Само един риск

19

Джил се беше облегнала между двете предни седалки и гледаше през прозореца.

— Според джипиеса трябва да завиеш тук — каза на Лудвиг и посочи надясно, право през гората.

Лудвиг не отговори. Не беше продумал през цялото пътуване. Всеки жест показваше мнението му за начина, по който пак го беше помъкнала на път. На Джил не й пукаше, той й беше подчинен.

— Сигурна ли си, че е добре? — прошепна Амбра.

Джил си оправи косата и се облегна назад.

— Цупи се. Искаше да остане в Юкасярви и да пие сини питиета от ледени чаши.

— Ама ще го вземеш ли в сауната? — учуди се Амбра.

— Не, нека се разходи с колата или нещо такова, после ще дойде да ни вземе. Там ще ни нахранят ли?

Джил умираше от глад, не беше сигурна, че ще успее да се въздържи, въпреки че щеше да е сред хора. Боже, как й се ядеше! Вместо само да качва в интернет снимки с ястия и десерти, от които след това не вкусваше. Искаше да се натъпче.

— Като му се обадих, каза, че ще приготви вечеря — отговори Амбра.

— О, умее и да готви! Повече ми прилича на онзи тип мъже, които утрепват с тояга някой лос и после го изяждат суров в пещерата си.

— Той е съвсем цивилизован, сигурна съм, че ще ни поднесе готвена храна.

Амбра прозвуча едва ли не обидено. Дали се притесняваше?

Джипиесът проговори и Джил изпищя:

— Лудвиг! Завий тук.

— Знаааам.

Джил се вторачи през прозореца. Клоните на огромните дървета бяха натежали от сняг.

— Колко много гора! И сняг. Дано не искат да се разхождаме навън.

Амбра я изгледа:

— Добре че си се облякла подходящо.

— Поне не изглеждам като социална работничка християнка — скастри я Джил.

Амбра както винаги носеше пуловер и панталони, далеч не грозни, но не и красиви, нито пък секси. Джил пъхна ръка под дрехите и си нагласи сутиена. Да му се не види, колко й бяха тесни. Днешният й тоалет не беше от най-практичните, тук можеше да се съгласи с Амбра, но тези хора не бяха от обичайния й антураж и се чувстваше леко несигурна. Обикновено я заобикаляха хора, които й се възхищават, които искат нещо от нея. Хора, сред които не се чувстваше по-низша.

Всъщност много добре помнеше Матиас Седер. Помнеше колко интелигентно се държеше. Имаше вид на завършил с отличие един милион дисциплини в университета, докато тя самата едва успя да завърши девети клас и оттогава не беше отваряла книга. Пеенето беше единственото й умение и обикновено това й беше напълно достатъчно, но сред образовани хора се чувстваше леко тъпа. А и този мрачен мълчалив Том на всичкото отгоре! Него пък изобщо не го разбираше, струваше й се малко страшен. Не, тази вечер се нуждаеше от тези дрехи. Може и да не беше високоинтелигентна, нито високообразована, нито имаше изключително важна професия, но поне беше красива.

А и правеше всичко това заради Амбра, напомни си го. Защото си падаше по Том, а Джил не помнеше кога последно сестра й бе харесвала някого.

Матиас метна лъскавата тлъста пъстърва на дъската за рязане и се зае да я филира с остър нож. Обичаше да чисти риба, също и да готви.

— Сам ли я хвана? — попита Том.

Наоколо имаше много места за риболов в лед, но Матиас поклати глава, отдавна не беше ходил за риба.

— Купих я от един от онези рибарски камиони, значи сигурно е тукашна.

Той умело наряза филетата и ги нареди върху дъската. След това бързо почисти костите, перките и тлъстините.

— Ще погледнеш ли картофите? — помоли и кимна към печката.

