Свещеният меч

51

След закъснелия среднощен полет от Йерусалим и още девет хиляди километра във въздуха Бен и Джуд кацнаха на международното летище в Бостън към девет сутринта местно време. Веднага се насочиха към близката агенция за коли под наем и взеха един джип „Пейтриът“. Бяха пристигнали точно за първия сняг. Върволици от тежки машини почистваха пътищата, докато джипът ги отнасяше на юг през идиличния зимен пейзаж на Нова Англия.

В лошото време им отне близо два часа, за да изминат сто и двайсетте километра до Уудс Хоул. Фериботното пристанище бе обвито в непрогледна мъгла.

Наближаваше обяд, когато дългият нисък бряг на Мартас Винярд се появи през вдигащата се мъгла. Стотиците яхти и платноходки, които се полюшваха грациозно до брега, изглеждаха като джуджета пред огромния ферибот, плъзгащ се към кея. Джипът на Бен се спусна надолу по рампата и пред двамата с Джуд се разкри панорамата на острова.

— Ето че стигнахме — каза Джуд. — Сега остава само да открием Уесли Холанд. Едва ли е вписан в телефонния указател.

— Би било прекалено лесно — отвърна Бен.

Докато влизаха с колата в Оук Блъфс, Джуд описа на Бен лудницата, която бе видял при посещението си в Мартас Винярд през 2005 година. Тогава там бе гъмжало от туристи и киномани заради юбилейната прожекция на „Челюсти“. А сега въпреки опитите на местните хора да украсят острова за Коледа много от къщите бяха заключени за през зимата. Бен паркира джипа на Съркют авеню — живописна улица до пристанището — и двамата тръгнаха пеша покрай спретнатите магазинчета и ресторанти.

— Мислиш, че ще го намерим на някоя маса ли? — попита Джуд и надникна през вратата на едно ресторантче.

— Не.

— Какво правим тук тогава?

— Пазаруваме — обясни Бен.

На няколко преки по-нататък откри каквото търсеше. Отвори вратата на смесения магазин и над главата му издрънча звънче. Собственикът беше дребно човече с кръгли очила и мустаци, които се извиха нагоре, когато той се усмихна. Бен го попита дали продава пътеводители на острова.

— Този тук върви най-добре — заяви мъжът и свали от рафта гланцирана книжка. — Разгъва се като карта. Показани са всички интересни места. Имайте предвид обаче, че през студените месеци островът е доста замрял.

— Това не е проблем — отвърна Бен. — Ще го купя. — Той посочи щанда встрани от тезгяха. — Искам и един бинокъл от тези.

— „Минолта“ десет на петдесет — каза собственикът и му го подаде. — Цената е добра. Туристите се избиват за тях, но през зимата не продавам много.

Бен огледа набързо бинокъла.

— Няма нужда от кутия, ще го взема така.

Очите на собственика проблеснаха зад кръглите му очила.

— За пръв път ли сте тук, добри хора?

Джуд понечи да каже нещо, но Бен го изпревари:

— Да. Красиво местенце.

— Нали? — усмихна се собственикът.

— Всъщност чудя се дали със семейството ми да не се пренесем на острова — излъга Бен. — Омръзнало ми е от големия град. Предполагам, че тук няма много престъпност.

— О, не. На Мартас Винярд е изключително спокойно. Никога нищо не се случва. Обстановката не понася само на онези, които се отегчават бързо. Аз прекарах целия си живот на острова и мога да кажа, че не бих отишъл другаде за нищо на света — обяви гордо собственикът и се обърна към Джуд. — А това сигурно е синът ви?

За момент Бен не знаеше какво да отговори. Преди да успее да отвори уста, Джуд се намеси:

— Не, нямаме роднинска връзка.

Мъжът повдигна вежди.

— А, така ли? Моля за извинение.

Джуд се възползва от паузата, за да вземе по-активно участие в разговора.

— Случайно да познавате човек на име Уесли Холанд, който живее на острова? — попита той и се наведе напред върху тезгяха. — Милиардер. С бяла коса, сигурно сте го виждали по телевизията.

На Бен му идваше да го сграбчи за врата и да го изнесе от там, но вече беше късно. Той му хвърли смразяващ поглед.

Дружелюбният тон на собственика се изпари.

