Свещеният меч

19

Още на зазоряване Бен направи три нови опита да се свърже с Джуд Аръндел, но попадна на гласовата му поща. Първите два пъти остави съобщение, в което го молеше спешно да му върне обаждането. На третия загуби търпение, затвори телефона и се зае отново да подрежда парченцата от пъзела.

Малкото, което знаеше до момента, бе следното: Саймън Аръндел и Фабрис Лалик бяха работили по съвместен проект, свързан с някакъв свещен меч, каквото и да означаваше това. Ето защо двамата бяха поддържали близък контакт през един дълъг период от време, а преди осемнайсет месеца бяха пътували заедно до Израел. Изглежда, в проекта бе замесен и трети човек — американец на име Уес, вероятно „експертът“, когото Саймън бе посетил в Съединените щати. Но експерт по какво?

Трима души. Трима колеги. Единият бягаше и се укриваше, след като „нещо“ се бе случило. Другият бе извършил самоубийство, което все по-малко приличаше на такова. Третият бе загинал в съмнителна автомобилна катастрофа с участието на загадъчна трета страна, а впоследствие в дома му бяха проникнали въоръжени лица с изключително ясна и сериозна цел.

Бен си спомни груповата снимка, направена в Израел. Ако Уес присъстваше на нея, той беше или едрият мургав мъж вляво, или възрастният господин, застанал между Саймън и Фабрис Лалик. Бен реши, че е вторият. В такъв случай кой беше четвъртият на снимката? Приличаше на израелец и очевидно бе забъркан в тази история.

А сега неочаквано се появяваше и пети играч — Марта. Уес бе казал, че отива при нея, за да скрие меча на сигурно място. Следователно тя му помагаше. На снимката нямаше жена, значи Марта не беше част от основната група. Освен ако самата тя не бе държала фотоапарата.

Известно време Бен крачи замислено из стаята, като прехвърляше наум всички факти. Даваше си сметка колко е оскъдна информацията, с която разполага. Но го притесняваха и други неща. Новината за смъртта на Саймън и Микаела щеше да се разпространи бързо. Най-близките им роднини вероятно вече бяха уведомени и скоро последиците от трагедията щяха да се развият с пълна сила.

Само да можеше да намери Джуд.

Бен знаеше номера наизуст. Опита се да го набере още веднъж — отново безуспешно. В същия миг му хрумна друга идея. Той отвори телефонния бележник на семейство Аръндел на буквата „Н“, прегледа списъка с имената и откри номера, който му трябваше.

След четири позвънявания в слушалката се чу женски глас.

— Петра Норингтън.

Бен затвори. Искаше само да провери дали си е вкъщи. После разлисти местния указател и намери адреса й. Живееше наблизо, в Грейтър Дентън.

— Хайде да се поразходим с колата — каза той на кучето и го поведе към ленд ровъра. Рошльо се облекчи върху задната гума и скочи в джипа.

Докато Бен шофираше под оловното небе към Грейтър Дентън, по местното радио започнаха новините.

Църковните енории в Западен Оксфордшър са в траур днес след трагичната смърт на преподобния Саймън Аръндел и неговата съпруга Микаела, които загинаха в автомобилна катастрофа. Отец Аръндел беше популярна фигура в общността. Фаталният инцидент е станал на шосе Б4429, в покрайнините на Литъл Дентън. Официалната причина за смъртта ще бъде посочена в съдебномедицинската експертиза. Говорител на Църквата…

Бен загаси радиото.

Петра Норингтън живееше в края на селцето в голяма луксозна къща с живописен сламен покрив. Сиамската котка, която се излежаваше на стъпалото пред входа, изсъска злобно на Бен и се шмугна в заскрежените храсти. Вратата се открехна, Петра го огледа презрително от глава до пети, но след миг го разпозна. Носеше същата перлена огърлица, както предишната вечер, косата й бе обилно напръскана с лак и приличаше на жълта каска, способна да издържи на ураганен вятър.

— О! Не се ли запознахме снощи в ресторанта? Вие сте господин…

— Бен Хоуп. Моля, казвайте ми Бен. Удобно ли е да вляза?

— Не мога да повярвам, че е мъртъв! — възкликна Петра, докато въвеждаше Бен в натруфената всекидневна. — Току-що говорих по телефона със секретарката на дамския клуб по бадминтон. Всички сме в шок. — Тя въздъхна и поклати мрачно глава, макар че не изглеждаше особено разстроена. Бягството на сиамската й котка вероятно би я наскърбило повече.

— И двамата са мъртви, госпожо Норингтън — поправи я Бен.