Том вдигна тенджерата и изля водата от задушените картофи. Матиас извади шалот, вино и сметана и приготви винен сос, накълца копър и прибави жълтъци, овкуси с горчица. Беше намерил хубави продукти и обичаше да готви, но вече беше време да тръгва от Кируна. Дори смяташе да замине още тази вечер, но после научи, че Джил Лопес ще идва. Още един ден, така реши. Сигурно беше преувеличил, като си мислеше за сексапила й. По-добре да я види, за да му мине и да престане със сексуалните фантазии всяка нощ.

Том отвори хладилника и му подаде една бира. Матиас пи направо от бутилката, като не отместваше очи от Том, който зяпаше в празното пространство със сбърчено чело. Матиас остави бирата и сложи рибата във фурната.

— Май си падаш по нея? Журналистката — попита Матиас.

Том сви рамене.

— Не е лоша.

Обаче беше сложил да се изстудява шампанско и ухаеше приятно. Така че Амбра Винтер явно беше нещо повече от „не е лоша“.

— Идват. — Лицето на Том грейна.

Матиас не чу нищо, но Том притежаваше едва ли не свръхестествени сетива. В следващия момент Фрея залая. Матиас погледна кучето.

— Какво си си наумил с този пес? Нали щеше да го връщаш?

— Да.

Сега и Матиас чу колата, която приближаваше къщата. Фрея изръмжа гърлено и отиде с тях до външната врата.

Том отвори и вътре веднага навя сняг. Амбра Винтер тропаше с крака отпред, увита в шал и плетена шапка.

Зад нея стоеше Джил Лопес.

С целия си сексапил.

Боже Господи, тази жена би могла да разтопи целия Северен полюс съвсем сама!

— Здравейте! — пръв проговори Том.

— Добре дошли! — додаде Матиас. — Заповядайте.

Амбра влезе, като внесе облак снежинки и минусови градуси, след нея Джил също се плъзна вътре, с високи ботуши, светлокафяво палто, подрънкващи бижута и лъскави устни. Изглеждаше невероятно. Нахакана, засукана, настръхващо секси.

След като закачиха връхните си дрехи, развиха шаловете, свалиха шапките и се огледаха в огледалото (само Джил), двете жени отидоха в дневната с Том, докато Матиас изтича да донесе шампанското. Джил взе чашата, която той й подаде, дългите пръсти обгърнаха кристала, Амбра също взе своята, кимна и благодари.

Том вдигна чаша:

— Добре дошли!

Двете жени отпиха от шампанското — много добро, помисли си Матиас одобрително, скъпо и снобарско, може би, но нямаше от какво да се срамува. Във виното търсеше каквото и в жените — изисканост, елегантност, вкус. Той погледна Джил — кой носи високи латексови ботуши в такова време? Беше облякла впита рокля от нещо, за което Матиас беше сигурен, че е страшно скъп кашмир. Следваше извивките й като собствената й кожа и беше особено тясна на талията. Подрънкващи обици висяха до шията й, голяма огърлица привличаше погледа към убийственото деколте. Амбра се оглеждаше бдително, докато Джил стоеше насред стаята с изправен гръб и самоуверено нацупена уста.

— Тук не е лошо — отбеляза тя. — Когато Амбра каза, че ще ходим в хижа в гората, си представих дървена колиба.

— Хижа? — Том погледна Амбра въпросително.

Тя се извини:

— Ами виждала съм само антрето.

— Хм… — Той поглади брадата си. — Искате ли да видите и останалото?

И двете кимнаха.

— Ти ги разведи, аз ще довърша готвенето — предложи Матиас.

Погледът му пак се спря върху Джил. Трудно беше да се въздържи, имаше много за гледане. Закръглените форми, високите токчета, тесните дрехи. Джил се усмихна вяло.

— Какво? — попита той.

Погледът й се заигра с престилката, която той беше забравил да свали, преди да дойдат.

— Нищо. Сладък си като домакиня — заяви тя и се обърна.

