Само един риск

46

Матиас поглади брадичката си. Работеше вече близо петнайсет часа и наболата брада застърга пръстите му. Но денят беше ползотворен. С новия му екип бяха успели да предотвратят агресивна атака на руски хакери, които разпространяваха слухове за шведски политици. Освен това се беше накарал на СЕПО — Службата за национална сигурност, беше обсъждал въпроси на сигурността в Русенбад и накрая се беше срещнал с върховния главнокомандващ.

Дори беше намерил време да мисли за Джил и да погледне профила й в инстаграм поне двайсет пъти. Беше… Не знаеше как да нарече собственото си поведение. Изобщо какво общо имаше с нея? Беше й пратил две съобщения след вечерята, но не получи отговор.

От една страна, Джил изглеждаше заета жена. Записваше песни, ходеше на фотосесии, участваше в телевизионни предавания, затова може би нямаше време да отговаря на есемеси. От друга страна, Матиас подозираше, че се е обидила, когато я заряза пред „Гранд“ посред нощ.

Не че я винеше. И не, че ставаше за първи път. Винаги беше поставял работата над всякакви връзки, не го планираше, просто така се получаваше. Но той мислеше за Джил — често. И му беше станало навик да гледа профила й в инстаграм, да следи пътуванията й, да се смее на понякога истеричните й постове и да се тревожи заради някои от коментарите.

Повтаряше си, че просто държи под око хейтърите. При всеки нов злобен или заплашителен коментар той проверяваше името в списъка, който му състави Филипа, някои имена се повтаряха постоянно. Колкото повече се занимаваше с това, толкова повече се убеждаваше, че е длъжен да се разрови надълбоко, ако иска да разкрие истинската самоличност на интернет троловете. Щеше да говори с Филипа, да види какво може да открие в „дълбокия интернет“ — невидимите слоеве на интернет, над пет хиляди пъти по-обширни от обикновените. Щракна върху най-новата снимка на Джил. Селфи отпреди едва час. Лъскава червена уста, вълниста холивудска коса, дълбоко деколте. Очите му се заковаха върху тези устни.

Матиас си имаше правила в любовните връзки. Не излизаше с никоя в продължение на повече от два месеца, броено от първата среща. Водеше ги само в най-добрите ресторанти. Той правеше първата стъпка по отношение на секса, смяташе, че така е учтиво, но нямаше нищо против да бъде съблазнен. В разговорите беше искрен, но не интимен, обичаше да обсъжда и да спори по различни теми, стига да не са свързани със семейството и професията му. Държеше ясно да обясни какво търси — близост, нежност, секс, и какво не търси — дългосрочна връзка, общо бъдеще.

Стокхолм гъмжеше от жени, които имаха подобни изисквания и предпочитания. Заети, изискани жени, които се наслаждаваха на непринудените отношения, интересните разговори и взаимно задоволяващия секс. Може би пътуване през уикенда до някой голям град или скъпа ски ваканция. След това той слагаше край, преди някой да бъде наранен и преди да започне да получава множество въпроси, на които нямаше желание да отговаря. Беше подредено, практично, умерено. Думи, които по никакъв начин не можеше да свърже с Джил Лопес.

Наистина трябваше да спре да мисли за нея. Даже миналата седмица, на вечеря при колега, срещна една симпатична жена учен, специалист по молекулярна медицина. Нея трябваше да покани на среща, вместо да вехне по някаква бляскава знаменитост.

Матиас се опита да събере нещо като ентусиазъм да се обади на изследователката, но вместо това пак се озова в инстаграма на Джил.

Отиде в кухнята, отвори бутилка „Шато Мулен дьо Лане“ от 2011, което беше купил от Франция, остави го да подиша, докато вадеше чаша. След това отвори една кутия яхния, която сам беше сготвил и после замразил, изсипа я в тенджера и я остави на ниска степен на котлона. Наля виното, опита го. Когато яденето се стопли, взе чашата и чинията в дневната и пусна късните новини. Обикновено не му беше трудно да се съсредоточи, но сега само си играеше с телефона, докато яхнията изстиваше на масата.

Накрая преглътна гордостта си и й прати есемес, постара се тонът да е неутрален, но дружелюбен:

Надявам се, че при теб всичко е наред.

Ако и сега не му отговори, реши, ще спре да я безпокои, щеше да приеме, че всичко е приключило още преди да е започнало. Може би все пак трябваше да се обади на изследователката. Въздъхна.