Петра кимна колебливо и на Бен му се стори, че смъртта на Микаела я бе разстроила още по-малко от тази на Саймън.

— Как мога да ви помогна, господин Хоуп? Бен?

— Дойдох да ви попитам къде е Джуд — отвърна Бен. — Стори ми се, че познавате мястото в Корнуол, където той се среща със своя приятел Роби.

Петра кимна, по лицето й премина гримаса на неодобрение.

— Този Роби… Събират се във вилата на родителите му. Някъде сред блатата. Недалече от Бодмин, доколкото ми е известно. Не знам точния адрес.

— Разбирам — заяви Бен, отново загубил надежда.

— Но Софи сигурно ще може да ви каже.

— Софи?

— Дъщеря ми. — Петра повдигна грижливо оформените си вежди. — С Джуд излизаха заедно, но само за кратко. Веднъж я заведе във фермата за един уикенд. Тя ми разправяше, че там било ужасно. Цяла банда хулигани, които се напиват до безсъзнание и правят какво ли още не! Представям си как това момче…

— Софи вкъщи ли е? — прекъсна я Бен.

— Отиде при баща си за Коледа. Той живее в Испания.

— Бихте ли ми дали номера му?

Петра поклати глава.

— С Доминик не си говорим от пет години.

— А мобилния й номер?

Тя се намръщи.

— Много е важно — настоя Бен. — Джуд трябва да бъде известѐн.

Петра кимна и отиде до малкото бюро в ъгъла, където бяха телефонът и очилата й. До тях се виждаха няколко писма и малкият фотоапарат, който Бен разпозна от предишната вечер. Тя бавно намести очилата на носа си, вдигна слушалката и натисна копчето за бързо набиране. След няколко секунди изчурулика с меден глас:

— Софи, миличка, обажда се мама. Ще ми звъннеш ли, когато имаш възможност? Чаааооо.

Бен се втренчи в нея.

— Не го казахте особено настойчиво.

— Все едно го интересува съдбата на родителите му — отвърна тя със смразяващ поглед. — Този млад човек е загрижен единствено за себе си.

Бен понечи да отговори нещо, но размисли и смени темата.

— Имам и друга молба — продължи той. — Знаете ли регистрационния номер на беемвето, което ударихте снощи пред „Старата мелница“?

Тя премигна.

— За какво ви е?

— Нямам време за обяснения. Ще ви бъда много благодарен за помощта.

— Хммм… Вие да не сте от полицията, господин Хоуп? Защото в противен случай не виждам…

Думите й бяха прекъснати от звънеца на входната врата. На улицата пред къщата бе спрял камион на куриерска служба.

— Кошницата ми с коледни лакомства от „Хародс“! — изпищя възторжено тя и изтича да отвори. Подписа припряно формуляра и се засуети около шофьора, който внасяше с мъка тежкия пакет в антрето. — Внимавайте, моля ви! Ще издраскате паркета!

Междувременно Бен видя номера на Софи Норингтън в телефона й и го надраска върху дланта си с една химикалка от бюрото. После прерови набързо писмата, откри един запечатан плик без марка, адресиран до някаква застрахователна компания, и го мушна в джоба си.

Докато Петра даваше наставления на шофьора, Бен погледна малкия фотоапарат на бюрото й. В съзнанието му изплува сцената от ресторанта, когато Петра бе скочила от шумната маса на жените от клуба по бадминтон, за да им направи снимка. После бе продължила да фотографира напосоки останалите гости на заведението. Ако бе запомнил правилно, през повечето време тя бе стояла с гръб към него. Следователно бе снимала главно по посока на сводестата врата, която водеше към бара.

Там, където незабелязано беше седял непознатият шофьор на беемвето преди инцидента със счупения му фар. Дали Петра случайно не го бе уловила на някоя от снимките?

Може би въпросният мъж изобщо не бе свързан с катастрофата. Може би щеше да се окаже просто някакъв сърдит грубиян, намирал се на километри от моста в мига, когато лотусът бе излетял през парапета. Може би това беше задънена улица.

Или пък не.

Бен нямаше много време за колебание. Петра бе затворила с трясък входната врата и се връщаше към всекидневната. Той отвори страничното капаче на фотоапарата, извади флашкартата и я пъхна в джоба си.

— Така или иначе, господин Хоуп — обяви тя с апломб, — страхувам се, че личните ми дела не са ваша работа.

Бен я дари с най-топлата си усмивка.

— Напълно сте права, госпожо Норингтън. Веднага си тръгвам. Благодаря ви за помощта и Весела Коледа.