Свещеният меч

34

Единственият хотел в селцето беше „Оберж Сен Кристоф“ — средновековна гостилница, в която се провеждаше вероятно първият основен ремонт от седем века насам. Ето защо половината сграда беше скрита зад строителни скелета. Собственикът обясни, че единствената възможност за настаняване е малка стаичка с две легла. За съжаление ресторантът също беше затворен, но той им препоръча „Ше Мусташ“ в другия край на селото. Бен каза, че стаята ги устройва.

Снегът вече се задържаше по павираните улици, когато Бен и Джуд излязоха от „Оберж“ и тръгнаха да търсят ресторанта. След кратко лутане откриха старата каменна сграда на една криволичеща уличка. Табелката с името се люлееше и скърцаше на вятъра. Отвън беше паркирано очукано червено пежо пикап; в задната му част се въргаляха празни каси от бира.

Бен влезе пръв в заведението. За разлика от пустите улици навън ресторантът беше шумен и оживен. Той веднага разбра откъде идва името му — барманът беше едър, набит като мечка мъж с огромни мустаци, които навярно поддържаше от поне трийсет години.

— Bonsoir, messieurs. Je suis Moustache — посрещна ги гордо той.

Изпод пищната растителност на лицето му се подаваха едри зъби. През отворената врата зад гърба му се виждаше кухнята, в която две жени се суетяха сред дима от печката и изкусителните аромати на пържено месо, чесън и подправки.

Бен попита бармана дали биха могли да приготвят по един стек с пържени картофи за него и приятеля му.

— Няма проблем, мосю.

Докато чакаха, Бен си поръча чаша уиски.

— Искаш ли аперитив? — попита той Джуд.

Джуд набърчи нос.

— Не и такъв. Уискито е гадна напитка.

— Голям познавач се оказа! Боя се, че тук не сервират коктейли от бира, червено вино и водка.

— Много смешно. Ще си взема една бира — заяви Джуд.

— Un demi pour le gosse — обърна се Бен към мустакатия и посочи Джуд.

— Какво е „gosse“?

— Сополанко.

— О, благодаря. Като я изпия, ми поръчай нова, става ли?

Някакви мъже в другия край на бара ги чуха, че говорят на английски, и погледнаха към тях. Единият — с изпито, белязано от акне лице и зализана мазна коса — седеше прегърбен на високо столче, подпрян с лакти на плота. До него се беше облегнал едър мъж с черна брада на около петдесет години, облечен с карирана памучна риза с навити ръкави. И двамата надигаха малки чашки с безцветна течност; бутилката беше скрита зад бара.

— Eh, les rosbifs — извика мъжът с изпитото лице.

Брадатият се ухили. Някой отстрани се изсмя дрезгаво.

— Какво ни нарекоха току-що? — попита Джуд и ги изгледа.

— Ростбифи — обясни Бен. — Едно от по-любезните наименования, с които французите описват англичаните.

— Но аз дори не обичам ростбиф! — промърмори Джуд, без да изпуска от очи мъжете на бара. — Ей! Проблем ли имате? — извика той.

— По-кротко — скара му се Бен. — Не сме дошли тук, за да се бием.

— Я стига! Все едно никога не си се сбивал в кръчма.

— Нито веднъж през живота си.

Мусташ беше усетил назряващия конфликт.

— Не са лоши момчета — каза на френски той, докато наливаше бирата на Джуд. — Просто се забавляват.

— Няма проблем — отвърна Бен.

Джуд отпи от бирата. Мъжете в другия край на бара бяха загубили интерес към тях и разговаряха помежду си, като се смееха и надигаха чашките с безцветната течност.

— Май не си турист — заяви Мусташ и се усмихна лукаво на Бен.

— Не. Живея във Франция — отбеляза Бен. — Тук съм заради Фабрис Лалик. — Нека го кажа, пък ще видим какво ще стане, помисли си той.

Мусташ го изгледа с присвити очи и затрака с бирените чаши на бара.

— Отец Лалик?

Бен кимна.

— Той умря.

— Знам — отговори Бен. — Четох за случая.

— Пържолите скоро ще бъдат готови — промърмори Мусташ. Тонът му вече не беше толкова дружелюбен. — Защо не седнете на онази маса? Корин ще ви сервира храната.

— Питам се какво ли мислят местните хора за инцидента с него — продължи Бен.

— Той се самоуби. Бил е болен. Това е. Fini.

Мусташ се канеше да им обърне гръб, но Бен не отстъпи.

— Сигурно е познавал много хора тук през годините. Всички ли са на същото мнение? Някой не смята ли, че случилото се е малко странно?

— Виж, на хората им е писнало да обсъждат Фабрис Лалик. А сега ме извини, имам работа.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Не ме интересува.

— Мисля си, че повечето местни жители не вярват на историите за отец Лалик. Затова съм тук. Дойдох да открия истината.

— Да не си от полицията? Детектив или нещо такова?

— Не, просто съм съвестен гражданин. — Бен извади визитка и я остави на бара. — Това е номерът ми, в случай че някой иска да ме потърси.

Гласовете в края на бара бяха утихнали. Мъжът с брадата гледаше съсредоточено Бен. Изражението на лицето му беше непроницаемо.

Вратата към кухнята се отвори с трясък и зад Мусташ се появи забързана млада жена, понесла две димящи чинии с храна.

— Deux steak-frites!

Мусташ посочи към Бен и Джуд и жената занесе поръчката до масата в ъгъла. Така разговорът на бара приключи.

— Какво беше това? — попита с пълна уста Джуд.

— Ориентиране в обстановката — отвърна Бен.

— И ти смяташ, че някой от местните ще иска да се срещне с нас? Не видя ли лицата им, когато спомена името му?

Бен погледна часовника си. Минаваше десет. Възнамеряваше да изчака още няколко часа, преди да се отбие отново в къщата на Лалик. Може би сприхавата икономка имаше навика да си ляга късно.

Докато се хранеха, Бен забеляза, че групичката на бара започва да се разотива. Мъжът с брадата се спря при Мусташ и двамата изчезнаха за момент в някаква задна стаичка. После брадатият се появи отново с дебела пачка банкноти в ръка и ги преброи с наплюнчен пръст. Пъхна парите в задния си джоб, хвърли последен любопитен поглед към Бен и излезе навън. След няколко секунди Бен забеляза как стоповете на очуканото червено пежо се отдалечават по заснежената уличка.