Точно преди прогнозата за времето получи отговор:

Било е и по-добре.

Матиас сбърчи чело. Това пък какво означаваше?

Станало ли е нещо?

Той чакаше, вторачен в дисплея. Отговорът се забави. Изглежда, пишеше дълго. Или обмисляше как да се изрази. Накрая дойде:

Полицията идва.

Матиас изключи телевизора и й се обади. Джил вдигна веднага. Усети как нещо пробожда гърдите му, като чу дълбокия дрезгав глас.

— Здравей! Какво става? — попита той веднага.

Чу я как си поема дъх.

— Нищо страшно. Добре съм.

Говореше спокойно и сякаш нямаше желание да сподели, но той долови и нещо друго в гласа й, някаква тревога.

— Разкажи ми.

— Ох!

Матиас мълчеше. Мълчание и търпение — това бяха най-добрите инструменти на разпитващия.

— Като се прибрах днес, някой стоеше пред вратата ми. Уплаших се.

— Ранена ли си? — Той нямаше намерение да прозвучи толкова остро, но не можа да прикрие безпокойството си.

Джил не беше себе си, струваше му се малка и изплашена.

— Не. Той избяга.

— Знаеш ли кой беше?

— Не. Но държеше нож, затова се обадих в полицията. Идват насам. Освен ако не решат, че не съм важна. Боже, искам просто да си легна и да поспя!

— Джил, има ли някой при теб?

Той не можеше да повярва на чутото. Мъж с нож. По дяволите!

— В смисъл?

— Заключила ли си всички врати? Сама ли си? Не бива да оставаш сама. Не можеш ли да се обадиш на сестра си? — Той се озърна, все едно можеше да намери нещо из апартамента си, което да помогне на Джил.

— Сама съм. Не искам да звъня на Амбра.

Не се е обадила на никого, осъзна Матиас, само на полицията, а и за това вече съжаляваше. Явно не е от хората, които обичат да молят за помощ.

— Искаш ли да дойда? — предложи той, като вече си взимаше портфейла и ключовете.

— Няма нужда — отвърна тя, но гласът й потрепери и той забърза към антрето.

Джил беше в шок, но не го съзнаваше. Някой трябваше да стои при нея. Не само полицията.

— Идвам — отсече той, вече беше убеден, че няма други алтернативи.

Джил се нуждаеше от някого, защо не от него?

След десет минути пътуваше към Юршхолм. Таксито сви пред бяла къща. Около имота се издигаше висока стена, при приближаването на колата портата се отвори безшумно. Матиас плати, слезе и почака таксито да потегли и портата да се затвори зад него. Боже! Вярно, знаеше, че Джил е заможна и че живее в един от най-богаташките квартали на Стокхолм, но не беше очаквал чак това.

— Впечатляващо — рече си той, докато вървеше към къщата.

Имотът беше разположен на нещо като частен полуостров, беше обкръжен с вода. Градината беше обрамчена от солиден каменен зид и той вече беше забелязал няколко камери. Джил би трябвало да е в безопасност тук, но човек никога не можеше да бъде напълно защитен. Не и от ненормалници. Изруга, забърза към къщата, искаше да се увери с очите си, че тя е добре.

Пред пътната врата беше паркирана полицейска кола и когато той позвъни, му отвори униформен полицай.

Джил седеше в дневната. До двамата грамадни широкоплещести полицаи изглеждаше малка и крехка. Беше се обгърнала с ръце.

Матиас я прегърна, тя не отвърна на прегръдката му, но не го и отблъсна.

— Добре ли си? — Той я пусна и я огледа проницателно.

Физически изглеждаше невредима.

Джил кимна, но лицето й беше бледо и изопнато.

— А вие кой сте? — намеси се единият полицай.

На Матиас не му хареса как погледът му се насочи към Джил, раздразнен поглед, все едно подлагаше на съмнение необходимостта изобщо да е тук.

— Матиас. Приятел. Какво можете да ни кажете? Заловен ли е вече?

Полицаят поклати глава:

— Тук няма никой. Нищо не сме видели.

Полицаите размениха погледи. Още малко и щяха да подбелят очи.

— Този ваш инстаграм… Не ви ли хрумва да не качвате толкова много снимки? — попита единият.

Беше с яркочервена коса и стоеше с палци в колана, оглеждаше Джил от глава до пети.

— И какво трябва да значи това? — намеси се Матиас с леден глас.

— Просто съвет.

