Свещеният меч

44

— Искам да поговорим, Езекил.

Изречени от баща му, тези думи винаги вещаеха беда. А беда означаваше болка. Езекил се подготви мислено. Той издържаше на болка. Нямаше да му е за пръв път. Никое физическо изпитание не го измъчваше толкова, колкото изричането на собственото му име. Езекил Пенроуз Лукас. Истинско проклятие, което го тормозеше всеки ден от младия му живот.

„Езекил-Писклил“ му викаха неговите съученици, подигравайки се на тънкия му, още немутирал глас. Той скачаше с цяла октава нагоре, когато Езекил се чувстваше притеснен, а това беше почти неизменното му състояние. „Езекил-Писклил!“

— Днес пак нервничеше и се въртеше на църква — заяви баща му с тържествения тон на съдия, който се готвеше да произнесе смъртна присъда.

— Не съм се въртял — протестира разпалено Езекил.

— Мислиш си, че можеш да ме излъжеш, но Бог вижда всичко. Госпожа Уудс също. Тя е възмутена.

— Госпожа Уудс е мръсна дърта хлебарка! — изкрещя Пенроуз. — Мразя я, да пукне дано!

— Ще се пържиш в ада за тия думи, момче! — изрева баща му. Лицето му бе станало тъмночервено.

С ужасяваща мудност посегна зад себе си и отвори вратичката на омразния скрин. Проповедта започна.

— Който се поклони на звяра и на образа му и получи белег на челото си или на ръката си, той ще пие от виното на яростта Божия — каза напевно той, докато изваждаше кожения ремък от буркана с оцет. Замахна веднъж, бичът изплющя във въздуха и капки от противната течност опръскаха стената. Бащата направи знак на момчето. Време беше да понесе наказанието си. — И ще бъде измъчван с огън и жупел пред светите ангели…

Пляс! Пляс! Бичът се издигаше нагоре, после се стрелваше рязко надолу. Жилавата кожа плющеше върху голите му хълбоци.

Сълзи се стичаха по бузите на Пенроуз. Но той не издаваше звук.

— … и пред Агнеца…

Прехапа долната си устна, за да не извика. Усети вкуса на кръв. Болката беше толкова непоносима, че накрая Пенроуз не се сдържа и от гърлото му се изтръгна вопъл.

— Мамо! Накарай го да престане!

Но мама мълчеше. Беше в съседната стая и се страхуваше твърде много от тиранина, за да се намеси.

После всичко приключи и на Пенроуз не му оставаше нищо друго, освен да подсмърча от болка и да пожелава мислено на баща си най-ужасната, мъчителна смърт.

— А сега на колене и се моли на Бог да ти прости.

Мразя Бог, каза си наум Пенроуз. Да пукне и той!

На следващия ден се измъкна незабелязано от къщи, понесъл подмишница продълговат предмет, загърнат в найлон. Тялото още го болеше от побоя. Той излезе на улицата и тръгна предпазливо към къщата на госпожа Уудс, която се намираше на по-малко от километър от тяхната. Дъртата хлебарка живееше сама с любимия си котарак. Животното беше на петнайсетина години, имаше едно око и се казваше Томас О’Мали.

Пенроуз коленичи зад вечнозелените храсти, които ограждаха зле поддържаната й градина. Разви найлона и извади въздушната си пушка. Обзет от жажда за мъст, той постави сачма в цевта. После зачака търпеливо.

Мина известно време. Във високата трева настъпи раздвижване. Беше Томас О’Мали. Сърцето на Пенроуз заби силно. Старият котарак пристъпваше бавно през градината.

Момчето насочи внимателно пушката, прицели се и дръпна спусъка. Чу се рязко изщракване и пружиненият механизъм изстреля сачмата от цевта. Котаракът подскочи с жален писък във въздуха, падна и се замята по тревата. Беше улучен в корема. Пенроуз изтича до мъчещото се животно, стиснал оръжието в ръце.

— Пържи се в ада, нечестивецо! — извика той, замахна с пушката и размаза главата на котарака. Чу се хрущящ звук, потече кръв. Пенроуз замахна повторно. — В огън и жупел да гориш!

Котаракът бе престанал да се движи, натрошеното му тяло лежеше сред локва кръв. Пенроуз стоеше надвесен над него и го гледаше. Не изпитваше капка съжаление, че го е убил. По лицето му се разля широка усмивка.

Зад гърба му долетя глас. Госпожа Уудс викаше по име домашния си любимец. Пенроуз се уплаши, че може да дойде да го потърси. Той се извърна и се шмугна бързо между храстите.

Пенроуз едва регистрира тихото почукване на вратата на кабинета си и бавно надигна глава от бюрото. Отвори едното си око — клепачите му сякаш бяха залепени — и примижа на ярката светлина, която нахлуваше през прозореца. Пред него, върху разхвърляното бюро, се намираха любимият му пистолет и флакон болкоуспокояващи хапчета. Чувстваше се замаян от изпитото количество. Плотът на бюрото се люлееше пред очите му.

