Свещеният меч

45

Бен и Джуд успяха да изпреварят коледния наплив и наеха единствените две стаи с връзка помежду им в хотел „Голдън Джерусалем“ на улица „Яфо“. Мокетът беше износен на места, но Бен не обръщаше внимание на такива дреболии; стаята имаше балкон с изглед към площад „Цион“, където можеше да пуши и да наблюдава града. Той устоя на изкушението на минибара, тъй като още усещаше ефекта от домашната отрова на Жак Рабие. След спокойна вечеря в ресторанта на хотела, по време на която Джуд беше навъсен и необщителен, Бен се върна в стаята си. Седна на леглото и през телефона си влезе в интернет. Искаше да научи нещо повече за Уесли Холанд.

Добавянето на фамилно име беше достатъчно, за да превърне една глуха следа в златна мина от информация. Холанд изникваше в стотици статии, въпреки че се славеше като отшелник, старателно отбягващ светлините на прожекторите. Почти навсякъде се споменаваше богатството на американеца, което по приблизителни изчисления варираше между деветстотин милиона и милиард и половина долара.

Уесли Бартоломю Холанд бе роден в малко градче в щата Айдахо през Втората световна война, в семейството на управител на магазин за железария и директорка на училище. Именно майката бе възпитала у него жив интерес към историята, който щеше да го съпровожда през целия му живот. Баща му, заедно с много други морски пехотинци, бе загинал при десанта в Нормандия скоро след раждането на Уесли. Отгледан от преданата си майка, той бе израснал като блестящ млад мъж с невероятен нюх за бизнес и бе натрупал цяло състояние от сделки с недвижими имоти. Още преди да навърши трийсет години, се беше наредил сред най-богатите хора в Америка.

Смяташе се, че понастоящем Уесли Холанд има бизнес интереси в над шейсет държави в области като електроника, авиационна промишленост, книгоиздаване и много други. Притежаваше сребърни мини в Мексико, златни в Австралия и медни в Чили, стоманодобивни заводи в Япония, нефтопроводи, авиокомпании, частни колежи, вериги супермаркети. Беше се женил четири пъти, но нито един от браковете му не бе продължил дълго. В последно време влечението му към миналото го бе подтикнало да налива милиони долари в реставрация на рушащи се исторически сгради, църкви и катедрали в Щатите и Европа.

Бен се замисли. Дали пък пътищата на Холанд и Саймън не се бяха кръстосали във връзка с възстановяването на някоя църква?

Той продължи да чете. Холанд беше меценат, направил гигантски дарения на галерии и музеи. Неговата най-голяма страст обаче беше безценната му колекция от древни оръжия и доспехи — плод на полувековна любовна афера със средствата за водене на война от отминали епохи, която го бе превърнала в един от най-известните колекционери на антични мечове.

Бен започваше да разбира връзката между американеца и загадъчния изследователски проект на Саймън. Дали свещеният меч не беше откритие на самия Холанд? Това би могло да обясни пътуванията на Саймън и Фабрис Лалик до Щатите. Но какво бе накарало Холанд да сподели откритието си с двама свещеници, и то от различни клонове на Църквата? По какъв начин бе замесен Лалик? А израелската следа? Може би утрешната му среща с Хилел Зада щеше да даде отговори на тези въпроси.

Докато прехвърляше най-новите статии за Холанд, Бен най-после попадна на репортаж за неотдавнашното нападение срещу дома му, имението „Уитуърт“ край езерото Онтарио. Той разгледа снимките на огромната сграда и прочете всички подробности около инцидента. Трима души от прислугата били застреляни при опит за въоръжен грабеж, но крадците си тръгнали с празни ръце, след като милиардерът успял да избяга в аварийното скривалище на къщата си и да повика полиция. Самият Холанд бе изчезнал веднага след инцидента и близките му изразяваха огромната си загриженост от липсата на всякакъв контакт с него. Засега нямаше основания да се смята, че Холанд е замесен в престъпленията, извършени в дома му.

Двама души бяха съобщили в полицията, че са срещнали мъж с неговото описание — шофьор на тежкотоварен камион на име Мейнард Григс, който твърдеше, че го е взел на автостоп малко преди границата с щата Масачузетс, и четирийсет и седем годишната келнерка Сали-Ан Райърсън, сервирала кафе на посетител с подобна външност в крайпътен ресторант до Лунънбърг. Непознатият й казал, че ще пътува за Бостън, вероятно с автобус. От този момент нататък никой не го беше виждал. Разследването продължаваше.

Бен потърси още материали по темата.