Амбра се взираше през прозореца на дневната. Къщата, която, оказа се, била на познат на Том, беше разположена на възвишение и тази страна гледаше към гора и планини. През деня гледката през огромния прозорец сигурно беше главозамайваща. Цялата къща беше някак по мъжки грамадна. Таванът в дневната й се струваше към седем метра висок, гигантски канапета, дебели еленски кожи и огромна камина, в която пращеше огън. Дървени греди на тавана и големи прозорци.

Том се присъедини към нея. Ухаеше приятно. Изкъпан. Пак с черна блуза. Без картинки, просто черна и изпъната на гърдите и ръцете. Ако беше друг тип мъж, тя би решила, че парадира с мускулите си, но той изглеждаше напълно лишен от суетност. Освен че миришеше така хубаво. Тя го подуши.

— Радвам се, че все пак реши да дойдеш — прошепна той.

Не се усмихваше, но очите му излъчваха топлота.

— Малко се смущавам от мисълта за сауната — призна тя и отпи от шампанското.

— Ще се грижим за вас, обещавам.

Гласът му беше успокоителен и тя знаеше, че ако изобщо можеше да разчита на нещо, това бе способността на Том да се грижи за нея.

— Гладна ли си? Матиас е наготвил храна за цяла рота.

Амбра въртеше чашата в ръце.

— Колко голяма е ротата, винаги съм се чудела?

— По-малка от бригада и по-голяма от взвод.

Черните му очи проблеснаха и тя усети как я привлича. Този мъж беше истинска загадка. Какво означаваше поканата му за сауна? Какво искаше от нея? Изобщо искаше ли нещо?

— И да, гладна съм — отговори със закъснение.

От кухнята се носеше чудно ухание, а шампанското вече я беше замаяло.

Всички седнаха около масата в дневната, навън валеше сняг, в камината гореше огън. Свещи и приглушено осветление. Тя се спогледа с Джил. Личеше, че дори Джил е впечатлена. Добре. С Джил човек никога не можеше да бъде сигурен — ако нещо не отговореше на очакванията й, можеше да стане направо зла.

Амбра седеше до Том, Джил и Матиас бяха отсреща. Докато Матиас поднасяше храната, Том наля бяло вино в големи чаши.

Вдигнаха наздравица. Погледите на Амбра и Том се срещнаха и изведнъж й се стори направо нереално, че се намират сред горите, при това на нещо, което приличаше на двойна среща. Опита да си спомни дали някога е ходила на такава. Най-близкото подобно преживяване беше, когато писа статия за двойна среща в Йоребру, завършила с убийство. Отпи от виното, реши да не повдига въпроса. Видя, че Джил я гледа развеселено през масата и тайничко се помоли сестра й да се държи прилично.

— Какво ти предстои, Джил? — попита Матиас.

— Ами, на Нова година ще пея в Стокхолм, а после започва пролетният сезон с нови концерти и турнета.

— Тази година ще участваш ли на Евровизия? — обади се Амбра, докато си слагаше още сос и си сипваше салата.

Джил беше участвала веднъж на вътрешния конкурс, класира се на второ място и песента й стана страхотен хит.

Сега поклати глава:

— Не знам, но скоро трябва да реша. — Тя лапна голям залък риба, после картофи и сос. — Така или иначе, имам нужда от голям нов хит, доста отдавна не съм правила. Но не умея да губя. Не успявам да се престоря на радостна за победителя — добави.

Матиас се засмя тихо. Джил се усмихна и пъхна още един залък в уста.

— Много сте различни за сестри — отбеляза Матиас и изгледа проницателно първо Амбра и после Джил.

Прав беше, трудно можеха да бъдат по-различни.

— Аз съм по-малката — заяви Джил.

— И то с цяла година — добави Амбра сухо.

— Не сме биологично свързани и даже не сме истински доведени сестри — продължи тя и направи знак за кавички с две ръце. — Но държим връзка от тийнейджърки.

