Свещеният меч

10

— Ще се видим у дома — провикна се Саймън, вече седнал зад волана на лотуса. Докато затваряше вратата, той изгледа Бен многозначително, сякаш за да му каже: „Там ще си довършим разговора“.

Бен запали „Льо Крок“ и потрепери от струята леден въздух, с която го обля повреденият климатик. Снежни облаци закриваха звездите, тревните площи около пътя бяха потънали в скреж, който блестеше на светлината на фаровете. Ако температурата паднеше с още половин градус, шосето щеше да се заледи.

Колкото и добре да се държеше след магическата намеса на Бърти, ленд ровърът не беше спортна кола. Бен нямаше шанс да следва лотуса, особено след като Саймън бе решил да настъпи здраво газта. Ниско разположените му стопове се скриваха от погледа на Бен след всеки завой и го принуждаваха да ускорява, за да не изостане. На дългия наклон преди Литъл Дентън двигателят на ленд ровъра се задъха, оборотите паднаха и Бен се отказа от състезанието. Превключи на по-ниска скорост, като добродушно наруга Саймън за безразсъдното му шофиране.

Далече напред лотусът изкачи грациозно билото и изчезна от другата страна. Бен се усмихна на лудориите на приятеля си. Въпреки налегналите го грижи, каквито и да бяха те, Саймън все още бе способен да се радва на живота. Той леко му завиждаше за това.

Ленд ровърът наближаваше върха на хълма, когато на хоризонта се появи ореол от ярка бяла светлина, избухна в ослепителна светкавица и принуди Бен да извърне поглед. Иззад билото изскочи силует на голям автомобил, който се носеше стремително в обратната посока. Двигателят ревеше силно и измъчено, сякаш шофьорът бе натиснал докрай газта. Колата бе развила толкова висока скорост, че за миг четирите й колела се отлепиха от пътната настилка и тя полетя във въздуха надолу по склона, който Бен току-що бе изкачил.

Бен запримигва, за да проясни зрението си, като се взираше напрегнато през предното стъкло на ленд ровъра. За кратката частица от секундата, в която се разви всичко, той забеляза нещо странно около бясно препускащата кола: единият от двойката фарове вляво не работеше; насреща му блестяха три светлини вместо обичайните четири. Но в следващия момент колата отмина и стоповете й се отдалечиха бързо в огледалото за обратно виждане.

— Идиот — промърмори Бен.

Беше изкачил хълма и започваше да ускорява по надолнището. Не очакваше да види лотуса някъде напред и не се изненада от пустото шосе. Саймън несъмнено бе изминал серпентините до подножието на хълма и сигурно наближаваше покрайнините на селото.

Тъй като не искаше да форсира излишно стария ленд ровър, Бен взе бавно завоите и намали още повече преди тесния мост над реката.

Тогава изведнъж забеляза следите от гуми, които се виеха по пътното платно като две черни змии.

И огромната дупка в каменната стена.

Бен удари спирачки и ленд ровърът спря със занасяне пред входа на моста. Сърцето му биеше като лудо, инстинктът му подсказваше, че се е случило най-лошото. Той скочи от колата и се затича към назъбената дупка в каменната стена.

Когато се наведе над буйната река, от гърдите му се изтръгна задавен вик.

По заскрежения речен бряг имаше разпилени камъни и отломки. Задницата на лотуса стърчеше над водата, но бързото течение заливаше покрива. Фаровете още светеха, като разпръскваха ярко сияние под водната повърхност. От Саймън и Микаела нямаше и следа.

Дълбока, страховита тишина обвиваше като саван света наоколо. Бен я познаваше твърде добре. Беше абсолютният покой, който настъпва само в присъствието на смъртта.

Той смъкна припряно коженото си яке, събу обувките си и без колебание се хвърли в реката. Шокът от допира с ледената вода го зашемети и скова сърцето му, силното течение едва не го отнесе. От водното налягане ушите му пищяха, докато плуваше с всички сили към потъналия автомобил. Клиновидната предница на лотуса беше заровена в кал и камънаци, напълно разрушена от удара. Предното стъкло се бе превърнало в белезникава паяжина от пукнатини. Все още привързани с коланите си за седалките, Бен различи две тела, вероятно на Саймън и Микаела. Отвътре не се долавяше никакво движение. Мехурчета излязоха от устата му, когато извика имената им.

