Свещеният меч

3

Дъждът заплашваше да се превърне в мокър сняг, когато Бен спря срещу голямата викторианска къща от червени тухли, в която живееше Брук. Изгаси двигателя и за миг си помисли за плоската бутилка в чантата си, която при отпътуването от Франция бе напълнил с петнайсетгодишно малцово уиски. Вместо обаче да посегне към нея, Бен бръкна в джоба си, измъкна смачкан пакет „Голоаз“ и бензинова запалка „Зипо“. Беше готов на всичко, за да отложи момента, в който щеше да се изправи пред входната врата на Брук.

Докато седеше в джипа и пушеше, Бен наблюдаваше дъждовните капки, които се стичаха по стъклото, и се питаше за пореден път дали е разумно да се появи без предупреждение. После си спомни за събитията отпреди три месеца, довели личния му живот до пълна безизходица.

В досегашния си живот Бен така и не бе получил нужното спокойствие, но миналият септември се бе оказал прекалено натоварен дори за неговите представи. Не се случва всеки месец човек да бъде несправедливо обвинен в убийство, въвлечен в интрига с участието на руската мафия и преследван из цяла Европа от армия полицаи, предвождани от една особено амбициозна служителка на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност на име Дарси Кейн.

Ала разминаването на косъм с опасността да бъде изтезаван до смърт, размазан в автомобилна катастрофа, вкаран в италиански затвор или ликвидиран от руски щурмови хеликоптер далеч не беше най-лошото, което му се бе случило през въпросния септември. Нищо от изброеното не можеше да се сравни с шока да види Брук в ръцете на друг мъж.

Ранен и бягащ от сигурна смърт, Бен се бе отправил към закътаната вила на Брук в португалската провинция, като бе очаквал, че ще я завари празна и ще може на спокойствие да събере силите си. Но се бе излъгал. Когато се приближи в тъмното, за своя изненада откри светлина в един от прозорците на долния етаж и надникна през щорите. Гледката го накара да се отдръпне от ужас. Брук и някакъв непознат мъж седяха на свещи и пиеха вино, видимо току-що излезли от банята. Имаше едно-единствено възможно обяснение.

Бен си бе тръгнал незабелязано. От Португалия бе изминал опасен маршрут до Италия, а от там бе отишъл в Монако, Грузия и обратно в Рим. Междувременно двамата с Дарси Кейн бяха обединили силите си, за да победят престъпниците, които се опитваха да ги убият, и разкриха заговор в самото сърце на британското разузнаваме. Една от най-тежките задачи на Бен бе да избяга от любовната хватка на — трябваше да си признае — изключително привлекателната чернокоса Дарси. Когато всичко свърши и двамата се освободиха от ангажиментите си в Рим, тя му даде ясно да разбере, че представата й за уикенд във Вечния град не се изчерпва с посещение до Колизея и Сикстинската капела. „Не се отказвам лесно, така да знаеш — бяха последните й думи, преди Бен да замине за Франция. — Накрая винаги хващам мъжа, когото съм си заплюла.“

Първото нещо, което Бен бе направил при завръщането си в „Льо Вал“, беше да провери кога е следващата лекция на Брук. После се погрижи да изчезне за двата дни, които тя щеше да прекара там. За претекст си измисли едно фиктивно пътуване до Нант, уж за оглед на нова алармена система за оръжейния склад, и от там до Париж за среща с въображаем клиент. В действителност се покри наблизо в един хотел във Валон. Даваше си сметка, че постъпва като жалък страхливец, но не му оставаше друг избор. По-скоро би се изправил на пътя на разярен бик, отколкото лице в лице с Брук.

Джеф Декър, бивш командос от британските специални части и дясна ръка на Бен в „Льо Вал“, не бе издържал на напрежението да го прикрива през цялото време и му бе позвънил на мобилния телефон.

— Господи, Бен! Какво ви става на вас двамата? Тя е объркана и разстроена. Най-напред се връща от отпуск, за да открие, че гаджето й е арестувано и преследвано от полицаи из цяла Европа, а сега ти я избягваш, сякаш е прокажена. Не може да продължаваш така, приятел!

— Не искам да говоря за това.