— На острова идват много милионери и знаменитости. Тук им харесва, защото никой не им се меси в живота. Ние, местните, уважаваме техния избор и не задаваме излишни въпроси.

С това разговорът приключи. Бен плати покупките и двамата излязоха от магазина.

— Има различни начини за събиране на информация — заяви той, докато вървяха по Съркют авеню към колата. — Този не е един от тях. Следващия път остави приказките на мен. Разбрахме ли се?

— Какви бяха тия глупости, че искаш да се преместиш на острова със семейството си, което дори не съществува? — сопна се Джуд.

Бен заразлиства пътеводителя в движение, за да не покаже колко са го засегнали думите му.

— Благодарение на нашия нов приятел вече знаем, че в последните дни тук не се е случило нищо особено. Никакви убийства и въоръжени грабежи.

— Или пък трупове на милиардери, изхвърлени на плажа тази сутрин. Ясно.

— Следователно, ако Уесли Холанд изобщо е тук, сигурно се е скрил в голямата си къща на брега на океана. Остава само да я локализираме.

— Колко е голям островът?

— Около двеста и двайсет квадратни километра.

— И как предлага нашият Шерлок Холмс да намерим една конкретна къща на цялата брегова линия?

— По кулата от светлина — отвърна Бен. Джуд го изгледа неразбиращо и той обясни: — Спомняш ли си думите на Хилел? Според него Уесли обичал да наблюдава вълните и кулата от светлина, която блести по водната повърхност през нощта. Хайде, нали си любител на морето? Какво означава това?

Бяха стигнали до колата. Бен отключи и седна зад волана.

— Фар — предположи Джуд. — От къщата се вижда фар.

Бен хвърли пътеводителя в скута му.

— А според тази книжка на острова има само пет фара. Където и да се намира домът на Уесли, трябва да е в обсега на един от тях. — Той запали двигателя.

— Ти си шефът. Откъде започваме?

— Вече минахме покрай два близо до пристанището. Викат им Източния и Западния фенер. Да отидем да ги огледаме.

След няколко минути стигнаха до отбивката за Източния фенер и видяха в далечината самия фар. Според пътеводителя той бил построен през 1877 година, а първият му пазач се казвал капитан Сайлъс Дагет. Двайсет и четири метровата белосана кула се издигаше малко навътре от пътя, зад спретната бяла ограда; от портичката започваше застлана с пясък пътека, която водеше към входа на фара.

Те слязоха от джипа, заобиколиха широката основа на кулата и се озърнаха за милиардерска резиденция с високи прозорци, през които достолепният мъж се наслаждаваше на красивата морска панорама. Единствените къщи наблизо бяха няколко скромни дървени постройки. Изглеждаха доста прилично, но едва ли някоя от тях принадлежеше на богаташ като Уесли Холанд.

— Странно — промърмори Джуд. — Чувствам се като човек, който наднича в чужди прозорци. — След кратко мълчание добави: — А какво е онова място там?

Бен проследи пръста му и през клоните на дърветата зърна една бяла къща, която му се стори по-голяма от останалите. От нея със сигурност се разкриваше гледка към фара и брега на океана.

Джуд внезапно се обнадежди.

— Доста е обещаващо, не мислиш ли?

Отблизо къщата бе скрита от морето зад стена от гъста растителност. Когато спряха пред портата, видяха, че е традиционна ферма от деветнайсети век, с дървена фасада и широка ниска веранда. Тук-там боята около прозорците се лющеше, на места по покрива имаше ръжда. Беше уютен селски дом, но не и бляскава резиденция.

— Не вярвам да е това — заяви Бен. — Хайде да вървим.

— Чакай! Какво пречи да попитаме? Може пък някой да го познава.

Джуд слезе от колата и тръгна към къщата. Бен остана зад волана и изпълни познатия ритуал с цигарата „Голоаз“ и бензиновата запалка, без да откъсва очи от Джуд. Момчето натисна звънеца, вратата се отвори и отвътре се показа набита жена. Двамата размениха няколко думи, жената поклати глава и влезе обратно в къщата.

— Нали ти казах? — подхвърли Бен, когато Джуд се качи в колата.

— Е, поне опитах — промърмори Джуд и отметна разрошения си перчем от очите.