Кътър, Гринол, Милс и Дойл се изкачваха с тежки стъпки към етажа, където според управителя на хотела бяха отседнали чужденците. Самият управител лежеше в безсъзнание на пода на кабинета си; раната на главата му, нанесена с дръжка на пистолет, кървеше обилно. Предполагаха, че старецът е получил сърдечен удар. Той просто се бе строполил пред очите им, преди да успеят да изкопчат от него цялата нужна информация.

Наближаваше полунощ. Бяха изминали няколко напрегнати часа, откакто частният самолет, предоставен от „Тримбъл Груп“, бе кацнал на летище „Бен Гурион“. Кътър трябваше да постигне резултати и не си губеше времето. След упражняване на необходимия натиск един от шофьорите на транспортната фирма, обслужваща летището, се издаде. Двама души, които отговаряха на описанието на Хоуп и Аръндел, бяха слезли от микробуса му в центъра на Йерусалим, след което веднага бяха спрели такси. Отначало мъжът не можеше да си спомни към коя фирма е принадлежало таксито, но ножът, опрян в тестисите, опресни паметта му. Оттам нататък всичко беше въпрос на подкупи и сплашване. Накрая таксиметровият шофьор изплю името на хотела.

— Това е етажът — заяви Кътър, когато стигнаха до стълбищната площадка.

Той тръгна с големи крачки по коридора. Гринол го следваше плътно и коженият шлифер се развяваше зад гърба му. Най-отзад вървяха Дойл и Милс, потънали в спор.

— Оня е тотално изперкал, нали? Виждам го в шибаните му очи.

— Не е в това въпросът, мамка му.

— Я млъквайте — подвикна през рамо Кътър и разговорът секна.

Напред по коридора се появи пълничка израелка в униформа, която тъкмо бе излязла от една празна стая с кофа и парцал в ръка. Беше работила до късно и изглеждаше уморена. Учтивата усмивка на лицето й замръзна, когато тя видя израженията на четиримата мъже. Преди да успее да извика, Гринол затисна устата й с длан.

— Вкарайте я вътре — прошепна Кътър и огледа коридора.

Мъжете я завлякоха в стаята и затвориха вратата.

Запушил плътно устата на момичето, с другата си ръка Гринол извади пистолет и го опря в слепоочието й. Тя се дърпаше и въртеше ужасено очи. Гринол не се бе забавлявал толкова, откакто бе ликвидирал онази рецепционистка в Щатите. Това беше компенсацията му за унижението, преживяно след бягството на Холанд.

Кътър извади от джоба си снимките, които бе показал на управителя. Портретът на Хоуп беше от сайта на фирмата му, а този на Джуд — от студентските архиви.

— Виждала ли си тия двамата? — попита той момичето, след като навря снимките в лицето й.

Въпреки че не знаеше много английски, тя бързо разбра за какво става въпрос. Беше срещала чужденците само два пъти след пристигането им, но веднага ги разпозна и кимна.

— Сигурна ли си, кучко? — настоя Кътър.

Гринол притисна дулото в черепа й. Момичето изскимтя уплашено и кимна отново.

— В коя стая са отседнали? — изсъска Кътър. — Остави я да говори, Тери.

— Ще се разпищи.

— Няма. — Кътър извади двуостър нож и го опря в гърлото й. — В коя стая са, миличка? — Момичето измънка нещо на иврит. Изгубил търпение, Кътър я сграбчи за ръката. — Използвай проклетите си пръсти!

Тя го разбра и вдигна нагоре седем треперещи пръста, после осем.

— Седемдесет и осем. Да вървим!

— А с нея какво ще правим? — попита Гринол.

— Защо не я опънем? — предложи Дойл и погледна оправеното легло. — Имаме време.

— Никого няма да опъваме — възрази Кътър.

После сви ръка в юмрук и я удари в лицето, с което я нокаутира. Гринол се ухили доволно. Оставиха я просната на килима, затвориха вратата и продължиха напред по коридора. Когато стигнаха до номер 78, спряха отпред, за да прегледат още веднъж оръжията си.

След това ритнаха вратата и тя поддаде с оглушителен трясък.

Русият мъж, който се беше изтегнал на леглото, подскочи от уплаха, когато четиримата нахлуха в стаята. Беше само по боксерки „Калвин Клайн“. Мършавите му крака бяха гладко избръснати, в зърната на гърдите му проблясваха сребърни халки. Той заопипва нощното шкафче за очилата си, сложи ги на носа си и се втренчи ужасено в нападателите. В този момент младият му спътник излизаше от банята, загърнал тесните си рамене в розов халат. Когато видя сцената, замръзна на място; изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

— По дяволите! — извика Кътър и свали надолу пистолета.