Свещеният меч

8

Пътят беше дълъг и тъмен. Уесли Холанд шофираше бавно на изток през щата Ню Йорк. Пред фаровете му се виеха снежинки, чистачките отмерваха равномерния си ритъм. Малко след Онейда в окръг Медисън снегът се бе усилил дотолкова, че той се бе уплашил да не би шосето напред да се окаже затворено, но снежните патрули бяха на мястото си и се бореха с една от най-тежките зими от години насам.

Той напредваше упорито и около час след Скенектъди, в заснеженото подножие на Апалачите, спря да налее бензин. Все още беше в шок, съкрушен от мъка и напълно изтощен. До крайната му цел оставаха над осемстотин километра; в тази виелица щяха да му се сторят като пет хиляди. Не отиваше на един милиардер да пътува по подобен начин.

Но в момента Уесли Холанд за нищо на света не би се качил на самолет. Дори и условията да бяха по-благоприятни, самият факт, че трите му частни самолета и осемте му хеликоптера се водеха на негово име, позволяваше на всеки, проявил интерес към меча, да проследи движенията му. А и след като веднъж за малко не бе загинал в катастрофа в Тайпе, той тържествено се бе заклел никога повече да не лети с гражданската авиация. Не, единственият начин беше по шосе. Така никой нямаше да го проследи. Никой на света освен Саймън Аръндел не знаеше за вилата на Марта. Там мечът щеше да бъде в безопасност.

Междувременно мечът се намираше съвсем близо до него, заключен в калъфа на задната седалка на колата. Едно от най-важните творения в историята на човечеството. Вероятно най-важното.

Уесли Холанд не беше вярващ човек. Колкото и да се опитваше, не можеше да сподели трескавия религиозен възторг на хора като Саймън Аръндел. На моменти набожността на Саймън го дразнеше, но в повечето случаи се улавяше, че всъщност му завижда. Чувстваше се изолиран и ядосан на самия себе си, задето не бе в състояние да достигне такава степен на духовно пречистване. Още помнеше пламъка в очите на Саймън и на Фабрис Лалик през онзи не толкова далечен ден във Франция, когато им бе съобщил за уникалната си находка. Но дори агностик като Уесли не можеше да остане безразличен към подобно грандиозно откритие.

Тримата се бяха срещнали при ремонта на една занемарена средновековна църква край Мийо, финансиран изцяло от него. За целта той бе наел сравнително нова, но обещаваща парижка фирма, прочула се като най-добрата в бранша. Уесли бе пристигнал на място, за да инспектира качеството на възстановителните работи. Същото бе направил и младият английски свещеник Саймън Аръндел, който неотдавна се бе замогнал и искаше да научи повече за реставрирането на църкви. Третият, дошъл да наблюдава зорко изпълнението на проекта, беше местният свещеник в Мийо, отец Фабрис Лалик.

Американец, англичанин и французин. Звучеше като начало на виц, но в крайна сметка се разви в крепко приятелство. Веднъж, след като вечеряха заедно и пресушиха доста скъпа бутилка вино, осигурена от Уесли, той реши, че вече има достатъчно доверие в двамата духовници, за да им сподели тайната. Беше мечтал да я разкрие пред човек, който ще може да я разбере, оцени и — най-важното — да я запази за себе си. Първоначалната им реакция бе на объркване и съмнение — също като неговата, когато бе направил откритието. Но щом им представи доказателствата, скептицизмът им постепенно се превърна в любопитство, почуда и благоговение.

Саймън бе посрещнал мълчаливо този неочакван обрат в живота си.

— Но ние трябва да го разгласим! — настоя Фабрис.

— Имай търпение — възрази Уесли. — Все някога ще дойде подходящият момент.

Уесли Холанд още вярваше в това, въпреки че от близо три години си губеше времето с експерти, които бяха прекалено глупави, за да осъзнаят какво им се показва. За пръв път обаче първоначалният му ентусиазъм бе помрачен от съмнения. Около него умираха хора. Струваше ли си да продължава?

Да, реши той, стиснал волана. Ако Фабрис бе умрял, за да запази тайната, а Колман и останалите бяха загинали заради нея, Уесли щеше да се погрижи тя никога да не попадне в ръцете на онези бандити. След като стигнеше крайната си цел, смяташе да наеме цяла армия от най-добрите частни охранители, които можеха да се купят с пари.

Нека долните копелета го открият тогава. Нека само опитат.

