Свещеният меч

38

Още три тъмни фигури нахлуха в църквата. На лунната светлина проблесна цял арсенал от оръжия — два пистолета с големи заглушители и един къс автомат „Хеклер и Кох“, който веднага се извъртя към Бен, когато той скочи от мястото си.

Бен погледна към пътната чанта в краката си. Гладкоцевната пушка беше вътре, със зареден патрон в цевта. Със същия успех обаче можеше да бъде в Ханой — шансовете му да разкопчае кожените каишки и да я извади, преди да го е покосила градушка от куршуми или Джуд да бъде ранен смъртоносно, бяха нищожно малки.

— Съветвам ви да останете напълно неподвижен, майор Хоуп — каза високата фигура с автомата и пристъпи напред.

Мъжът беше в края на петдесетте, висок и жилав. Луната хвърляше плътни сенки върху хлътналите му бузи и дълбоко поставените му очи. Тънките му устни бяха стиснати, гъстата му коса — късо подстригана над челото. Бен се опита да определи произхода му по акцента. Звучеше като южноафриканец, но не съвсем. Може би беше родезиец от старата школа. Едно нещо бе сигурно — не беше местен. Нито пък аматьор. Дулото на автомата, насочено в гърдите на Бен, не потрепваше. Мъжът направи две крачки напред и спря. Намираше се достатъчно близо, за да улучи целта още с първия откос, и твърде далече, за да остави каквато и да било възможност за противодействие. Всякакъв опит на Бен да му отнеме оръжието би бил равносилен на самоубийство.

Мъжът извади телефон от джоба си. Без да изпуска от очи Бен, избра някакъв номер. Обаждането беше съвсем кратко.

— Тук е Гант. Хванахме го.

Гант. Един професионалист не разкрива името си пред човек, когото смята да пощади.

Бен погледна Джуд. Едрият мъж с вълнената шапка притискаше острието на ножа към гърлото му. Очите на Джуд бяха изцъклени от ужас. От устата му изпод кожената ръкавица излезе сподавен звук.

Кожата на Бен настръхна, кръвта закипя във вените му.

— Пуснете го — каза той. — Момчето няма нищо общо с тази история. Просто е един стопаджия, когото взех по пътя.

Високият на име Гант се усмихна.

— Често ли каните стопаджии в хотелската си стая, майор?

Бен не отговори. Очите му шареха между въоръжените мъже. Двата пистолета бяха насочени към него. Нямаше накъде да мърда.

— Вече знаем кое е момчето — заяви високият мъж, без да се обръща към Джуд. — Синът на Аръндел. Или той ще ни каже всичко необходимо, или вие, майор. И не губете време. Може да не ви остава много. А сега ритнете чантата встрани, ако обичате. Разбрахме, че сте способен на изненади.

Бен се поколеба, но после изрита чантата на метър-два от себе си.

Без да изпуска Бен от прицела на автомата си, Гант даде знак на мъжа с ножа. Той се усмихна и го притисна още по-силно към гърлото на Джуд. Кожата отдолу се изпъна. При най-малкото странично движение острието щеше да се вреже дълбоко в плътта му. Джуд ококори очи, от гърлото му излязоха нечленоразделни звуци.

— И така — продължи Гант, — кой от вас ще ни съобщи къде е мечът?

Бен обмисляше трескаво вариантите за действие. Можеше да каже истината, а именно че и двамата не знаят почти нищо по въпроса, след което със сигурност нямаше да излязат живи от тук. Или пък да се опита да спечели време, докато се появи възможност за контраатака. Не беше кой знае какво, но при сегашните обстоятелства не му оставаше друг избор.

— Мечът е при Уес — заяви накрая той. Поне това не беше лъжа.

— Къде по-точно? — попита равнодушно Гант.

Очевидно още не бяха хванали Уес или пък го бяха открили мъртъв. При всички случаи мишената им се изплъзваше.

Бен се поколеба, преди да отговори. Гант отново даде знак на колегата си. Едрият мъжага се ухили. Джуд изкрещя от болка. Бен видя как струйка кръв потича под острието на ножа и потрепери от ужас.

— Спри! — извика той със свито гърло.

Гант вдигна ръка. Разочарован, мъжът отпусна ножа. Кръвта се стичаше по шията на Джуд, но раната не беше дълбока.

— Няма да повтарям въпроса си, майор — настоя Гант.

