Свещеният меч

14

Според датата, отбелязана с маркер върху етикета, Саймън бе записал телевизионното предаване преди малко повече от година. Наричаше се „Дебатът в понеделник“, едно от онези превзети дискусионни шоута, които се излъчват късно вечер. Водещият беше някакъв интелектуален тип, чиято физиономия беше смътно позната на Бен от редките случаи, в които изобщо бе гледал телевизия. Откакто живееше във Франция, се бе отказал напълно от подобен вид занимания.

— Тази вечер в предаването — обяви водещият — ще зададем един въпрос, който става все по-актуален с всяка изминала година: Вредна ли е религията и по-добре ли е да живеем без нея?

Зад катедрите от двете му страни като съперници в предизборен дебат стояха двамата участници. Отдясно беше Саймън, с бялата си свещеническа якичка, но иначе с всекидневни дрехи, а отляво — някакъв мъж, когото Бен виждаше за пръв път. Беше малко по-възрастен от Саймън, в края на четирийсетте, с гъста, сресана назад коса, която приличаше на боядисана. Бе се облякъл по-елегантно от опонента си, със скъп и безупречно изгладен сив костюм, и изобщо създаваше впечатление на човек, който възприема себе си изключително сериозно. Очите му бяха подвижни и строги. Водещият го представи като Пенроуз Лукас, професор по социология и антропология в Дърам и автор на нашумелия бестселър „Бог ли? Какъв бог?“.

Няма съмнение на коя страна е, помисли си Бен. Той никога не бе чувал за Лукас. От кратката биографична справка, прочетена от водещия, излизаше, че неочакваният успех на книгата му го бе изтръгнал от изолацията на академичните среди и го бе превърнал едва ли не в знаменитост, в нещо като говорител на набиращото популярност антирелигиозно лоби.

Още с откриването на дебата Пенроуз Лукас се нахвърли като хрътка върху опонента си. Демонстративно се обърна към Саймън със светското „господине“ вместо с „преподобни отче“, след което се впусна в гневна тирада за ужасните кланета, преследвания и безсмислени войни в името на религията.

Тезата му не блестеше с оригиналност, но затова пък беше доста трудна за оборване. Ето защо професор Лукас реши да я изчерпи докрай в своя полза. Говореше разпалено и красноречиво, аргументите му бяха убедителни. Религиозната вяра била една от най-големите глупости, които човечеството някога е измисляло. Без разрушителното й влияние хората щели да живеят в пълно разбирателство с ближните си. След нейното дългоочаквано и неизбежно изхвърляне на бунището на историята щяла да се възцари нова ера, чиито крехки филизи вече се виждали сред опустошения от религиозни пожари пейзаж. Ера на разума. Ера на научното просвещение.

След като набързо унищожи две хилядолетия християнска традиция и обяви последователите й за лековерни глупаци, Пенроуз великодушно отстъпи думата на Саймън. Когато камерите дадоха в близък план лицето на приятеля му, гърлото на Бен се сви от болка.

— Догмата на християнството ерозира с напредъка на науката — бяха встъпителните думи на Саймън.

Водещият го погледна стъписано, а веждите на Пенроуз Лукас подскочиха от радост, сякаш и той самият не бе очаквал да спечели дебата толкова лесно.

— Да! Именно! — прекъсна го професорът с блеснали очи и кимна енергично. — Значи господин Аръндел признава, че…

— Нищо не признавам — възрази спокойно Саймън. — Това беше цитат на една известна историческа личност. Човек, притежавал изключителни военни умения. Убеден съм, че моят многоуважаем събеседник, който наред с неизброимите си други постижения разбира доста от история, знае кой е изрекъл тези думи, предизвикали такъв възторг у него.

Пенроуз Лукас знаеше единствено, че е попаднал в ужасен капан. Лицето му се изчерви под ярките светлини на прожекторите.

— Цитатът принадлежи на Адолф Хитлер — продължи Саймън. — Яростен атеист, който, ако нацистка Германия бе спечелила Втората световна война, щеше да изкорени християнството в империята си така, както смяташе да унищожи евреите. Но моят ерудиран събеседник едва ли би могъл да твърди, че войната се е водила на религиозна основа.

Лукас благоразумно реши да не коментира. След като бе притиснал опонента си в ъгъла, Саймън не го остави да се съвземе и продължи с други примери от историята: Виетнамската война, избухнала заради идеологически различия, които нямаха нищо общо с религията; Гражданската война в САЩ, водена заради робството, а не вярата. И така нататък, макар че Саймън внимаваше да не отегчи аудиторията си с лавина от информация. С всеки нов цитиран факт Пенроуз Лукас сякаш се смаляваше зад катедрата си, а лицето му ставаше все по-червено. От началото на дебата бяха минали не повече от две-три минути, а заученото му самообладание започваше да го напуска.

— Всъщност — подразни го Саймън с победоносна усмивка — може ли професорът да посочи поне един значим военен конфликт от последните двеста години, който по някакъв начин е свързан с християнската идеология?

— Това няма значение! — изкрещя Пенроуз. — Всеки, който вярва в самото понятие за Бог, страда от сериозно душевно разстройство. Тези хора имат нужда от лечение.

— Като квалифициран психиатър ли говорите? — попита Саймън, все така кротко усмихнат. — С цялото ми дължимо уважение, надявам се познанията ви във въпросната наука да са малко по-широки от тези по история.

Постепенно дебатът се отдалечи от темата за войните и навлезе още по-разпалено в други области. Всъщност се палеше единствено Пенроуз Лукас, докато Саймън успяваше да запази ледено самообладание. Бен погледа още няколко минути, възхитен от лекотата, с която приятелят му оборваше доводите на професора.

Преди да спре видеозаписа, в долната част на екрана бяха изписани резултатите от телефонното гласуване: 76% в полза на Саймън. Последваха избрани цитати от зрителски обаждания.

„Ако книгата на професор Лукас е също толкова добре аргументирана, колкото участието му в предаването, няма да си я купя“, гласеше един от тях. Останалите мнения не се различаваха особено.

Беше изключително забавно, но Бен не бе в подходящото настроение. Той изключи телевизора. Изведнъж в стаята настъпиха мрак и тишина. Саймън си беше отишъл, за втори път тази нощ.