Алената зора надничаше изпод снежните облаци и Уесли си даде сметка, че се нуждае от почивка. Ако не спреше за малко, щеше да задреме на волана и да катастрофира. Стегнатите мускули на раменете му се отпуснаха облекчено, когато след няколко километра край пътя се появи неонов надпис „Свободни стаи“. Слава богу, промърмори той.

Отби към паркинга и се озова между няколко занемарени, затрупани от снега сгради. Единствената друга кола наоколо беше някакъв стар форд експлорър. Уесли слезе тромаво от крайслера, грабна калъфа от задната седалка и закрачи бавно през снега към мръсната стъклена врата, водеща към мрачното фоайе.

В отсрещния край се намираше рецепцията, зад която дремеше небръснат тип с бейзболна шапка. Той се ококори при вида на платинената карта „Американ Експрес“ в ръката на Уесли, вдигна рамене и я прокара през процепа на терминала.

— Стая номер дванайсет — каза той и плъзна ключа към него.

Уесли закуцука към стаята с единственото си парче багаж. Както можеше да се очаква, мястото беше същинска дупка, но в този момент той с радост би си легнал и в септична яма. Заключи вратата, сложи калъфа на пода, отиде до леглото и се строполи отгоре, без дори да сваля палтото и обувките си. Миг след като отпусна глава върху зацапаната възглавница, потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, зъзнеше от студ, а дрехите му бяха залепнали за тялото. Гърбът му се бе схванал от коравия матрак, ключът от колата сякаш бе пробил дупка в бедрото му през джоба. Уесли веднага си помисли за меча и го обзе паника. Извърна се и погледна към пода.

Калъфът си беше на мястото. Можеше да диша спокойно.

Златният му часовник за петдесет хиляди долара показваше, че е спал над четири часа. Не му трябваха повече на тази възраст. Смяташе да изпие една-две чаши горещо кафе, за да се ободри, и после отново да потегли на път. С малко късмет щеше да се добере до вилата на Марта само с още едно спиране за бензин.

Цената на стаята не включваше машина за кафе. Уесли излезе на студа, като взе калъфа със себе си и заключи вратата. През нощта бе продължило да вали и колата му беше затрупана от три пръста сняг. Фордът бе отпътувал, на мястото му се виждаше малка хонда. На паркинга нямаше други коли. Доста популярен мотел, помисли си Уесли, докато вървеше по заснежената пътека към рецепцията, за да провери дали кафето е познат артикул по тези места.

Небръснатият мъж бе заменен от навъсена млада жена, която седеше прегърбена над някакво списание. Разглеждаше снимки на далеч по-стройни от нея манекенки и слушаше стържеща рок музика на портативно електронно устройство, произведено от една от компаниите на Уесли. До лакътя си бе оставила ключа от хондата, закачен за евтина пластмасова висулка с надпис „Кейт“. Когато Уесли я попита за кафе, рецепционистката го погледна глупаво, сякаш бе поискал шампанско с миди. После посочи към отсрещната страна на фоайето и го информира, че в дъното на коридора има автомат.

Уесли се затрудни както в намирането на машината, така и в привеждането й в действие. След няколко удара с юмрук тя се съгласи да приеме дребните му монети, закашля се и изплю някаква тъмна гореща течност в пластмасовата му чаша. Незнайно защо, чашата се оказа препълнена и той трябваше да я носи внимателно, за да не залее ръчно ушитите си обувки за хиляда долара.

Когато стигна до фоайето, хвърли поглед към Кейт. Не бе мръднала дори на милиметър, сякаш някой бе поставил с кран огромното й тяло върху стола.

— Благодаря много — извика подигравателно Уесли, без да получи отговор. — Страхотно обслужване — добави той, но реакция отново не последва.

Уесли поклати глава и дръпна стъклената врата. Лицето му се изкриви от болка, когато кафето преля от чашата и опари пръстите му. Такива проблеми не подхождаха на един милиардер.

Когато наближи стаята си, внезапно спря. Вратата беше открехната на петнайсетина сантиметра.

Я чакай! Нали я заключих?

Може би са дошли да почистят, помисли си той. Определено имаше нужда. Уесли надникна през пролуката и забеляза движение вътре. Зърна някакъв мъж, който изобщо не приличаше на чистач. Едър, с шлифер от груба кафеникава кожа.

Уесли замръзна.