В този момент фаровете на лотуса угаснаха, водата бе предизвикала късо съединение в акумулатора. Речните дълбини потънаха в мрак. Бен усети как го обзема паника; сърцето му заби още по-бързо. Пипнешком заобиколи колата и натисна дръжката на шофьорската врата. Тя не помръдваше. Или беше заключена, или налягането между вътрешността на колата и околното пространство не се беше изравнило. Следователно в купето все още имаше въздух. Бен знаеше, че са нужни две-три минути, за да може водата да изпълни докрай потънал автомобил. Вероятно за двамата съществуваше надежда, но всяка секунда беше ценна. Налягането в дробовете на Бен се повишаваше бързо, с всеки изминал момент пулсът му се ускоряваше, започна да го обзема кислороден глад.

Той се покатери върху смачкания преден капак и заблъска с юмрук по напуканото стъкло. Не усещаше болка, само смътно си даваше сметка за раните по ръката си. Стъклото поддаде навътре и през него избликна гейзер от въздушни мехурчета. Бен пъхна двете си ръце през пролуката и като се подпираше с крака върху капака, напрегна всичките си сили и изтръгна стъклото. Зрението му вече свикваше с тъмнината и той разпозна силуетите на Саймън и Микаела.

Колко време бяха прекарали под водата? Деветдесет секунди? Две минути?

Вцепенен от студа, блъскан и подмятан от силното течение, Бен захвърли стъклото встрани и се гмурна в купето.

Беше виждал достатъчно трупове през живота си, за да разбере от пръв поглед, че с Микаела е свършено. Остарелият предпазен колан не бе успял да я защити, а в лотуса липсваха въздушни възглавници. Ето защо тялото й се бе люшнало напред от сблъсъка и главата й се бе ударила в арматурното табло. Около смачкания й череп плуваше тъмен облак от кръв.

Саймън се бореше, но силите го напускаха. Внезапно отвори очи и видя Бен. Тялото му се бе спряло във волана. Гръдният му кош със сигурност бе премазан, но той още беше жив. Бен затърси трескаво закопчалката на колана. Дробовете му се пръскаха. Движенията му бяха хаотични. Само без паника. Иначе и двамата ще умрете в тази река.

Треперещите му пръсти намериха закопчалката и освободиха колана. Той го отметна встрани и сграбчи с две ръце Саймън. Нова серия мехурчета изскочиха от устата му, докато напрягаше сили, за да повдигне приятеля си и да го извлече навън през отвора. Прехвърлил едната му ръка около шията си, той се оттласна от предния капак на колата, като се опитваше да изплува с тежкия си товар към повърхността. На по-малко от метър над главата си забеляза светли отблясъци. Бяха толкова близо и същевременно толкова далече. Чувстваше се изнемощял.

Беше прекарал под вода две минути и половина. Може би три. Щеше да се удави.

Само без паника.

Откъде дойдоха силите му за този решителен, отчаян напън, Бен така и не проумя. Когато главата му се подаде над водата, той изпусна с хриптене последния въздух от дробовете си и вдиша жадно, за да ги изпълни докрай. Стори му се, че откъм брега се чуват викове. Горе на моста имаше движение и светлини. Наоколо беше пълно с хора. Бен не разбираше какво му говорят. Гребеше с едната ръка, като стискаше Саймън с другата и държеше главата си над повърхността.

Изведнъж усети мека кал под краката си. Тръстики дращеха лицето и ръцете му. Той изкрещя и повлече безжизненото тяло на Саймън към брега, където двама шофьори, минали случайно по моста, го посрещнаха с насърчителни викове. Те сграбчиха Саймън за китките и го извадиха от водата. Бен прегази през лепкавата кал и коленичи до приятеля си. Обърна го настрани, за да изтече речната вода от дробовете му, и извика името му. Двамата мъже го наблюдаваха мълчаливо.

Очите на Саймън бяха затворени. Лицето му беше бяло на фаровете от моста, мократа му коса бе залепнала за челото. От ъгълчетата на устните му бликаше кръв, стичаше се по бузите му и капеше на земята. В далечината се появиха още фарове. Откъм хоризонта се зададоха пулсиращи сини светлини, придружени от вой на сирени.

Пулсът на Саймън беше едва доловим. Бен се надвеси безпомощно над него и опипа с ужас хлътналия му навътре гръден кош. Ребрата му бяха смачкани от удара и Бен знаеше, че всякакви опити за съживяване чрез масаж на сърдечния мускул ще го убият мигновено.

Саймън отвори очи и за миг се втренчи в Бен. Раздвижи устните си, сякаш се опитваше да каже нещо. Ръката му потрепери, вдигна се нагоре и леко стисна Бен за лакътя.

— Джуд… — Гласът му беше предсмъртен шепот. Очите му гледаха умоляващо Бен.

После се затвориха отново.

— Саймън! — Бен потърси пулса му. Този път не усети нищо. Искаше да го раздруса, да го удари, да го върне към живота. — Саймън!