Том не говореше много, но слушаше внимателно, досипваше им вино, кимаше от време на време. У Амбра нямаше и сантиметър, който да не чувства присъствието му.

— Разкажи ни — помоли Матиас.

Той беше невероятно добър в това да те предразположи да споделяш. Спокоен, внимателен.

— Попаднах в системата на приемните семейства като съвсем малка — започна Амбра. — На четиринайсет бях минала през толкова семейства, че им загубих бройката. Няколко пъти бягах и социалните не знаеха какво да ме правят. Бях се отказала от всичко.

Тя кимна на Джил да продължи разказа.

— Аз пък съм осиновена от Колумбия — поде Джил. — В първите си години живеех в сиропиталище там. След това ме осиновиха една откачена шведка и не по-малко лудият й мъж. Един ден ми дойде в повече и избягах.

Джил беше добра в това. Да сбие адското си минало в няколко забавни изречения. Била е захвърлена в кофа за боклук в Богота, намерили я и после пак я зарязали на прага на сиропиталище, управлявано от монахини. Джил никога не говореше за това, но Амбра подозираше, че е пострадала по някакъв начин в дома, беше чела не една ужасяваща история за условията в тези институции. А накрая се озовала при психичноболна алкохолизирана шведка и жалкия й съпруг.

— Едно лято се срещнахме случайно — обясни Амбра.

— Как? — полюбопитства Матиас.

Излъчваше топлина и съчувствие. Като човек, на когото да довериш всичките си тайни.

Амбра изгледа крадешком Том. Той я наблюдаваше съсредоточено. Беше на нейна страна, изведнъж го осъзна. Никога нямаше да позволи на никого да я нарани. Откъде пък й хрумна подобна високопарна мисъл?

— Аз избягах — обясни Джил. — Отказах да живея повече с тях. Не че и те ме искаха де, мисля, че ме мразеха.

Веднъж Джил беше споделила как майка й казала, че всъщност искала да осинови друго, по-малко, дете, но я придумали да вземе нея. „Всеки ден съжалявам за това решение“ — бил краят на разказа. Накрая накарали Джил да живее в гаража и заплашили да я върнат в Колумбия.

— Изпратиха ме в едно стопанство в провинцията — продължи Джил. — Една жена гледаше коне и приемаше момичета, които създават главоболия.

— Там ли остана?

— Да, докато навърших пълнолетие. Но тогава вече бях започнала да ходя по турнета. Животът на село ми се отрази добре. Действаше успокоително.

— Поне докато аз не дойдох — намеси се Амбра.

— Да, тогава адът се отвори под краката ми — изсмя се Джил.

Амбра беше на четиринайсет. Отдавна беше напуснала семейство Свентин. Приемното семейство, при което живееше в момента, не искаше да я вземе със себе си на почивка. А по закон децата в приемните семейства имаха равни права с всички членове на семейството. Поне така беше на хартия, но Амбра вече беше преживявала какво ли не и нищо не можеше да я изненада. И така, семейството замина на ваканция, а стресираната социална работничка я изпрати в стопанството в провинцията. Винаги бяха стресирани. Винаги бързаха за някаква по-сериозна криза.

— Не ми се вярва да сте се сближили веднага — подхвърли Матиас и им допълни чашите.

— Не, не веднага — подсмихна се Амбра.

Още на тринайсет години Джил беше завършена кучка, а тя самата вече не вярваше на никого.

— Беше омраза от пръв поглед — съгласи се Джил.

Амбра кимна:

— Биехме се като животни.

Не преувеличаваше — в началото имаха сблъсъци почти всеки ден. Амбра беше убедена, че ще я изгонят. Но Рене, жената, която въртеше стопанството, издържа. Съумя да даде на Джил вниманието, от което тя се нуждаеше, като същевременно успя да спечели доверието на Амбра. Годините в стопанството бяха оазис. Повратна точка.