Брук си бе запазила самолетен билет от Шербур за Лондон в 7:15 вечерта на втория ден. Малко след осем, засрамен и намръщен, Бен се върна в „Льо Вал“ и отиде право в кухнята, за да си налее чаша вино. Беше толкова улисан в мислите си, че не усети чуждото присъствие в стаята.

— Нима си вярвал, че ще се прибереш тихомълком зад гърба ми? — попита тя с треперещ от вълнение глас.

Бен за малко не изпусна чашата. После рязко се обърна.

Брук се надигна от стола в ъгъла, където го бе чакала. Лицето й беше зачервено, в зелените й очи проблясваше ярост.

— Няма ли поне да ми кажеш коя е тя?

— Коя „тя“? — заекна Бен, напълно объркан.

Брук изсумтя презрително.

— Как коя? Ти за глупачка ли ме мислиш? Аз говорих с нея, Бен! Обади се тук, докато ти си играеше на криеница с мен.

— Не разбирам.

— Така ли? „Чудесно си прекарахме в Рим. Трябва да го направим пак някой път.“ Това звучи ли ти познато?

Известно време Бен я наблюдаваше недоумяващо. После му просветна.

— Имаш предвид Дарси Кейн ли? — Още докато го изричаше, си даде сметка колко глупаво звучи.

Очите на Брук се замъглиха, по бузата й се стече сълза.

— От всички мъже на света, Бен Хоуп, за теб последно бих предположила, че си способен на подобно нещо. А дори нямаш куража да ми го кажеш в лицето.

— Моля те, престани. Това е безумие!

— Какво си правил в Рим?

— Знаеш много добре какво. Опитвах се да не вляза в затвора. Гледала си новините, нали?

— Сигурно ти е било трудно и съжалявам, ако е така — сопна се Брук. — По-скоро те попитах какво си правил там с нея.

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Тогава какви ги дрънка тя?

— Дълга история.

— Не се съмнявам.

— Не мога да повярвам, че ме обвиняваш — каза Бен и добави: — Тъкмо ти…

Сега вече я загази здравата. Той веднага съжали за думите си.

Брук го гледаше изпепеляващо.

— Това пък какво значи?

Нямаше връщане назад.

— Много добре знаеш какво значи. Заварих те с твоя зализан ухажор в Португалия.

— С моя какво!? — избухна Брук.

— Чу какво казах.

— Бил си в къщата ми?

— Все някъде трябваше да отида. Не очаквах да те намеря там. Видях ви през прозореца. Май се забавлявахте доста добре. Не отричай, обиждаш ме.

— Бен! Това е бил Маршъл, зет ми!

Бен се олюля.

— Имаш любовна афера със зет си? С банкера?

— За каква ме смяташ, дяволите да те вземат? Разбира се, че не!

— Тогава какво правехте заедно?

— Е, добре — въздъхна тя. — Маршъл ме проследи до Португалия. Мисли си… — Брук се поправи: — Мислел си е, че е влюбен в мен. Дебнеше ме от седмици. Отидох на вилата, за да избягам от него, но той се появи неканен. Тогава му казах да се вземе в ръце и да спре да ми досажда.

Няколко минути Бен остана безмълвен, докато осмисляше думите й. Бе преповтарял наум сцената толкова пъти, че сега му беше трудно да я види в нова светлина.

— Но Маршъл беше по халат! — протестира той.

— Навън имаше буря — отвърна ядосано тя. — Когато дойде, беше подгизнал от дъжда и му предложих да си вземе душ. Аз самата тъкмо излизах от банята.

— Ами свещите… виното?

— Знаеш много добре, че при всеки по-силен вятър токът там спира. А виното беше за успокояване на нервите. Маршъл беше напълно полудял. Когато си ни видял, се опитвах да поговоря с него като с разумен човек. Аз съм психолог. Това ми е работата.

Бен я гледаше втренчено. Трябваше да признае, че обясненията й звучаха правдоподобно. Но изведнъж му хрумна нова мисъл.

— Значи онзи нещастник Маршъл те е дебнел със седмици, а ти дори не си сметнала за нужно да ми кажеш?

— Защо да го правя? За да го намериш и да го смажеш от бой ли? А после какво? Добре щяхме да се подредим. И сестра ми щеше да научи… Фийби е емоционално уязвима. Подобно нещо би я съсипало. Налагаше се сама да реша проблема.

— Такова ли е мнението ти за мен? Някакъв побъркан хулиган, който преодолява препятствията, като пребива останалите?