Тръгнаха на запад по Бийч Роуд и заобиколиха залива, след което продължиха право на север.

Вторият фар се намираше на най-северната точка на острова, от другата страна на входа към залива. Около него се издигаше същата бяла ограда. Наблизо имаше симпатична дървена къщичка с пилон отпред, от който се вееше американското знаме. На горния етаж се виждаше малък балкон, който гледаше право към фара.

— Какво ще кажеш? — попита Джуд.

— Доста сладникаво — отбеляза Бен, — но не и невъзможно. Да проверим.

Паркираха колата и тръгнаха заедно към входната врата. Отвори им възрастен мъж и за миг Бен си помисли, че се е изправил лице в лице с милиардера.

— Господин Холанд? — заяви той.

— Кой? — попита учудено старецът с беззъбата си уста.

От вътрешността на къщата излая куче. Възрастна жена с патерици се появи в коридора зад съпруга си.

— Кой е, Франк? — поинтересува се тя.

— Търсим… — започна Джуд.

— Няма нужда — прекъсна го Бен. — Да вървим. Извинете за безпокойството — каза той на стареца.

Два от пет бяха отметнати, оставаха още три. Следващата точка на картата беше фарът „Едгартаун“, на пет-шест километра югоизточно по крайбрежното шосе, близо до главния град на острова. Когато стигнаха, следобедът вече преваляше. Леденият вятър откъм океана бе разпръснал мъглата; слънцето светеше ярко в небето.

Фарът „Едгартаун“ се намираше в самия залив. През бинокъла Бен видя множество красиви частни резиденции по протежение на брега. Но докато внимателно оглеждаше всяка къща, балкон и прозорец, той не спираше да си мисли за начина на живот на Уесли Холанд. Инстинктът му подсказваше, че е на грешен път.

— Тук едва ли би му харесало — каза накрая той и свали бинокъла.

Джуд се обърна към него.

— Значи изведнъж го познаваш много добре.

— Мъжът е известен с това, че живее като отшелник. Крие се от фотографите, не обича публичността. Защо би избрал къща, която да го лиши от усамотението му?

— Май си прав — съгласи се Джуд. — А сега накъде?

Следващата точка от маршрута им беше едно затънтено място, доколкото такива изобщо съществуваха на острова. Самотният фар „Кейп Поуг“ се намираше на съседното островче Чапакидик, отделено от Мартас Винярд в резултат на силна буря през 2007 година. Бен и Джуд имаха късмет да хванат един от последните фериботи натам. Малкият плавателен съд побираше едва два-три автомобила.

— Тук не са ли застреляли един от братята Кенеди преди много години? — попита равнодушно Джуд, сякаш подобни инциденти бяха нещо обичайно за тази фамилия.

— По-добре да го бяха застреляли — отвърна Бен. — Историята е друга. Той се хвърлил с колата си от един мост в морето и избягал от местопроизшествието. В смазания автомобил се удавило момиче.

Още докато го казваше, Бен горчиво се разкая за думите си. Джуд кимна мълчаливо и се загледа през прозореца. Скоро двамата слязоха от ферибота и се озоваха на остров Чапакидик.

През зимата мястото беше голо и безрадостно. Когато поеха по песъчливия път към фара, Бен и Джуд завариха пуст, обрулен от вятъра плаж. Единствените други живи същества бяха чайките, които кръжаха около самотната кула с керемиден покрив.

— Не виждам никакви къщи — отбеляза Джуд.

— Аз също — съгласи се Бен.

— Да тръгваме. Мястото ми действа потискащо.

Мина доста време, преди да успеят да хванат ферибота обратно до Мартас Винярд. Бяха пропилели голяма част от деня и Бен започваше да се тревожи, че шансовете им са на изчерпване. Оставаше им само още един фар, а той се намираше чак на другия край на острова. Бен настъпи газта. След дълго пътуване на запад покрай градчетата Чилмарк и Акуина най-после стигнаха до крайната си цел, фара „Гей Хед“.

Ниската кула от червени тухли, построена над стръмния скалист бряг, беше заобиколена от храсталаци. Двамата слязоха от колата, прегазиха през високата трева и огледаха хоризонта във всички посоки. Откъм сушата се виждаха само пустеещи земи. През тях се виеше пътят, който се губеше в далечината. Нямаше нито къщи, нито самотни ферми. Голите клони на дърветата потрепваха под поривите на вятъра.