— Не е незаконно да качваш снимки в социалните мрежи. За сметка на това е незаконно да заплашваш хората. Джил каза, че тук е имало човек. Дали пък да не се съсредоточим върху това?

Червенокосият се наду. Имаше вид, че живее във фитнеса, типичен млад пуяк, който използва всяка удала се възможност да се перчи. Матиас прецени, че би могъл да се справи с него за три секунди. Определено се изкушаваше, толкова беше ядосан, че му причерняваше пред очите. Очевидно нямаха намерение да приемат жена като Джил сериозно, само й зяпаха гърдите и смятаха, че сама си е виновна.

— Нямаме доказателства. Ако пак стане нещо, елате в участъка — каза другият полицай.

След като си отидоха, Джил въздъхна:

— И преди ми се е случвало. Никога не вършат нищо и аз не знам за какво им се обадих. Но се уплаших.

— Разбирам.

Идваше му да излезе навън, да търси следи, да идентифицира нарушителя, да се погрижи никой повече да не я уплаши.

— Ще затворят случая — поклати глава тя. — Пари на данъкоплатците, хвърлени на вятъра. Искаш ли нещо за пиене? На мен ще ми дойде добре.

Джил отиде в кухнята. Радваше се, че Матиас дойде, макар още да не разбираше защо. Докато отваряше шкафа, забеляза как треперят ръцете й.

Матиас се озова при нея, обхвана рамото й, излъчваше сигурност.

— Кажи ми какво искаш, аз ще се погрижа — каза й тихо.

Шкафът беше пълен с бутилки. Дори не знаеше какво търси.

— Чашите са там — посочи тя, не можеше да решава сега.

Беше разтърсена, не вярваше, че е възможно. Матиас избра бутилка червено вино и две големи стъклени чаши. Напълни едната и й я подаде.

— Разкажи ми какво стана.

Джил отпи от виното. Нямаше спомен кой й го е подарил, но беше идеално, пивко, непретенциозно.

— Прибрах се, след като цял ден бях на работа. Видях нещо да се движи. В първия момент го взех за храст или клон. Но тогава той изскочи пред мен. Държеше нож. Поне така мисля.

Тя изведнъж се разколеба, все едно си беше фантазирала цялата история. Не биваше да се обажда в полицията, не си струваше.

— Сигурно сега ще попадна във вестниците. Полицаите ме продават за хилядарка седмично на списание „Хент“ — въздъхна тя и надигна чашата.

В нищо не беше сигурна. В себе си. В мъжете. В Матиас. А и ставаше късно. Беше изтощена, нямаше сили да се държи секси и съблазнително, нямаше сили да играе ролята на Джил Лопес. Искаше да опита да се отпусне. Да зяпа глупости по телевизията. Да яде нещо забранено с много въглехидрати, примерно пържени филийки или шоколадови бисквити, каквито хапваше тайно от личния си треньор.

— Уморена съм, трябва да си сваля лещите и грима — каза тя, като се надяваше Матиас да схване намека.

— Добре. Аз да поседна ли в дневната?

Тя нямаше сили дори да се подразни. Беше твърде уморена, твърде уязвима, просто се оттегли в гардеробната си. Там се поколеба, но след това си облече любимата домашна дреха — сиви избелели къси панталони, в които задникът й изглеждаше грамаден, но й бяха най-удобни. Вдигна косата си на кок и свали лещите. Без тях беше почти сляпа, затова си сложи очилата, въпреки че бяха грозни. После навлече мека тениска, без да си прави труда да слага сутиен, нека гърдите й си правят каквото искат. Матиас щеше да преживее шока. А ако не му харесаше, по-добре тя да поеме удара отсега, отколкото да направи някоя глупост, примерно да се влюби в него. Но той я объркваше. Никой никога не беше постъпвал така — да й се притече на помощ, без да иска отплата. Поне никой мъж. Не и без да й е служител и да получава заплата.

Матиас я чакаше пред библиотечката. Гледаше дисковете й, извади една тънка кутийка.

— Това е от мой акустичен запис в Малмьо. Не може да се намери в „Спотифай“.

— Може ли да го пуснем?

Тя го пусна — притежаваше суперскъпа уредба — и гласът й изпълни стаята.

Матиас й подаде чашата и двамата седнаха на дивана да слушат.

— Ти ли си я писала? — попита той.

Джил кимна.

— Много си талантлива.

Тя не отговори. Дали? Дали беше талантлива? Отпи от виното.

— Извинявай, че те зарязах така пред „Гранд“ онази вечер — започна той.