— Е, невинаги. Понякога ги застрелваш.

— Как си могла да не ми се довериш? — извика той.

Брук се изсмя презрително.

— Ти да не би да ми се доверяваш? Как изобщо си допуснал, че ти изневерявам? През цялото време, докато ти казвах, че те обичам, си мислил, че лъжа?

Спорът се ожесточаваше и никой не бе готов да отстъпи. Щом усети, че нещата са отишли твърде далече, Бен се опита да поиска прошка, но вече беше късно. Двамата си бяха разменили прекалено много обидни думи.

Накрая Брук си тръгна, трепереща от гняв. За последно Бен я зърна, докато тя се отдалечаваше с таксито по алеята на бившата ферма.

Два дни по-късно с пощата се получи делово писмо, адресирано до „майор Бенедикт Хоуп, управител на учебна база «Льо Вал»“. Само три кратки реда, с които Брук му съобщаваше, че си подава оставката като лектор и няма да се върне повече.

Когато й позвъни по телефона, за да се опита да я разубеди, Бен откри, че номерът й е сменен. Имейлите му се връщаха непрочетени, а писмата му — неотворени.

Сега, три месеца по-късно, той седеше в колата пред апартамента й на приземния етаж, чудейки се доколко е разумно да бъде там. Разкопча чантата си и извади подаръка, който старателно бе завил в хартия на коледни еленчета. Беше направил три опита, за да докара приличен пакет. Но поне не се съмняваше, че съдържанието ще й хареса. По баща Брук беше наполовина французойка, затова Бен й бе купил пълна колекция от филмите на Ерик Ромер, макар сам да нямаше спомен да е гледал някой от тях.

Като осъден на смърт, който крачи към бесилката, Бен слезе от ленд ровъра и прекоси улицата. Отвори малката порта, която водеше към цветната градинка на Брук, и натисна звънеца.

Нямаше отговор. Той опита отново. Пак нищо. Пакетът под мишницата му беше твърде голям, за да го вкара през процепа за писма във вратата. А ако разопаковаше дисковете и ги пуснеше един след друг, едва ли щеше да я зарадва особено. Ето защо реши да й ги прати по пощата.

Почувствал странна смесица от горчиво разочарование и дълбоко облекчение, Бен се обърна да си ходи. Вече бе тръгнал към ленд ровъра, когато някакъв висок симпатичен азиатец се зададе по улицата и влезе през портата. Мъжът беше облечен с дебело дълго яке и носеше пазарска торба. Когато видя Бен, спря и се усмихна.

— Здравей — каза приветливо той. — Ти сигурно си Бен?

Бен го изгледа подозрително.

— Виждал съм твоя снимка — обясни мъжът. — Брук я държеше на бюрото си.

Миналото глаголно време не убягна от вниманието на Бен.

— Аз съм Амал — представи се непознатият и сякаш прочел мислите му, бързо добави: — Съседът на Брук. Живея в апартамента над нея.

— Писателят — досети се Бен. Брук му бе споменавала за амбициозния драматург от горния етаж, който по някакъв начин успяваше да плаща безбожния наем, въпреки че нямаше видим източник на доходи.

— Е, поне се старая да бъда такъв — ухили се Амал.

— А знаеш ли къде е Брук? — попита го Бен.

Усмивката на Амал се изкриви в гримаса.

— Боя се, че я няма. Замина за Виена със Сам.

Сам, помисли си Бен. Ясно. Той помълча за малко, след което погледна пакета в ръцете си и каза:

— Донесъл съм й подарък.

— Мога да й го предам от твое име. Ще се погрижа да го получи.

— Благодаря ти.

Амал вдигна очи към небето. Мокрият сняг се засилваше, около уличните лампи се бяха образували белезникави ореоли.

— Ще влезеш ли да изпием по едно кафе? Тук е страшно студено…

Бен поклати глава.

— Трябва да тръгвам.

Докато излизаше през портата, Амал се провикна зад гърба му:

— Бен?

Той се обърна.

— „Сам“ е галено от Саманта — продължи Амал и го погледна многозначително. — Казвам ти го, за да… не стане недоразумение.

Бен кимна.

— Благодаря ти за информацията. Весела Коледа, Амал.

— И на теб. И… умната, нали?