Само един риск

5

Амбра пристъпваше на място, за да се стопли, и зяпаше една витрина, докато размишляваше. Дали да се обади на Грейс да й каже, че от тази работа нищо няма да излезе? Но Грейс сигурно беше разпратила тук и там поне още десет репортери. Стотици национални и международни новини за четене и подреждане, час след час. Един-единствен репортер, който не можеше да се свърже с безинтересен събеседник далеч отвъд полярния кръг, не беше от кой знае какво значение.

Амбра нямаше търпение да се прибере в Стокхолм, в редакцията. Искаше да се намира там, където се развиват събитията, обичаше пулса и атмосферата във вестника и мразеше това проклето градче. Ами ако точно в този момент се случваше нещо огромно, което тя пропускаше само защото висеше тук?

А имаше време, само преди няколко години, когато й даваха да прави важни репортажи, да пише сериозни статии. Това беше преди идването на новия главен редактор. След това всичко се обърка, тя изобщо не се разбираше с Дан Першон. Свиваше я коремът само като се замислеше за това. Защото не желаеше нищо друго, освен да работи в „Афтонбладет“. Това беше. Знаеше, че мнозина я намират за твърде самоуверена, но всъщност далеч не беше такава. Боеше се да не загуби работата си. Не можеше да го позволи. Понеже нямаше представа какво би правила, ако не можеше да бъде репортер.

Тръгна по улицата, като духаше топъл въздух между китките и ръкавиците си, за да се постопли. Мина покрай туристически магазин. Тук гъмжеше от такива — предлагаха разходки с шейна, излети за наблюдаване на Северното сияние, кучешки впрягове и риболов на лед. Тя се спря. Витрината беше пълна с лапландски коледни украшения, сувенири и пухкави шапки. Пакети с червени връвчици придаваха празнично настроение. Погледът й се спря върху шапка ушанка. Това беше най-идиотският аксесоар на света, но като малка мечтаеше за тях толкова силно, че не можеше да мисли за друго. Разбира се, не й купиха. Изобщо не получаваше подаръци за Коледа.

Тя се извърна, беше си обещала да не мисли за предстоящите празници — това бяха просто няколко дни, които да изтърпи; и все пак усети как унинието се прокрадва все по-близо с приближаването на проклетата Коледа. Едно десетина годишно момиченце приближаваше с някакъв мъж, вероятно баща му. Бъбреха си, таткото държеше детето здраво за ръка, слушаше, кимаше, галеше го по главата. Амбра преглътна, отвърна очи.

Докато пресичаше улицата устремено, телефонът й звънна.

Слава Богу, алилуя, най-сетне! Бързо вдигна и същевременно си сложи слушалките в ушите.

— Здравейте, обажда се Елса!

— Здравейте! Как сте? — попита Амбра.

— Благодаря, добре. — Жената отсреща сякаш се изкикоти.

Амбра погледна часовника си. Още беше пет следобед.

— Много се радвам, че се обадихте. Може ли да се отбия? Сега? Или утре?

— Не, не тази вечер, имам гости — отряза я Елса. — А утре е денят преди Бъдни вечер.

— Аз съм свободна утре — отвърна Амбра бързо с надеждата, че Елса няма да заминава някъде, нито пък очаква трийсет-четирийсет роднини на гости. — А вие?

— Да, разбира се.

— Удобно ли е да дойдем у вас? Аз и фотографът.

Мълчание.

— Елса?

Елса отново се изкикоти и Амбра можеше да се закълне, че е леко пияна.

— Извинете. Да, удобно е, мила.

— В десет сутринта става ли?

Елса каза, че са добре дошли, и Амбра затвори, крайно скептична към цялата работа. Извади едната слушалка от ухото си и запристъпва бързо, за да върне краката си към живот. Телефонът отново зазвъня. По дяволите, да не би да е размислила? Този път обаче не беше Елса.

Беше Джил.

— В службата ли си? — попита Джил без предисловия.

— Не, в Кируна съм.

Амбра забеляза отражението си във витрината — телефон в ръка, слушалки в ушите. Понякога й се струваше, че не прави друго, освен да говори по телефона.

— Ти къде си?

Джил беше музикантка и по-често бе на път, отколкото у дома.

— Толкова съм уморена, че даже не помня как се казваше градът. Ти какво правиш там? Нали мразиш Кируна?

Амбра видя отражението си да се усмихва.

— Аз мразя почти всичко.

— Вярно. Е, аз също. Всичко наред ли е с теб? Сигурна ли си, че не искаш подарък за Коледа?

— Напълно — отвърна Амбра твърдо.

Джил печелеше на седмица горе-долу колкото Амбра за година, затова размяната на подаръци винаги се получаваше леко неловка. Не беше лесно доведената ти сестра да е една от най-успешните певици в Швеция.

— След малко трябва да излизам на сцената — рече Джил. — После съм на вечеря при някакъв областен управител. Просто исках да те чуя. Ще ми се да пропусна вечерята, ще има хапки и шампанско и пет ястия, и разни скучни типове.