— Не е тук — заяви Бен.

— Но това беше последният ни шанс — протестира Джуд. — Как може да не е тук? Какво пропуснахме?

— Нищо не сме пропуснали. Бяхме много внимателни. Но аз сбърках за фаровете. Трябва да започнем отначало.

— Чудесно. — Джуд погледна към притъмнялото небе. Черен облак закриваше слънцето. Скоро щеше да се стъмни. — Да се връщаме при колата.

Бен мълчеше през първите десетина километра, докато пътуваха обратно на изток по крайбрежния път. Мислите му бяха черни като облака над главите им. Дори слънчевият лъч, който бе проникнал през плътната тъмносива пелена и огряваше в златно морската шир, не бе в състояние да го извади от мрачното му настроение.

— Грешката е моя — промърмори Джуд. — Вероятно съм се заблудил за Марта. Не е изключено все пак да е някоя жена. Като се замислиш, Холанд би могъл да бъде навсякъде. — Той погледна тревожно пътя и стрелката на скоростомера. Движеха се с близо сто и петдесет километра в час. — Моля те, карай по-бавно.

Но Бен не вдигна крака си от педала.

— Тихо, Джуд. Опитвам се да мисля.

— Аз също. — Джуд замълча, като се насилваше да не поглежда към скоростомера. — Работата е там, че Хилел използва израза „кула от светлина“. Какво ли друго е имал предвид? Защо не му позвъним да го попитаме…

Джуд не довърши изречението. Тялото му се изстреля напред и се спря в колана, когато Бен рязко удари спирачката. Джипът се закова по средата на пустото шосе.

— Какво става? — извика Джуд.

— Погледни! — Бен сочеше през десния прозорец, към морето. Джуд се намръщи и проследи пръста му. — Видя ли?

— Какво да видя?

— На километър и половина навътре. Слънчевият лъч огря нещо. Ето го пак!

Джуд също го бе забелязал — някакво бледо сияние в далечината, което просветна за миг и изчезна, когато облаците отново закриха слънцето.

— Какво е това?

Бен взе бинокъла от задната седалка и го фокусира върху далечния обект. Представляваше някаква висока неподвижна конструкция в морето, стъпила върху три огромни жълти крака. В горната част имаше площадка, наподобяваща миниатюрна петролна платформа, и решетъчна кула, насочена право към небето. Беше трудно да се определи от това разстояние, но Бен прецени, че конструкцията е висока около трийсет метра.

— Дай да видя! — каза Джуд и грабна нетърпеливо бинокъла.

Бен разтвори картата. Прекара пръст по южната страна на острова, от фара „Гей Хед“ обратно към Акуина. Каквото и да беше въпросното нещо, то не бе отбелязано на картата.

— Знам какво е — заяви Джуд, без да сваля бинокъла. — Това е автоматизирана наблюдателна кула. Използва се за събиране на метеорологични данни. В университета учихме за подобни съоръжения.

— Достатъчно е висока, за да бъде заплаха за нисколетящи самолети в тъмното — отбеляза Бен.

Джуд веднага разбра накъде бие.

— Следователно би трябвало да е осветена през нощта, нали?

— Кулата от светлина, която се подава от водата — каза Бен и взе бинокъла от ръката на Джуд, за да огледа бреговата ивица. Дървета. Още дървета. Ливади. И после… сърцето подскочи в гърдите му.

Величествената къща беше сгушена насред частен парк близо до плажа, с изглед към живописен залив и наблюдателната кула в далечината.

— Дай ми бинокъла! — извика Джуд и посегна към него. Още щом го доближи до очите си, видя същото. — Трябва да е това! — възкликна развълнувано той. — Намерихме я!

Двамата слязоха от джипа. Нагазиха в дълбоката трева и шумолящите тръстики, които растяха на туфи из дюните, за да се приближат до имота откъм плажа. Бен насочи бинокъла към високите прозорци, обърнати към морето.

Зад тях, зареял поглед над шепнещия океан, стоеше нисък възрастен мъж с побеляла коса и грижливо подстригана брада. Носеше панталони от рипсено кадифе и плетена жилетка.

Милиардерът Уесли Холанд. Най-после Бен го бе открил.