Първата линейка спря със свирене на гуми пред моста и обля всичко в пулсираща синя светлина. Сирената й заглушаваше шепота на нарастващата тълпа от шокирани наблюдатели. Отвътре слязоха група парамедици и се затичаха към брега с оборудването си за бърза помощ. Бен се дръпна встрани. Те поставиха дефибрилатор върху хлътналия гръден кош на Саймън и приложиха първия електрошок в отчаян опит да го съживят. Гръбнакът му се изви в болезнен гърч, сякаш той се мъчеше да стане от земята. Но Бен знаеше, че е твърде късно.

— Няма пулс — каза един от парамедиците.

Приложиха втори електрошок. Тялото на Саймън се сгърчи отново и се отпусна безжизнено. Лицето му беше бледо като порцелан, очите му гледаха изцъклено нагоре.

— Няма пулс — повтори парамедикът.

— Боя се, че човекът си отиде — заяви друг. — Нищо повече не може да се направи.

Отново беше завалял сняг. От черното небе падаха ледени кристалчета и се оцветяваха в синьо от проблясващите светлини на линейките. Бен наблюдаваше как снежинките се трупат върху тялото на приятеля му. Обърна се, погледна към потъналата кола и си помисли за Микаела. Сбогува се мълчаливо и с двамата.

Пред моста беше пристигнала втора линейка, придружена от полицейски микробус. Полицаите започнаха да извеждат зяпачите от зоната на произшествието. Навсякъде се чуваха гласове и припукваха радиостанции. Някаква жена плачеше на рамото на мъжа си.

Всичко се случваше като насън. Аварийните екипи наобиколиха катастрофиралия лотус и се опитаха да извадят трупа на Микаела. Вече бе станало ясно, че линейките са дошли, за да откарат два трупа. Нямаше нужда от бързане.

Минаха няколко минути, преди Бен да усети сковаващия студ и раните по ръцете си. Парамедиците го прегледаха за признаци на хипотермия — завален говор, дезориентираност, виене на свят. От мократа му коса капеше вода върху термичното одеяло, с което го бяха завили. Седнал в отворената задна част на трета линейка, той наблюдаваше сцената, сякаш се намираше на милиони километри от нея. Отговаряше механично на въпросите на полицаите, докато чакаше да го откарат в болница. Име, адрес, професия, връзка с починалите. Каза им какво бе видял. Описа колата, профучала покрай него откъм моста, отбеляза, че единият й фар му се е сторил счупен.

На въпроса дали бе станал свидетел на сблъсък между двата автомобила Бен отвърна отрицателно.

Но постепенно в съзнанието му започваха да се оформят хипотези за инцидента: двете коли се бяха срещнали на тесния път преди моста. Непознатият шофьор бе свил встрани, за да избегне движещия се с голяма скорост лотус, и бе закачил с фара си каменната стена покрай шосето. Саймън бе полетял в противоположната посока и бе изгубил управление. Изпаднал в паника, другият бе избягал от местопроизшествието. Или пък изобщо не бе забелязал какво се е случило.

А може би нещата се бяха развили по различен начин. Бен си помисли за следите от гуми на пътя преди моста. Вероятно онази кола бе чакала в засада характерния силует на лотуса да се приближи по склона. После шофьорът, издебнал подходящия момент, бе дал газ, за да пресече пътя на Саймън и да го принуди да свие встрани и да катастрофира.

Бен се сети за инцидента на паркинга пред ресторанта. За счупения фар на беемвето. За държанието на собственика му. Явно беше човек, който не искаше да го занимават с дреболии. Или пък държеше да не привлича внимание върху себе си.

Той обаче не сподели подозренията си с ченгетата.

През мъглата, обгърнала мислите му, чу как един от полицаите го пита за най-близките роднини на починалите. Спомни си, че родителите на Микаела се бяха преместили да живеят в Антигуа. За семейството на Саймън не знаеше нищо.

— Имат син — отвърна той. Не можеше да се насили да използва минало време. — Джуд Аръндел. В момента е в Корнуол с приятели.

— Ще трябва да му се обадим — каза полицаят.

— Няма да го откриете лесно — заяви Бен и обеща, че лично ще информира Джуд.

След като го оставиха на мира, той поседя още малко в линейката и се загледа в парамедиците, които прибираха оборудването си. Нямаше никакво намерение да стъпи в болница тази вечер. Достатъчно болници бе виждал през живота си. Когато линейките със Саймън и Микаела потеглиха една след друга, Бен се измъкна незабелязано и се приближи до ленд ровъра, преместен от полицаите встрани от пътя. Снегът се усилваше и покриваше всичко с бяла пелена.

Той се качи в джипа и пое обратно към къщата на енорийския свещеник. Нямаше къде другаде да отиде.