Свещеният меч

36

Бен прочете писмото четири пъти, за да се убеди, че не сънува. Но нямаше грешка. Той се загледа в почерка на Микаела, докато редовете се размиха пред очите му.

Гласът на Джуд го извади от унеса.

— Какво четеш?

Младежът се прозя, свали краката си от леглото и пристъпи към него.

Бен бързо пъхна писмото между страниците на книгата.

— Поезия — отвърна той със задавен глас и прочисти гърлото си.

— Поезия ли? Ужас. — Джуд видя заглавието на книгата и изсумтя. — Милтън. Веднъж се опитах да го чета, но реших, че не е за мен. Пълен е с дивотии за отминали времена. Откъде я имаш, между другото?

Бен го изгледа продължително.

— Какво? — попита Джуд.

Той не отговори. Не можеше да намери подходящите думи.

— Добре де, не харесвам Милтън. Какво толкова?

— Милтън? — повтори Бен. Мозъкът му беше блокирал. В главата му беше пълна бъркотия.

— Защо си ме зяпнал? — повиши тон Джуд и се ококори насреща му. — Плашиш ме!

— Не те зяпам — каза Бен.

— Стига глупости! Видях те! — Джуд размаха ядосано ръце. — Както и да е, какво ще правим сега? Наближава полунощ. Омръзна ми да седим на едно място и да чакаме нещо да се случи.

— Ще поспим — заяви Бен и с усилие на волята се върна към настоящето. — Утрешният ден може да е дълъг.

— Но аз спах досега. Вече не съм уморен.

Джуд отиде до прозореца и притисна носа си към стъклото. Над селската уличка се сипеше сняг.

Изведнъж Бен си даде сметка, че опаковката от подаръка на Микаела все още е на пода. Джуд трябваше само да се обърне, за да я види. Обзет от внезапна умора, той стана от креслото, вдигна хартията и я пъхна в джоба си, преди Джуд да я забележи. Прибра томчето на Милтън в другия си джоб и взе якето си от леглото. Стори му се, че тежи като олово.

— Прави каквото искаш. Аз имам нужда от въздух. Отивам да се поразходя.

Все още зашеметен, Бен излезе от стаята и заслиза по стълбите към празното фоайе. Павираните улици навън бяха покрити с бяла пелена. Едри снежинки се въртяха на светлината от уличните лампи и полепваха по косата и раменете му, докато той се скиташе безцелно из селото. Жителите на Сен Кристоф спяха; само тук-там се виждаше по някой осветен прозорец.

Дали писмото не беше някаква шега? Не, Микаела и Саймън никога не биха си позволили да се шегуват с такова нещо.

А може би Микаела просто бе сгрешила? Щом детето не беше на Саймън, какво пречеше да е на някой друг? Бен обмисли тази възможност, но после се засрами, че изобщо му е хрумнала подобна идея. По време на кратката им връзка с Микаела просто не бе имало друг мъж.

Той си припомни лицето на Джуд. Очите, устата, формата на скулите и челото му, цвета на косата му. Изведнъж му се стори, че вижда собствените си черти. Тази внезапна увереност го накара да си поеме дълбоко въздух. Приликата бе очевидна.

Значи беше истина. Той е мой син. Бен забави крачка, обърна се и погледна назад към „Оберж Сен Кристоф“. Различи прозореца на стаята им — малко светло квадратче зад тъмните очертания на строителното скеле.

Моят син е там горе.

Той поклати изумено глава. Докато крачеше в снега, мислите му се блъскаха една в друга. Защо не са ми казали по-рано? Защо не са се постарали да ме намерят? За миг усети, че го обзема възмущение. Не можеше да проумее защо най-старите му приятели са криели подобно нещо през всичките тези години.

Но после се опита да си представи какво бе означавало за тях едно такова решение. Едва ли им е било лесно. В писмото си Микаела му даваше да разбере, че са го обсъждали дълго, преди да направят решаващата крачка.

Но всичко беше истина.

Аз имам син.

Бен бе стигнал до пустия селски площад. Снегът се трупаше върху пейките и железните огради около Паметника на Освобождението — мраморен фундамент с бронзови фигури на двама френски войници от Втората световна война, превити под тежестта на свой ранен другар. Бен се спря и се втренчи в тях. Изведнъж му хрумна една мисъл, която го удари като юмрук в стомаха. Трябваше да седне на най-близката пейка, за да не падне. Изпълнен с ужас, той зарови лице в дланите си.

Мъжът от тресавището в Бодмин. Начинът, по който Бен го бе удавил. Умишлено, без капка милост. Беше причинил бавна, мъчителна смърт на беззащитен враг. А Джуд го бе наблюдавал през цялото време.

Кой всъщност си ти?, запита се Бен. Как се наричаше някой, способен да действа така хладнокръвно пред очите на собствения си син? Той знаеше как. Професионален убиец. Мъж, посветил живота си на войни и кръвопролития, обучен да потиска всичко човешко в себе си, за да убива и ранява себеподобни, само защото така са му наредили.

Това беше той, Бен Хоуп. И такъв щеше да си остане цял живот. Точно поради тази причина не заслужаваше щастие и любов. Не заслужаваше Брук.

Джуд бе израснал със съзнанието, че баща му е добър човек. Двамата бяха имали своите различия, но Джуд щеше да запомни Саймън като почтен и справедлив мъж, направил всичко по силите си, за да му предаде висшите си ценности. Дали би казал същото за Бен Хоуп? Как можеше да уважава човек, извършил толкова ужасни неща?

Докато зъзнеше от студ на заснежената пейка, той си спомни думите на Микаела от писмото й. Ако някога решиш да споделиш с него… оставяме избора изцяло на теб.

— Никога! — извика Бен. — Никога няма да му кажа кой е истинският му баща.