— Името ми е Бен — заяви той, без да отделя поглед от Джуд. — Но вие вече го знаете. — Ще се измъкнем от тук, казваха очите му. Само ме наблюдавай. Всичко ще се оправи.

Изпитваше ужас при мисълта, че това може да е най-голямата лъжа в живота му.

— Аз също съм бил военен — продължи Гант, сякаш за да поддържа разговора. — В миналото. Сражавал съм се за родината.

— А сега убиваш за пари — отвърна Бен. — Не е зле.

Гант го удостои с тънка усмивка.

— Не разполагаме с много време. И така, къде е мечът?

— Сам никога няма да го намериш — обясни Бен. — Но аз мога да те отведа до мястото, където го е скрил Уес.

Гант поклати глава.

— Не става. Просто ни кажи къде е. Последен шанс.

Бен кимна.

— Е, добре. Имам карта в джоба си. Мястото е отбелязано на нея.

— Карта? — попита подозрително Гант.

— В нощта, когато къщата на Саймън беше претърсена — отговори Бен, — аз я взех от сейфа му. На нея пише всичко.

Лицето на Гант остана безизразно.

— Подай я насам.

— Ако посегна да я извадя, ще ме застреляш — възрази Бен. — Ела при мен и бръкни в джоба ми.

Мислено вече проиграваше сценария. Високата фигура на Гант пристъпва към него и протяга ръка, за да опипа джобовете му за картата. Цялата тежест на оръжието пада върху другата му ръка. Със светкавично движение Бен отклонява цевта встрани. Вероятно е Гант да произведе единичен изстрел или цял откос. Но за част от секундата Бен вече му е нанесъл смъртоносен удар в носа с ръба на дланта си.

След като взема автомата, следващата му задача е да неутрализира мъжа с ножа, без да засегне Джуд. Трудно изпълнимо. Но не и невъзможно. Бен е прекарал безброй часове на полигона в Хирфорд, където се е упражнявал да стреля с „Хеклер и Кох“ в подобен вид ситуации.

Междувременно двамата мъже с пистолетите произвеждат няколко изстрела. Бен поема поне два куршума в тялото си, преди да успее да ги ликвидира с откос от автомата.

Той не си правеше илюзии, че ще остане невредим. Но в този момент вече не се интересуваше как да спаси собствената си кожа. Единствено Джуд имаше значение.

Гант поклати глава и целият му план отиде по дяволите.

— Слушай ме внимателно и няма да те застрелям. Извади картата с палец и показалец. Бавно, полека. После я пусни на земята.

Бен изпълни точно указанията. С предпазливи движения разтвори лявата половина на коженото си яке, бръкна във вътрешния джоб и извади картата на района, която бе купил на път за Сен Кристоф. Залюля я във въздуха и я подхвърли към високия мъж с автомата. Но не улучи съвсем целта. Точно както искаше.

Гант цъкна неодобрително с език.

— Кофти хвърляш.

— Извинявай — каза Бен.

Гант направи крачка напред. После още една. Очите му се отклониха за миг от Бен и се приковаха в картата на пода. Той се наведе към нея и протегна ръка, за да я вземе. Намираше се в обсега на Бен, макар и на границата.

Сега беше моментът. Бен бе изиграл единствения си коз. Щом Гант успееше да разгледа картата отблизо, с него и Джуд беше свършено. Джуд щеше да умре незабавно. Той също, ако имаше късмет. Ако ли не, щяха да го закарат на друго място, да го изтезават и да захвърлят обезобразения му труп в някоя канавка.

Когато Гант се наведе да вдигне картата, всички мускули в тялото на Бен се напрегнаха. Атаката трябваше да бъде светкавична — няколко движения, слети в едно, изпълнени невероятно бързо и ловко. По-бързо от проникването на острие от карбонова стомана в човешка плът, по-бързо, отколкото пръстът се свива около спусъка.

Бен си даде сметка, че трепери от страх. Не за себе си, а за Джуд.

Той е твой син.

Гант не гледаше в него; вниманието му бе изцяло съсредоточено върху картата и той не забеляза атаката.

Кракът на Бен се изстреля напред. Върхът на обувката му се заби в лицето на Гант, който изпъшка от болка. Главата му се изметна назад от удара и Бен се хвърли към автомата.

В този миг вътрешността на църквата експлодира във вихрушка от куршуми.