Но всъщност нямаше избор. Кимна.

— Ще дойда с теб — рече Елса.