Рекс О’Нийл почука още веднъж и влезе, без да чака покана.

— Как е главоболието?

— Какво искаш? — попита Пенроуз, ядосан, че са му прекъснали съня.

— Да ви съобщя последните новини за Хоуп.

Лицето на Пенроуз просветна. Най-после. Откакто Гант, човекът на Кътър, бе докладвал за залавянето на Хоуп и Аръндел във Франция, бяха изминали осемнайсет часа. Новината бе предизвикала огромна радост и отварянето на няколко каси „Дом Периньон“. Дори Пенроуз благоволи да изпие една-две глътки в компанията на екипа. О’Нийл, разбира се, отказа — той не одобряваше подобни ексцесии.

Но след въпросното обаждане бе настъпило продължително мълчание, което притесняваше Пенроуз. Напоследък той беше убеден, че Хоуп знае къде е мечът. Вероятно през цялото време го бе носил със себе си. С каква друга цел Саймън Аръндел би привлякъл към начинанието човек като него, ако не за да му повери скъпоценната стока? Защо иначе Хоуп би взел сина на Аръндел със себе си?

Пенроуз тръпнеше в очакване.

— Е? Хванахме ли ги? Открихме ли меча?

— Боя се, че не. Новините не са добри.

Пенроуз пребледня.

— Гант не се е обаждал повече — продължи О’Нийл. — Освен това току-що ми докладваха, че днес следобед Хоуп и синът на Аръндел са преминали паспортен контрол на летище „Бен Гурион“ близо до Йерусалим.

От бяло лицето на Пенроуз стана лилаво.

— Но как е възможно? — избухна той. — Нали ни бяха в ръцете!

— Явно вече не са.

Яростта на Пенроуз не познаваше граници. Той се изправи с такъв устрем, че тежкият кожен стол излетя към стената. Бюрото се прекатури, наоколо се разпиляха документи и телефони, компютърът и пистолетът му се стовариха на пода. Пенроуз сви ръце в юмруци, вдигна лице към тавана и нададе смразяващ кръвта вой. Хоуп! Този човек беше бич Божий. Трябваше да бъде спрян.

— И какво правят в Йерусалим? — изкрещя той.

— Не знаем — отвърна спокойно О’Нийл.

— Къде е Кътър? Повикай го!

— Не мисля, че ще ни бъде полезен в момента. Още е в алкохолен делириум заедно с останалите. Какво предполагахте, че ще се случи, след като изпият толкова много шампанско?

— Трябва да поддържам доброто настроение на екипа — изсъска отбранително Пенроуз.

С пиене на корем, проститутки и купища пари, които дори не са твои. Или си въобразяваш, че няма да ти прережат гърлото, ако някой им предложи повече?, каза си О’Нийл, но мъдро замълча. Той знаеше, че Пенроуз мисли себе си за император, едва ли не прероден Калигула, а Кътър и главорезите му — за своя преторианска гвардия. Мъжът затъваше все по-дълбоко в смахнатите си фантазии.

Пенроуз не можеше да приеме, че неговият брилянтен план, толкова хитър и детайлно изпипан, започва бавно да се разпада пред очите му. Той крачеше напред-назад из кабинета, като размахваше ръце и издаваше заповеди като картечни откоси.

— Отиди да събудиш Кътър. Налей му в устата кафе или каквото там е нужно, за да изтрезнее. Кажи му да събере всички хора, с които разполага. Подготви чесната за излитане. Обади се в Неапол и им нареди да стегнат другия самолет. До един час екипът трябва да замине за Израел.

О’Нийл се вторачи в него.

— Давате ли си сметка колко трудно ще открием Хоуп в Йерусалим? Би могъл да е навсякъде.

— Не ме интересува! — изкрещя Пенроуз. — Искам го заловен и мъртъв. Ако се наложи, сам ще отида да го убия.

О’Нийл напусна безмълвно кабинета. Когато се отдалечи достатъчно, извади телефона си и започна да набира някакъв номер. Едно обаждане щеше да промени всичко за Пенроуз Лукас. Но пръстът му изведнъж се спря над последната цифра.

Това беше работа. Плащаха му, за да я върши. И то доста добре. Имаше хубав дом в Лондон и огромна ипотека, която тежеше като камък на врата му. А и скоро щеше да става баща. Можеше ли да отгатне реакцията на „Тримбъл Груп“, когато им изложеше притесненията си? Той не знаеше почти нищо за по-дълбоките им цели. Кого щяха да предпочетат — невзрачния, лесно заменим изпълнител на средно ниво Рекс О’Нийл или звездата, в която вече бяха инвестирали милиони?

О’Нийл не проведе разговора. Прибра телефона в джоба си и отиде да събуди Стив Кътър.