Свещеният меч

17

След като позвъни на Саймън и му остави съобщение, Уесли Холанд излезе от телефонната кабина и тръгна с калъфа под мишница към близката закусвалня, треперещ от нощния студ.

Той неохотно се бе разделил с Мейнард, шофьора с редките зъби от Върмонт, който бе спасил по чудо кожата му край онзи злополучен мотел няколкостотин километра по-назад. Мейнард трябваше да разтовари стока малко по-надолу по същия път, но от там щеше да завие на север към Ню Хампшър, а Уесли беше в съвсем друга посока. Малката крайпътна закусвалня му се бе сторила подходяща за кратка почивка. Така той се озова посред нощ в покрайнините на някакво затънтено градче, на което не знаеше дори името, без транспорт и отчайващо далече от крайната си цел.

Топлата закусвалня, из която се носеше апетитен аромат на храна и кафе, беше почти празна. Някакъв тип с дънково яке и мръсна бейзболна шапка дремеше в ъгъла до вратата. Отегчена келнерка подрънкваше с прибори и чинии зад тезгяха. От стената гърмеше усилен докрай телевизор. Въпреки примамливата миризма на пържен бекон Уесли нямаше апетит. Той седна в едно сепаре до прозореца и скри калъфа в краката си под масата. Избърса кондензираната влага върху стъклото и се загледа навън в нощта. Над шосето се носеха светлините на автомобил. Уесли го проследи с очи, като едва ли не очакваше да завие рязко към паркинга, а отвътре да изскочат мъжът с кафеникавия шлифер и партньорите му и да открият огън.

Но колата отмина и Уесли въздъхна облекчено.

Докато се бе возил в камиона на Мейнард, не бе спрял да се пита как неговите преследвачи са успели да го открият в мотела. Накрая бе стигнал до единствения логичен отговор.

Беше платил стаята с „Американ Експрес“. Някой имаше достъп до трансакциите и бе успял да определи безпогрешно местоположението му. Мъжът с кожения шлифер и бандата му явно бяха чакали сигнал, за да потеглят в указаната посока.

Мисълта тревожеше изключително Уесли, защото означаваше, че тези хора не са случайни. Кой разполагаше с властта и възможностите да проследи някого по плащанията с кредитната му карта? Уесли винаги бе смятал, че това е по силите само на федералните служби — ЦРУ, ФБР и други подобни. Кой, за бога, се интересуваше от него? За пореден път той се зачуди дали мечът си струва всичките страхове и неприятности. Но вече бе твърде късно да се разкайва за решението си. Трябваше да продължи напред и да се надява, че няма да го открият отново.

Като се преструваше, че чете ламинираното меню на масата, той погледна крадешком към самотния тип, който дремеше в ъгъла. С тези дрехи не приличаше на федерален агент. Но пък нали това беше целта? Уесли не откъсваше очи от него. Мъжът се размърда, прозя се и отпи от кафето си, след което свали бейзболната си шапка и се почеса по мазната коса. Остави шапката на масата, облегна глава върху ръцете си и отново заспа.

Уесли реши, че мъжът едва ли е агент под прикритие.

След като потрака още няколко минути с чинии и прибори, келнерката най-после дойде до масата на Уесли, за да вземе поръчката му. По пътя изгледа неодобрително спящия човек в ъгъла.

— Какво да ти предложа, гълъбче? — попита тя с уморена усмивка и извади молив и бележник.

— Само кафе — отвърна Уесли. — А, госпожице! — добави той, преди келнерката да се отдалечи. — Бихте ли ми казали къде се намирам?

За момент тя се учуди на странния въпрос, но после изрече едно име на населено място, което Уесли чуваше за пръв път. По усмивката й той заключи, че малко клиенти се обръщаха към нея с „госпожице“.

— А знаете ли как бих могъл да продължа пътуването си?

— Накъде си тръгнал, гълъбче? — поинтересува се тя.

— На изток, към Бостън.

— През няколко часа минават автобуси — обясни келнерката и посочи към тъмния прозорец. — Автогарата е наблизо. Опитай там. Я чакай… — Тя присви очи и го изгледа любопитно. — Сигурен ли си, че не си идвал и преди?

— Не мисля — отвърна с равен тон Уесли. — Не съм от тук.

— Определено ми се струваш познат.

Обзет от паника, Уесли чу как някой произнася името му в другия край на закусвалнята. Тъкмо щеше да скочи от мястото си и да хукне през вратата, когато си даде сметка, че гласът идва от телевизора. Той затисна с длан устата си, за да не извика. Лицето му заемаше почти целия екран! За щастие кадърът почти веднага се смени със снимка на имението „Уитуърт“, заобиколено от полицейски коли и линейки. Водещият от студиото завърши с думите:

— Много хора ми го казват — обясни той на келнерката и се усмихна насила. — Сигурно лицето ми е такова.

Колко ли пъти го бяха давали по телевизията през последните часове? Не, нещата не отиваха на добре. Все някой щеше да го разпознае.

Когато кафето му пристигна, той го изгълта наведнъж и тръгна бързо към изхода. Мъжът до вратата си спеше кротко, прегърбен над масата, и тихо похъркваше. Бейзболната шапка беше до лакътя му. Изглеждаше оръфана и захабена, с поизтрито лого на спортен клуб. Уесли се озърна крадешком към бара, след което грабна шапката и излезе навън.

Температурата беше паднала с още няколко градуса. Той нахлузи шапката на главата си, смъкна козирката надолу и се огледа. Автогарата не се виждаше от паркинга. По шосето минаваха коли и в двете посоки, макар и рядко. Уесли се замисли дали да не опита отново да спре някоя.

Друга възможност беше автокъщата за употребявани коли зад телената ограда. Уесли носеше в себе си достатъчно пари в брой, за да си купи нещо от там, стига да не замръзнеше до сутринта. Притесняваха го обаче документите, които щяха да го накарат да попълни. Опитните му преследвачи навярно бяха способни да го засекат и по този начин. Освен това, ако похарчеше голяма част от банкнотите в портфейла си, щеше да остане без пари. Кредитната му карта и бездруго беше неизползваема. А щом плащането с „Американ Експрес“ го бе издало толкова лесно, какво да очаква от един обикновен банкомат? Преди да се добере до безопасността, която предлагаше вилата на Марта, те можеха да го хванат на всяка крачка.

Те. Те? Звучеше налудничаво.

Само че не беше. Уесли си спомни старата поговорка: Ако наистина са по петите ти, не става дума за параноя.

— Саймън, приятелю, здравата я загазихме — промърмори той.

Покрай него мина слабо осветен автобус, в който се виждаха само няколко задрямали пътници. Уесли го проследи с поглед, нахлупи шапката още по-ниско над челото си и тръгна по шосето в търсене на близката автогара.