Само един риск

49

Амбра гледаше Том потресена. Лицето му се беше изкривило болезнено. Но позволяваше на Елинор да се впива в ръката му и не обелваше и дума. Амбра се мъчеше да измисли нещо шеговито. Ситуацията беше абсурдна.

Елинор се притисна към Том, с гърди към бицепса му, както правят жените от векове. Амбра не знаеше накъде да гледа. Към измъченото лице на Том или към привлекателното тяло на Елинор, която имаше особен блясък в очите, едва ли не маниакален. Дали беше пияна? И защо изобщо беше тук?

— А ти защо си тук? По служба ли? Ще пишеш за всички пленителни гости? Какво съвпадение! — бърбореше Елинор.

— Така си е. Дори не знаех, че си в Стокхолм — каза Амбра напрегнато, не можеше да погледне Том.

Елинор залитна леко и Том протегна ръка, хвана я покровителствено. Това беше жест, който причини на Амбра физическа болка, все едно някой заби юмрук в сърцето й.

— Том ме покани, не можах да се сдържа, толкова много стари приятели… И имах нужда от малко смяна на обстановката.

Елинор се усмихваше, но изразът в очите й беше… Амбра се мъчеше да го разтълкува. Несигурен?

— Не знаех, че те е поканил — промълви тя.

Този път погледна към Том. Беше стегнал челюсти.

— В първия момент насмалко да не го позная — продължи Елинор, гласът й беше леко писклив, леко неестествен. — Можеш ли да си представиш, най-после си е обръснал брадата. Хубавец. — Тя завъртя лице към него. — Благодаря, скъпи!

Том не продума.

Защо изобщо се изненадваше? Беше се заблудила и сега стоеше тук и се излагаше. Том не беше виновен. Можеше да вини единствено себе си.

Елинор пак залитна, изглежда, наистина беше пияна. Роклята й беше тясна на ханша, а токчетата на женствените обувки бяха тънки и високи. Амбра не можеше да не забележи, че същата ръка, която преди минути беше стискала страстно нейните бедра, докато той я чукаше в малката ниша, сега държеше Елинор през раменете, сякаш това е най-естественият жест. И защо не? Всичко, което Том някога бе желал, сега стоеше до него.

А тя отново беше пренебрегната. От самото начало той бе искал да си върне Елинор, никога не го беше крил. Просто беше достатъчно глупава да го забрави.

— Надявам се, че се радваш поне малко да ме видиш — каза Елинор на Том.

После се обърна към Амбра и обясни:

— В последните дни двамата чатехме и изведнъж разбрах, че искам да дойда. Понякога човек има нужда да му се припомни какво всъщност изпитва.

— Съгласна съм — кимна Амбра.

Каква роля в дългосрочен план играеше изгарящата страст? Трябваше вече да се е научила. Никой никога не избираше нея. Другите винаги се оказваха по-добри, по-симпатични и по-лесни за общуване. Амбра Винтер беше заменима. Лесно можеше да я захвърлиш. Лесно омръзваше. Погледна Том. Той отвърна на погледа й, но беше невъзможно да разчете мислите му. Не разбираше този мъж. Жал ли му беше за нея? Притеснен ли беше? Пукаше ли му изобщо? Нямаше никаква представа.

Елинор се облегна на гърдите на Том и през цялото тяло на Амбра премина дълга мъчителна болка, все едно някой я режеше с трион. Тя искаше да се обляга на гърдите на Том, тя искаше той да е неин. Беше толкова унизително. Да го желае, въпреки че той буквално избираше друга пред очите й. Разбира се, че Елинор искаше да си го върне. Амбра знаеше какво е да си с Том. А Елинор сигурно го беше изпитвала стотици пъти, може би хиляди.

Ревността беше като звяр в тялото й, раздираше и хапеше корема й, гърдите. Разкъсваше я отвътре. За него тя е била само секс. Някоя, с която да се утеши в леглото. Бързо изчукване в някое тъмно ъгълче. Елинор беше точно обратното. Красивата руса Елинор с женственото си тяло и поведението си на слаба безпомощна девойка. Ясно се виждаше, че тя активира всичко в самото ядро на Том — грижа, закрилнически инстинкт и преданост.

Изведнъж Амбра се почувства мръсна. Скъпата рокля и високите токчета, луксозното бельо, бижутата — вече не ги чувстваше елегантни и изискани, чувстваше ги изкуствени и неприлични. Това не беше тя, сякаш беше дегизирана.

— Аз поне се радвам, че дойдох — заяви Елинор предизвикателно.

— Разбира се — процеди Том. Гласът му звучеше като трошащи се камъни.

Елинор хвърли бърз поглед на Амбра и тя можеше да се закълне, че съзря триумф в пиянските сини очи.