— Какво стана? — попита Матиас.

— След като не успяхме да се изпотрепем, решихме да се сприятелим. Малко по малко — отговори Джил.

Процесът беше бавен и мъчителен, но когато един ден някой тормозеше Амбра в училище, Джил ошамари гадняра и след това отношенията им се промениха. Или пък просто бяха узрели за това.

— Джил започна да пее, а аз започнах да уча — продължи Амбра.

Беше й писнало от клатещи глави учители и свиващи устни училищни психолози, затова трябваше да решава — да напусне училище или да седне да учи сериозно. До ден-днешен беше дълбоко признателна на своето по-младо Аз, което явно бе имало достатъчно мозъчни клетки, за да вземе правилното решение.

— В годината, в която навърших шестнайсет, пробих в „Мюзик Айдъл“ и това промени всичко — обясни Джил.

— Нещата са се наредили? — продължаваше да пита Матиас.

Джил кимна:

— Музиката ми спаси живота. А Рене означаваше толкова много за нас. Тя поощряваше приятелството, сестринските отношения. Тъй като двете с Амбра нямахме никакви биологични роднини, решихме да бъдем сестри. И оттогава сме такива. И откъдето и да погледнеш, това е най-дългата връзка в живота и на двете ни.

— А какво стана с Рене? — попита Том тихо.

— Почина — отвърна Джил кратко и отвърна поглед.

Смъртта на Рене беше истинска трагедия. Единственото положително беше, че по това време и двете вече бяха пълнолетни. Никакви приемни семейства повече. Джил тръгна по турнета. Амбра учеше журналистика.

— От рак — допълни Амбра. — Проклета болест!

Джил протегна чашата си:

— Нека не говорим повече за това — помоли тихо.

Амбра кимна. Вечерта беше твърде приятна, за да потъват в мрачни мисли. Но Рене й липсваше. Често.

— Още вино? — предложи Том.

Тя кимна. Ръката му докосна нейната, докато взимаше бутилката.

— Извинявай — промърмори той.

— Няма нищо — прошепна тя.

Искаше да докосне тази ръка, да прокара пръсти по косъмчетата, да вдиша аромата му още веднъж.

Фрея дотича при тях, застана между двамата. Амбра предпазливо погали твърдата козина. Фрея облегна глава на крака на Том за момент, след което отиде при Амбра, подуши я и после заобиколи масата.

Джил гледаше кучето, без да продума.

— Амбра, как върви твоята работа тук? Ще правиш ли още интервюта? — Матиас й се усмихна топло.

— Засега не. Просто проверявам нещо. — Реши да не навлиза в подробности. „Шпионирам някогашното си приемно семейство“ би прозвучало доста откачено.

— Обичаш ли работата си? — продължи той.

— Много.

— Амбра държи да спасява света — обади се Джил.

Но не го каза злобно. А и не грешеше. Амбра остави приборите, леко въздъхна.

— Нахрани ли се? — попита Том.

— Страшно вкусно беше — похвали ги тя и забеляза, че дори Джил е изяла всичко.

— Ти ходила ли си в ледения хотел? — попита Том, след като Джил каза, че тъкмо идва оттам.

— Не.

— Страхотно е — увери я Джил. — Трябва да отидеш, Амбра. Преядох. Какво ще кажете, ще се поразхвърляме ли? — Тя хвърли подкупващ поглед на Матиас.

Матиас кимна, но лицето му не трепна.

— Ще оставим десерта за после. Сауната е топла. Том, покажи им къде да се съблекат, докато аз раздигам масата.

Том поведе двете жени по стълбите към сутерена.

— Може да се преоблечете тук — въведе ги в едно помещение и запали лампата.

Амбра и Джил се спогледаха. Не беше домашна сауна в мазето, както си бяха представяли, а по-скоро цял спа център. В единия край имаше душ-кабини, в другия бяха наредени фотьойли, малки масички и плетени кошници. Том обикаляше и палеше свещи. Проблясваха мозайки в различни медни нюанси.