— Няма нищо. Просто беше малко неочаквано — отвърна тя безгрижно.

Но изведнъж осъзна, че се беше обидила. Почувства се изоставена от мъж, когото започваше да харесва. Не беше свикнала да я изоставят, приемаше го изключително лично. Затова после реши да го накаже, като не отговаря на съобщенията му, да го накара да се чувства зле точно както той я беше накарал да се чувства зле. Но сега й беше приятно да е с него. И му прости веднага.

— Не беше по мой избор, страшно съжалявам — настоя той.

— Смяташ ли един ден да ми кажеш какво работиш? — попита тя, макар да предполагаше, че е суперсекретно.

— Работя за Военно разузнаване и национална сигурност — обясни той.

След това замълча, но после добави:

— Това е почти цялата истина.

Джил реши да се задоволи с това, усети, че той рядко разкрива и толкова. Сви се на дивана и качи крака, късите й панталони се вдигнаха леко и тя смутено ги подръпна.

Той поглади с палец ръба на плата и сякаш кожата й пламна.

— Радвам се, че дойде — промълви тя, като следеше пръста му с очи.

Докосването изпращаше малки наелектризиращи вълни по краката й, бедрата, корема. Тя преглътна. Пи още малко вино. След това пак изпъна крачолите си, почувства се неловко.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Просто съм малко чувствителна.

— Разбирам. Поне така мисля. За какво говорим?

Тя се отдръпна.

— За целулита ми.

Пръстът му се плъзна.

— За какво говориш? Това? Тези малки трапчинки? Според мен са очарователни.

— Ти си луд. Никой не харесва целулит. И никой не казва „очарователни“.

Матиас покри бедрото й с голямата си длан, погали го нежно. Имаше невероятно чувствени ръце, големи, силни и грапави. Тя седеше напълно неподвижно, усещаше докосването му право между бедрата си. Той наистина беше секси. И как само се разправи с онези грамадни полицаи. Беше на нейна страна, чувстваше го. Хубаво усещане. Матиас Седер да е в твоя отбор.

— Аз го казвам. Особено за теб. Красива си.

Комплиментът беше глупав, но в гърлото на Джил заседна буца.

— Наследствено е, знаеш ли? — попита тя.

Ръката му се движеше меко по кожата й. Може би той не съзнаваше как й влияе.

— Често си мисля, че съм го получила от биологичната си майка.

Беше нелепо, но целулитът я караше да се чувства по-близка с жената, която й е дала живот, но чието име не знаеше.

— Често ли мислиш за нея? — поинтересува се Матиас.

— Не — излъга тя.

Но в момента, в който навърши пълнолетие, прие името Лопес, за да почете произхода си. А и защото не искаше да запазва нищо от шведските си осиновители.

Спогледаха се. Джил знаеше, че той няма да предприеме нищо повече, ако тя самата не поеме инициативата. Привличаше я, но точно сега тя нямаше сили. Не се беше епилирала от няколко дни, беше уморена и още не беше взела душ. Искаше просто да седи така, да се взира в топлите му очи, да се чувства в безопасност, защитена.

— Можеш ли да останеш още малко? — попита го.

— Ще остана колкото искаш — отвърна той простичко и тя знаеше, че е така.

Може и да беше таен агент или супершпионин, или каквото там работеше, но поне не я лъжеше. Никой никога не се беше грижил за нея по този начин. Звукозаписната компания й се подмазваше, асистентите й се подмазваха, с Амбра бяха близки, в известна степен. Но такава грижа, внимание без задни мисли — това й беше непознато. Може би никога не го беше позволявала досега. Защото можеше и да е опасно да се оставиш в нечии ръце, да свикнеш.

— Имаш ли представа кой може да е бил? — попита Матиас.

— Не. Пълно е с ненормалници.

— Смяташ ли, че може да е от онези, които те тормозят в интернет?

— Не знам.

Тя наистина нямаше понятие, съмняваше се, че някога ще узнае. Мъжете я заплашваха от шестнайсетгодишна. И нито един не беше получил каквото и да било наказание. Сякаш това не се броеше за престъпление.

Тя отпи от виното и се приближи до него. Той я прегърна през рамо. Беше приятелски жест, не еротичен. Джил облегна глава на рамото му, слушаше как нейната собствена песен изпълва стаята. Беше прекрасно просто да стои така. Затвори очи. Не й пукаше за целулити, очила и за евентуалния й сексапил. Сега беше просто Джил.