Така я болеше, че сякаш тялото й щеше да се разкъса. Стискаше чантата си, заставяше се да изправи гръб, да преглътне унижението, разочарованието и всички други ужасни, противни усещания.

— Амбра… — поде Том.

Но тя го прекъсна с рязко поклащане на глава. Стигаше й толкова. Пое си дълбоко дъх и после докара на лицето си усмивка, надяваше се да изглежда поне донякъде естествена, а не да се състои само от зъби и унижение. Нямаше да заплаче, нямаше да прави сцени. Оставаше й малко гордост.

— Сигурно имате много за какво да си говорите, аз ще ида да… — и помаха неопределено към залата.

Само дето не познаваше никого тук — осъзна и за малко да се поддаде на паниката. Обърна се и се отдалечи колкото можеше по-достойно, не твърде бързо, не твърде бавно. Докато стискаше чантичката си и се мъчеше да преглътне буцата в гърлото си, си мислеше как да се измъкне навън. Чу как Том вика нещо зад гърба й. Напук на здравия разум се надяваше той да се втурне след нея, да избере нея. Но тъй като това беше действителността, не филм или телевизионен сериал, той, разбира се, остана при Елинор.

Амбра се огледа. Какво да прави? Забеляза рекламиста, с когото беше приказвала по-рано, той, изглежда, водеше оживен разговор с една известна актриса. Потъваше в истинско отчаяние, стискаше чантата все по-силно и по-силно, едва дишаше. Беше опасно близо до… до…

— Ей, ама това си ти! Стори ми се позната!

Не се сещаше чий е гласът и бързо се обърна. Том и Елинор, за щастие, бяха потънали в множеството. Тя се оказа очи в очи с мъж, който й се струваше познат.

Той сложи ръка на гърдите си и се усмихна широко:

— Аз съм. Хенрик Стол.

— Кой?

Нищо не й говореше.

— Видяхме се в туитър — поясни той и направи знака за кавички на „видяхме се“. — Уговорихме се да се видим на кафе. Само че ходих на поетичен фестивал в Шпицберген, извинявай, че не отговорих на съобщенията ти.

Журналистът от ДН. Напълно го беше забравила. Взря се по-внимателно в Хенрик. Изглеждаше на нейната възраст, може би година-две по-голям, изтупан и нагласен, с приятна весела усмивка. Изглеждаше симпатичен. А и щом ходиш по поетични фестивали, няма как да си лош човек. Пък и я гледаше възхитено. Може би това беше знак.

— Наистина ли в Шпицберген правят поетични фестивали? — усъмни се тя.

— Нещо такова. Накъде си тръгнала? — попита той.

Беше решила да бяга, но сега размисли. Щеше да остане, щеше да покаже, че не й пука.

— Към бара. Искаш ли да дойдеш?

Хенрик се усмихна още по-широко:

— Иска ли питане?

Тя вече го харесваше. Седнаха на бара, поръчаха шотове.

— Точно от това имах нужда — заяви Амбра след втория.

— По-добри са от антидепресанти — усмихна се той.

Флиртуваше, но не беше натрапчив. Интелигентен по начина, характерен за журналистите от страниците за култура, но напълно лишен от така обичайното сред интелектуалците високо самомнение. Накратко казано, Хенрик беше точно това, от което Амбра имаше нужда. И тя най-после започваше да идва на себе си. Най-после ужасното чувство в гърдите започваше да избледнява. Още беше там, но алкохолът го потискаше.

— Ти защо си тук? — попита тя, както се усети — леко завалено.

— Нямам представа — отвърна той весело. — Но обичам купоните и едно време купонясвах с Александър. Е, преди да се ожени и да стане нормален.

— Мисля, че мразя нормалните хора.

— Непоносими са — съгласи се Хенрик. — Ще пием ли още?

Амбра кимна. Барът беше отворен и тя вече беше изгубила бройката на питиета, които изгълта, знаеше само, че не са достатъчно. Не видя Том повече. Може би се беше прибрал с Елинор. Не че й дремеше.

— Имаш ли си гадже? — попита тя над една купа с маслини, която внезапно се беше материализирала между тях.

Може би трябваше да идат до шведската маса да вземат нещо за ядене, но не й се ядеше.

— Не — отговори той, но тя вече беше забравила какво го попита.

Хенрик хвана ръката й, тази, която държеше маслината, и я придърпа към устата си, лапна маслината. Допреди месец той може би щеше да е мъжът на мечтите й. Мил, забавен, секси. Днес, преди по-малко от два часа, Амбра беше осъзнала, че е влюбена в Том.

— Гадост! — въздъхна тя.

Той кимна.

— Животът е гаден — поясни тя.

— Абсолютно.

— Ако някоя от бившите ти изведнъж цъфне тук и каже, че те иска, ще ме зарежеш ли? — попита тя, докато унищожаваше купа печени орехи.