— Нещо се умълчахте — подметна Том, докато отваряше шкафове и вадеше хавлии.

— Не знам защо, но си въобразявах, че ще е нещо като ергенска сауна с бирени кенове и нехигиеничен вид — поясни тя.

Джил кимна в знак на съгласие. Том изви устни:

— Не, преди да дойдете, махнахме всичко нехигиенично. Лявата половина е за дамите.

Амбра пое купчината хавлии, които той й подаде. Миришеха на чисто и бяха почти смешно меки насред цялата тази мъжествена и внушителна атмосфера.

Двете отидоха в своето отделение и затвориха вратата. Чуха как Матиас идва и след малко тихите гласове на мъжете се разнесоха откъм другата съблекалня.

— Какво мислиш? — прошепна Амбра, докато си сваляше джинсите и ги сгъваше.

Джил вдигна изрисуваната си вежда и я изгледа.

— Че няма да обеднееш, ако отидеш на кола маска.

Джил носеше прашки и дантелен сутиен от някаква нелепо скъпа марка и очевидно беше ходила на кола маска. Беше толкова красива, че чак беше дразнещо, помисли си Амбра, но устоя на импулса да погледне собственото си крайно обикновено тяло. Джил беше с естествен златист тен, все едно непрекъснато е била на слънце. Имаше много повече извивки от манекенка, но пропорциите й бяха идеални, сякаш беше родена като снимка, обработена с фотошоп. Разбира се, имаше си личен треньор и непрекъснато беше на диета, но пак си беше ненормално реален човек да изглежда по този начин. На всичко отгоре в прашки и дантела — бельо, което отива на изключително малко жени. Амбра беше свалила памучните си бикини, хубави и меки, но не безкрайно секси. Нямаше кой знае какъв бюст и сутиенът й беше виждал и по-добри дни. И все пак…

— Радвам се, че дойде с мен — каза искрено.

Джил беше нейното семейство и нямаше никакво значение, че е прекалено хубава.

— Разбира се. И двамата са готини, изглеждат свестни, но постъпи правилно, като не дойде сама. Имам спрей в чантата.

Амбра беше сигурна, че Том и Матиас не са от мъжете, които можеш да спреш със спрей.

— Харесваш ли Матиас? — попита все така шепнешком.

Джил поклати глава:

— Прекалено е добър. И малко ми снобее с тия вина и купища книги, които е чел, не мислиш ли?

Амбра намираше Матиас за възпитан и общителен, а и беше споменал една книга, която харесвал, между другото, когато говореха за литература. Но Джил открай време страдаше от комплекс за малоценност по отношение на образованието си и предпочиташе по… така да се каже… едноизмерни мъже. Освен това беше ясно, че Джил лъже. Определено харесваше Матиас.

— Ами Том? — продължи Амбра, възможно най-нехайно.

— Много е весел. Подхождате си.

Джил си свали прашките и разкопча сутиена. Амбра й подаде светлосива хавлия. Джил се уви с нея и дори така успя да заприлича на супербляскава филмова звезда.

— Том те бройка — подхвърли тя.

— Така ли? — Амбра усети, че гласът й прозвуча твърде възторжено.

Трябваше да внимава повече. Но тя също го беше забелязала.

— Нали каза, че имал друго момиче?

— Бивша. Ох, не знам… — Амбра се загърна в другата кърпа и едва не се удави в целия този мек хавлиен плат. Размърда пръстите на краката си по затопления под. — Но нали ти казваш, че ме гледал. Изобщо не знам какво мисли за мен.

— Мъже. Или са жалки, или изобщо не можеш да ги разбереш — сви рамене Джил.

Тя отвори вратата на тоалетната и седна да пишка, без да й мигне окото.

— Вратата се затваря — отбеляза Амбра.