Мъжът бе обърнат с гръб към вратата. Казваше нещо неразбираемо на друг човек в стаята, който оставаше скрит. После се извърна леко наляво и Уесли видя безизразното му лице. В ръката му проблесна ръбест черен пистолет с голям цилиндричен заглушител.

Уесли се отдръпна от вратата, като с мъка сподави вика в гърлото си. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне, но намери сили и тръгна по пътеката към рецепцията. Двамата мъже трябваше само да погледнат през открехнатата врата, за да го забележат.

Но по някакво чудо не го направиха. Уесли се закле, че ще започне да вярва в Бог. Той блъсна стъклената врата и нахлу във фоайето.

Кейт все така си седеше зад бюрото, прегърбена над модното списание.

— Извикай полиция — каза с дрезгав глас той. — В стаята ми има… — Думите заседнаха в гърлото му. Той потрепна от ужас.

Кейт не помръдваше. Единственото движение около нея беше на локвата кръв, която заливаше бюрото, мокреше страниците на списанието и всеки момент щеше да прелее на пода.

Чашата се изплъзна от пръстите на Уесли и кафето изпръска обувките му.

— Боже господи! — изстена той.

Трябваше да се махне от тук. Стиснал в желязна хватка дръжката на калъфа, Уесли извади ключа от колата от джоба си, изтича до входната врата и надникна през изцапаното стъкло към двора. Затрупаният от сняг крайслер се намираше по средата между рецепцията и вратата на стаята му. Освен хондата на Кейт на паркинга не се виждаше друг автомобил. Сигурно убийците бяха паркирали от задната страна на сградата.

Можеше ли да стигне незабелязано до колата си и да я запали? Те щяха да чуят шума на двигателя, но Уесли навярно имаше шанс да се отдалечи, преди да успеят да предприемат нещо.

Тези мъже носеха пистолети. Куршумите им спокойно щяха да минат през метал и стъкло на потеглящ автомобил.

Уесли обаче трябваше на всяка цена да се измъкне. Той протегна свободната си ръка към вратата.

И тъкмо понечи да я отвори, когато мъжът с кожения шлифер внезапно изскочи от стая номер 12 и тръгна целеустремено към рецепцията.

Той се дръпна от вратата. Мъжът сигурно не го виждаше през мръсното стъкло, но след секунди щеше да бъде при него.

Уесли изтича до рецепцията, като за малко не стъпи в локвата кръв на пода. Зад бюрото имаше врата с надпис „Офис“. Ръката на Кейт затискаше подвижната преграда. Той я отмести встрани и едва не повърна от допира на мъртвата й плът. После повдигна преградата, блъсна припряно вратата и я затръшна след себе си миг преди мъжът с кожения шлифер да влезе във фоайето.

Беше се озовал в тясна стаичка. Потъналият в паяжини прозорец се отваряше с плъзгане нагоре и гледаше към заден двор, задръстен от торби с боклук и изпочупени мебели. Зад паянтовата ограда се виждаше шосето, което се виеше в далечината. Уесли отвори прозореца, стъпи на един стол и изхвърли калъфа през пролуката, после скочи след него. Коленете го заболяха от падането върху твърдия заснежен цимент, но той бързо се съвзе, грабна калъфа от земята и хукна с всички сили напред. Чувстваше как сърцето му бие като лудо, докато си проправяше път към оградата. Очакваше всеки момент да чуе приглушен изстрел зад гърба си и да усети парещата болка на куршума, преминал през плътта му.

Но това не се случи. Уесли успя да прескочи оградата заедно с калъфа и затича през преспите към шосето. На два пъти се подхлъзна и падна в мръсните купчини полуразтопен сняг покрай банкета, поглеждайки с ужас през рамо. Дъхът му излизаше на дрезгави хрипове от гърлото, но той не спираше. За пръв път от изобретяването на мобилните телефони съжали, че няма такъв, за да позвъни за помощ.

Едва ли можеше да отиде далече. Всеки миг убийците щяха да открият, че е избягал, да се качат в колата си и да го последват. После щяха да го завържат, да насочат пистолетите си към него и да го ликвидират.

Плътният басов звук на клаксон го извади от кошмара. Той се обърна и видя грамадната хромирана решетка на тежък камион, който спираше с остро свистене на гумите. Уесли пусна калъфа на земята и започна да маха като обезумял.

— Помощ! — извика с последни сили той. — Помощ!

Шофьорът отвори вратата и му се ухили с редките си зъби.

— На стоп ли си тръгнал, старче? Качвай се, какво чакаш!