Подаде му един.

Той взе ореха, пъхна го в уста.

— Едва ли. А и всичките ми бивши ме мразят.

— Горкият.

— Все тая. И аз ги мразя — отвърна той нехайно.

— Ще пием ли още?

— Естествено. — Погледът му се плъзна по нея. — Казах ли ти, че си суперготина?

— Само осем пъти.

— Само толкова? Срамота. Суперготина си.

Подаде й поредното питие. Амбра отпи. Вече не чувстваше почти нищо.

— Алкохолът е супер — заяви тя.

Той се засмя:

— Не мога да го отрека.

Том не можеше да се сдържи да не гледа към бара, където Амбра, покачена на висок стол, се смееше с някакъв мъж. Седяха там отдавна, сякаш погълнати един от друг.

Елинор опря длан в гърдите му.

— Мислех, че ще се зарадваш, като ме видиш тук.

Той покри с ръка нейната.

— Радвам се.

Радваше се, нали? Всичко стана толкова бързо. Беше объркан.

— След като се премести чак в Кируна заради мен. Звънеше ми. Водехме такива приятни разговори. Взе Фрея. Мислех си… Том, бяхме заедно толкова години.

— Но Нилас…

— С теб сме имали проблеми и преди. Но накрая винаги се събирахме отново. Предадох те. Но сега съм тук. Наистина искам да опитаме още веднъж.

Том пак се загледа в Амбра. Мъжът беше изпънал ръка върху облегалката й. Амбра навеждаше глава към рамото му, смееха се. Том се извърна.

— Нямаш представа колко съм трогната, че се бори за мен през всичките тези месеци — продължи Елинор.

Том обаче беше изпуснал нишката. Беше горещо, той се потеше.

— Извинявай, какво каза?

— Ти се бори за мен през цялото време. Искаше да си ме върнеш, въпреки че те нараних. Нямаше да смея да го призная, ако не бях пила толкова много, но това ми достави удоволствие.

— Удоволствие ли? — Той се мъчеше да се съсредоточи.

Би трябвало да е щастлив, на седмото небе. Елинор беше при него и казваше, че иска да опитат отново.

Но той беше дошъл с Амбра. По дяволите, току-що правиха секс! Елинор не биваше да идва, мястото й беше в Кируна, на 1200 километра оттук. Подръпна яката на ризата си.

— Как е Фрея? — попита.

— Добре е, оставих я при съседите.

Тя отпусна глава на гърдите му. Косата й погъделичка носа му.

Той пак погледна към Амбра. Дявол да го вземе, колко близо седеше до онзи тип!

— Извинявай, че се появих така изневиделица. Наистина мислех, че ще ти хареса. Изобщо не ми хрумна друго. И не знаех, че Амбра ще е тук. Сбърках ли? — Елинор вдигна очи към него, изглеждаше отчаяна.

Том пак извърна поглед към бара. Вече не беше сигурен в нищо.

— Нищо лошо не си направила.

Вината беше негова, на никой друг. Но не можеше да се осланя на чувствата си. Беше обичал Елинор толкова дълго. А Амбра познаваше едва от няколко седмици. Тя беше страхотна, а сексът изумителен. Дали беше вманиачен по нея? Несъмнено, но дали нямаше и още нещо? Двамата не се познаваха, не и както се познаваше с Елинор. Амбра не беше жената, която той искаше, не можеше да бъде.

Елинор не се чувстваше добре и той трябваше да се погрижи за нея, нямаше друг избор. Освен това Амбра се държеше все едно изобщо не й пука за него. Погледна я. Сега пък тя и онзи тип се хранеха взаимно в устата. Забавляваха се и се смееха.

— Ох, Том! — Елинор издърпа ръката си с болезнена гримаса. — Ще ми счупиш ръката.

— Извинявай — каза той, опита се да откъсне очи от Амбра, но не успя.

Сякаш се намираше в ада. Не можеше да диша. От момента, в който срещна Амбра, се държеше импулсивно и нелогично, а това изобщо не му беше в характера. Пак дръпна яката на ризата си. По дяволите, тук не се диша!

— Не биваше да идвам. — Елинор почти плачеше. — И като дойдох, пих много, понеже се притеснявах, и сега ми е лошо. Прости ми. По-добре да си тръгвам.

Тя изглеждаше съсипана.

Та това беше Елинор, да му се не види! Жената, която се мъчеше да си върне от месеци. Която напусна Нилас заради него. Тя се нуждаеше от него. Трябваше да се погрижи за нея, това беше негова отговорност.

— Идвам с теб — реши.

Лицето й грейна от облекчение:

— Сигурен ли си? Дори няма къде да пренощувам, тръгнах просто така. Срам ме е.

— Ще пренощуваш при мен — предложи Том неохотно.

