Свещеният меч

33

Беше почти осем вечерта, когато приближиха крайната цел на пътуването си. Дъждът бе спрял, снежни облаци се събираха бързо във вечерното небе. От една бензиностанция край Мийо Бен купи пътна карта на района и продължи към селцето Компреняк, където след кратка проверка в местната кръчма научи как се стига до близката къща на покойния отец Лалик. Освен това разбра нещо, което и бездруго подозираше — че името на свещеника се бе превърнало в мръсна дума след скандала с детската порнография.

Селцето Сен Кристоф беше сгушено в подножието на високи скални ридове край бреговете на река Тарн. Най-старите сгради сигурно датираха от Средновековието, когато местното население едва ли бе надхвърляло стотина души. Векове по-късно селото се бе разраснало и сега цял лабиринт от тесни павирани улички се простираха от двете страни на реката. Най-голямата архитектурна забележителност на Сен Кристоф обаче беше от много по-нови времена. Осветената нощем грамада на виадукта Мийо, който пресичаше долината на Тарн няколко километра по-нататък, доминираше над цялата околност. Докато се приближаваха с колата към селото, Бен току поглеждаше към очертанията на моста в далечината. Зловещото му присъствие беше мрачно напомняне за случилото се там преди броени седмици. Щяха да минат години, преди местните жители да забравят скандала с опозорения свещеник.

На по-малко от километър извън селото, заобиколена от обрасла с бръшлян каменна стена, се намираше простичката къща от осемнайсети век, където отец Фабрис Лалик бе прекарал целия си живот. Бен премина с колата през сводестия портал. Беше очаквал да завари къщата пуста, но светлината в прозореца на долния етаж го подкани да се приближи до вратата и да потропа с желязното чукче.

Чак след няколко мразовити минути звукът от чукчето привлече вниманието на неизвестния обитател. Вратата се отвори и Бен се озова срещу прегърбена старица с черен халат. Кожата на лицето й беше кафява и сбръчкана като орехова черупка, а изражението й — открито враждебно.

— Qui êtes vous? Qu’est-ceque vous voulez?

Бен се представи и се извини на френски за безпокойството в този късен час. После добави, че двамата са приятели на един от най-доверените колеги на отец Лалик. Старицата изобщо не се трогна от думите му, но Бен не се отказа и поиска да й зададе няколко въпроса във връзка с работата на отеца.

— Allez — изхриптя тя. — Allez-vous-en!

— Какво означава? — попита Джуд.

— „Вървете по дяволите“ — преведе Бен.

— Вече и сам разбирам — заяви Джуд, когато старицата ги изблъска от прага на къщата си и заплаши, че ще повика полиция. — Прекрасна съпруга е имал онзи тип.

— Той е бил католически свещеник, Джуд. А те са безбрачни. Жената сигурно е икономка.

— Както и да е — каза Джуд и отстъпи назад. — Мога да я издебна и да я сграбча отзад. Ти само помисли с какво да я вържем.

Бен го изгледа.

— За какъв ме смяташ?

Той любезно благодари на икономката, извини се още веднъж за безпокойството и обясни, че смятат да останат няколко дни в околността, в случай че промени решението си — нещо, което му се струваше малко вероятно.

— Нямаше голяма полза, а? — попита Джуд, когато се качиха в колата и потеглиха. — Да бием толкова път, за да попаднем на една побесняла вещица.

— Не й се сърдя — отговори Бен. — На нейно място бих постъпил по същия начин. Сигурно е била принудена да се разправя със стотици журналисти след смъртта на работодателя й. Тя е сама и уязвима.

В действителност Бен бе твърдо решен да се върне в къщата на свещеника, но без компания и по-дискретно. По своя начин.

— Не бих я описал като „уязвима“. А сега какво, шефе?

— Не ми викай „шефе“ — каза Бен.

Икономката на покойния свещеник, Сесил Ламон, изпрати с поглед отдалечаващите се стопове на колата, промърмори нещо и отиде до телефона, за да позвъни на сестра си в Перпинян.

— Представяш ли си накъде отива този свят, Клодет! — оплака се горчиво тя. — Сега пък двама англичани се довлякоха тук, за да се ровят в живота на горкия отец Лалик. Сякаш малко неправди понесе бедният човек!

— Трябва да се обадиш в полицията — изграчи Клодет, която беше на осемдесет и седем и имаше задух. — Запомни ли как се казват?

Сесил замълча за миг и отвърна, че името на по-възрастния е „Оуп“. Говорел перфектно френски, почти без акцент, и едва когато с другия се заприказвали на английски, станало ясно откъде идват. Споменали, че са отседнали наблизо. Старицата сериозно обмисляше да се обади на своя внук Филип в полицейския участък на Мийо. Вярваше, че той знае как да се оправя с такива хора.

Сесил продължи да се оплаква от чужденците по принцип, а после се върна на темата за многобройните натрапници, които бе принудена да понася, откакто скъпият отец Лалик си бе отишъл. Нямаше търпение да стане януари, когато заместникът му отец Жирар трябваше да се нанесе в къщата със своята икономка. Тогава тя най-после щеше да се пенсионира и да се премести при Клодет в Перпинян. Нищо не е в състояние да замени семейството, съгласиха се двете сестри.

След минути оперативният служител, който следеше разговора от доста голямо разстояние, реши, че е чул всичко необходимо. Изключи слушалките си и остави стариците да си говорят на спокойствие. Информацията за двамата чужденци не можеше да чака.

Сутринта на същия ден екипът бе получил данните от резервацията на ферибота, направена от Бен Хоуп. Малко по-късно, преди около осем часа, бяха научили, че Хоуп и Аръндел са минали през паспортен контрол на пристанището в Кале. Тези подробности бяха незабавно предадени на Рекс О’Нийл. Оттогава всички в екипа трескаво се опитваха да открият следите на двата обекта. И сега изведнъж следата отново бе оживяла.

Оперативният служител вдигна телефона и припряно набра номера.

После нещата се задействаха с обичайната бързина.