— Звучи по-добре от моята вечер.

— Не, и това омръзва. Сега отивам да се разпявам. Не се преработвай до смърт. Цун-гун!

Това беше нова мода. Амбра беше го виждала и в профила на Джил в инстаграм. Цун-гун. Беше й противно. Джил се движеше в някакъв откачен артистичен свят със странни нрави, които Амбра никога не беше разбирала.

— Дочуване — каза само и затвори.

Погледна небето. Помнеше го от детството си. Колко ярко грееха звездите тук, на север. Дали понякога и астрономите биваха въвличани в подобни конфликти като нейните във вестника? Борба за благоразположението на шефа, конкуренция за атрактивни задачи, заплашителни мейли от анонимни хейтъри? Разбира се. Целият академичен свят беше като риалити шоу. В началото на кариерата си тя написа статия за преподавател в престижен шведски университет, който взимал подкупи, за да повиши оценките на студентите. След този репортаж получи първата си смъртна заплаха. Още си я държеше в рамка на бюрото. Зловещо, може би. Но далеч не толкова зловещо, колкото да заплашиш млада журналистка с анално изнасилване. Това не го пишеше в длъжностната характеристика на репортерите. Че кажи-речи всеки ден ще те наричат курва, уличница и предателка.

Амбра реши да направи още едно кръгче. Вярно, замръзваше, но имаше нужда да си прочисти мозъка. Снегът скърцаше под обувките й, докато пресичаше едно кръстовище. Въздухът беше толкова студен, че трептеше на светлината от уличните лампи. Навсякъде се носеше мирис на меденки и греяно вино. Всички онези аромати на сплотената общност… Само дето скоро ще мине и тогава ще остава цяла година до следващата Коледа.

Тя пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете. Двама жестикулиращи мъже на средна възраст идваха насреща, говореха на висок глас, носеха костюми под чисто нови зимни палта. Вървяха право срещу нея. Амбра отстъпи към бордюра, но те не й направиха път, а продължиха право напред, та се наложи в последния момент тя да слезе на платното, за да не я бутнат. Обърна се и ги изгледа кръвнишки. Продължаваха напред, все едно притежават тротоара и целия свят. Заети със собственото си величие, смееха се и се тупаха по гърбовете. Май беше чела някаква научна статия по въпроса. Че жените по-често правели път на улицата. Запита се дали тези двамата са от мъжете, които гръмогласно тръбят из фейсбук, че има по-важни въпроси от това да се бориш за някаква въображаема равнопоставеност, заслепени от собствената си личност, собственото си самодоволство.

Раздразнена, потрепери в тънкото си палто. Беше й се сторило ужасно прахосничество да купува дрехи за арктически температури, не беше имала намерение да се излага на подобни студове повече от крайно необходимото, но сега мръзнеше здравата. Би трябвало да се прибере, но въпреки това остана навън, загледана след отдалечаващите се мъже. Може би се беше вцепенила. „28-годишна жена замръзна в Кируна“ — ето това беше хубава статия. Тя изплези език и улови една снежинка. По-добре да се връща в хотела. Да вземе горещ душ, да се поглези с рум сървис и малка чаша вино. После щеше да се подготви за интервюто с Елса Свенсон, да запише няколко предложения за статии за следващата оперативка, да пусне в туитър и инстаграм нещо умно, с други думи — да се бори за кариерата си.

Опита се да се чувства ентусиазирана, когато фасадата на хотела изникна срещу нея. Забърза ход. Някакъв мъж излезе от хотела и тръгна срещу нея по тротоара. Не беше ли онзи от ресторанта преди малко? Онзи със сексистката блуза? Изглеждаше потънал в мисли и вървеше право срещу нея. Амбра понечи пак да стъпи на платното, но реши да продължи предизвикателно по средата на тротоара. Мъжът приближаваше. Дали щеше да отстъпи? Нищо не подсказваше това. Амбра може би се държеше детински, но продължи напред, право към сблъсъка, с ускорен пулс. Той още не я виждаше. Да не би да беше невидима? И нейна отговорност ли беше да избягва челните сблъсъци с всеки мъж, тръгнал на разходка из Кируна днес? Мъжът не носеше нито шапка, нито ръкавици. Големите му ботуши скърцаха в снега. Тя забеляза, че е обут в онези панталони с джобове отстрани, може би беше строителен работник или нещо подобно?

И тогава се сблъскаха.

Не силно, в последния момент той вдигна поглед и отстъпи, но тъй като Амбра отказа да се отмести и на милиметър, раменете им се удариха с леко тупване. Тя потръпна леко, почти си въобрази, че усеща топлина през слоевете дрехи, които ги разделяха. Видя изненадата в погледа му, после той я разпозна и отмина. Като че ли измърмори нещо, може би „извинете“, но тя вече беше отминала нататък и влизаше в хотела. Бързо се вмъкна вътре, без да се обръща назад.

Ама че чудак!

И изобщо ама че отвратителен ден!