— О, благодаря ти! — Тя го прегърна.

Той отвърна с една ръка.

— Само първо да кажа довиждане.

Сбогува се с Дейвид. С Наталия. С Алекс и Изабел. Никой не каза нищо, но той знаеше, че се чудят какво става. Дойде с една жена, а си тръгваше с друга. Той се колебаеше, но беше по-добре да се свърши. Приближи към бара.

— Том! — извика Амбра.

Бузите й бяха зачервени, очите замъглени, но не изглеждаше кой знае колко тъжна, напротив, имаше вид, че се забавлява чудесно. Това би трябвало да успокои съвестта му.

Само че не се получи.

— Амбра, трябва да изпратя Елинор, не й е добре — каза той тихо, без да обръща внимание на мъжа, който слушаше разговора им невъзмутимо.

Тя натопи маслината в питието си, изяде я и после махна с клечката за зъби:

— Хубаво.

— Ще се оправиш ли сама, ако си тръгна?

Не искаше да я оставя. Искаше да обясни, че просто в момента Елинор се нуждае от него, че двамата имат да си изяснят много неща. Че тя на практика е неговото семейство. Преглътна, вече усещаше, че допуска грешка, искаше Амбра да го помоли да остане.

Но Амбра само го изгледа безразлично, леко вдигна облечените си в коприна рамене:

— Нали каза, че трябва да си отидеш?

Тя погледна въпросително мъжа, с когото беше говорила, и той кимна утвърдително:

— Да, така каза — потвърди той завалено.

Том едва не се поддаде на желанието да забие юмрук в лицето му.

Амбра пак се обърна към него:

— Щом трябва да тръгваш, тръгвай. Няма защо да ми искаш разрешение. Ти си голямо момче, прави каквото искаш. — Тя вдигна вежда и му се усмихна студено.

— Моля те, Амбра. Не знаех, че тя ще дойде. Съжалявам.

Тя отметна коса.

— Е, щом е така… Щом съжаляваш, всичко е наред.

Усмивката беше замръзнала и зелените очи проблясваха.

Беше ядосана. Не че я упрекваше. Но от друга страна, помисли си той самооправдателно, нима през последните часове тя не се беше усуквала около този тип, докато той утешаваше Елинор, говореше с нея, безпокоеше се? Нима всичко между тях означаваше толкова малко за нея? Та той още усещаше мириса й по пръстите си! Елинор беше част от живота му от много години, не можеше просто така да й обърне гръб, би трябвало Амбра да го разбира.

— Амбра… — започна той.

— Какво, Том? Какво искаш да ти кажа?

Тя слезе от бар стола, застана лице в лице с него и продължи толкова тихо, че едва я чуваше:

— Преди два часа прави секс с мен. Аз бях дамата ти тази вечер, аз. Тъй че щом казваш, че трябва да си тръгнеш с бившата си, направи го. Но не очаквай да ти дам медал за заслуги.

— Не разбираш. Ние…

— Напротив, много добре разбирам. Любовта на живота ти се появи и запърха с клепки и сега ще правиш каквото поиска от теб. — Тя сложи ръце на кръста си. — Между другото, запознай се с новия ми приятел Хенрик.

Мъжът се изправи и протегна десница. Том не му обърна внимание.

— С Елинор бяхме заедно… — поде той отново.

— Ако още веднъж повториш, че си бил с Елинор половината си живот, ще се разпищя.

— Ехо? — чу се гласът на Елинор зад гърба му.

Амбра се усмихна презрително.

Хенрик тежко отпусна ръка върху раменете й. Том пристъпи напред. Сякаш червена мъгла се спусна пред очите му, когато видя тази ръка, вече изобщо не мислеше.

Мъжът вдигна длан и Том се спря. Не че Хенрик можеше да представлява каквато и да било заплаха. Само да пожелаеше, Том можеше да го разкъса на парчета. Но успя да се укроти.

— Достатъчно, сега я остави на мира — нареди мъжът и пиянският му глас прозвуча остро.

— Моля те, нека си тръгваме. — Елинор го умоляваше и всичко беше напълно откачено, за секунда Том беше забравил, че тя е тук.

Погледна Амбра за последен път. Тя само по изгледа, стиснала зъби, и за миг останаха така. Свършено е, почувства той. Вината беше изцяло негова, но това не го успокояваше. Отвори уста да каже нещо, но нямаше какво и пак я затвори. Обърна се, хвана Елинор над лакътя и си проправи път през залата, без да поглежда встрани.

— Всичко наред ли е? — попита Елинор.

Той помисли за мъртвешки бледото лице на Амбра. За разказите й за многото пъти, в които са я изоставяли. За нощите им заедно, за това какво означаваше тя за него през последните седмици. Мислеше за всичко това. Но каза само:

— Всичко е наред.