— Не обичам затворени врати. Слушай сега. Ти си сто пъти по-добра, отколкото аз някога бих могла да бъда. Предана и суперумна. Ти си от онези, дето ще ги изберат, ако Земята е на път да загине и трябва да вземат само хилядата най-важни хора. Ти си от най-добрите, Амбра. И ако някой мъж не усеща това, значи не те заслужава.

Амбра се вторачи смаяно в нея.

— Благодаря! — пророни едва.

Джил се избърса, пусна водата и набързо си изми ръцете.

— Но бъди внимателна. Тези измъчени мрачни мъже… не разбирам кое им е привлекателното. Нали не си мислиш, че ти можеш да го промениш? Никога не става, вярвай ми.

— Благодаря за всички съвети, които не съм ти искала. Но не смяташ ли, че отношенията им са странни?

Между Том и Матиас ставаше нещо, което Амбра не можеше да определи точно. Нещо кипеше под повърхността.

— Нямам представа. Но знаеш, че не ми пука особено за чуждите проблеми. Хайде, да идем да погледаме мъжки тела.

Взеха бърз душ. Амбра се уви в хавлията и скръсти ръце, та да е сигурна, че няма да се свлече, докато излиза от банята.

Мъжете дойдоха едновременно с тях и тя си помисли, че това е доста некомфортна ситуация. Четирима души, които едва се познават, заедно само по хавлии. Помъчи се да не зяпа Том, който имаше само кърпа около кръста и нищо повече. Погледна го, преброи наум до две, отклони очи, после пак погледна. Беше срещала достатъчно военни, бивши военни и бъдещи военни, за да може да отдели зърното от плявата. Том и Матиас бяха от висока категория. Том беше войник, свикнал със смъртта и насилието… може би дори е в стихията си в такива условия. Това беше към петдесет процента страшно и петдесет процента секси. Странна работа. И преди беше срещала мъже, които приличаха на него, поне външно, и никога не беше изпитвала никакво привличане, по-скоро обратното. Курсовете за безопасност, на които я пращаха от вестника, винаги бяха водени от мъже като Том Лексинтън. Едри, груби мъжаги, които обичат да приковават поглед в теб и да изревават: РАБОТЯ ТОВА ОТ ДВАЙСЕТ ГОДИНИ. АКО ПРАВИШ ТАКА В ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ, ЩЕ УМРЕШ. ЧУВАШ ЛИ? ЩЕ УМРЕЕЕШ.

Том обаче никога не ревеше, не си помпаше бицепсите и не се самоизтъкваше. Беше по-скоро като опитен хищник. Тих и наблюдателен. И да — секси.

Тя си отпусна още две секунди и с мълниеносна бързина прокара очи по голите му гърди. Боже. Мили. Мускули навсякъде. Малко черни косми. Тъмни зърна. Твърд като скала корем. Много белези.

Не смееше да погледне Джил, сигурна беше, че сестра й ще усети мислите й и ще изтърси нещо, което да я засрами още повече. Амбра беше вършила далеч по-странни неща от това — беше пътувала със страшно красиви мъже, без да се погледне в огледалото, беше се преобличала сред мъже, изобщо беше правила какво ли не, без да я е грижа. Например ни най-малко не се смущаваше от Матиас, който също беше само по хавлия. Но Том… Той й влияеше по-особено, караше я да мисли за собственото си тяло и какво би искала да направи с неговото,

Матиас отвори вратата и Амбра влезе в сауната. Горещината я обгърна. Агрегатът изпука, а когато Матиас взе една кофа и изля вода отгоре, се вдигна страхотна пара. Големи прозорци гледаха право към тъмната гора, беше толкова топло, че тя веднага започна да се поти, разглеждаше сауната, докато Джил дишаше тежко зад нея и коментираше жегата.

Три пейки, двама полуголи мъже, една непредвидима доведена сестра и тя.

Това можеше да завърши по всякакъв начин.