Свещеният меч

52

Странно, мислеше си в този момент Уесли, докато наблюдаваше морето и потриваше с длан брадата си: самият факт, че се намираше на това безопасно място, където никой не можеше да открие съкровището му, се дължеше изцяло на Жизел.

Ах, Жизел. Пътищата им отдавна се бяха разделили. Уесли знаеше, че тя продължава да се снима във филми, но не бе гледал нито един от тях.

Още от самото начало бе станало ясно, че двамата изобщо не си подхождат. Жизел беше прекалено млада за него, твърде напориста и погълната от кариерата си на обещаваща актриса, която предопределяше всяко нейно, а и негово решение по време на мъчителното им брачно съжителство. За човек, който обичаше да стои далече от светската суета, непрестанното присъствие на журналисти се бе превърнало в непоносим кошмар. Всеки път когато отвореше вратата на дома си, в лицето на Уесли се навираха камери, за да откраднат парченце от личния живот на двойката знаменитости. Накрая дори не можеше да отиде до банята или да се съблече преди лягане, без да се страхува, че отнякъде го наблюдават с телеобектив. А интимната вечеря насаме в уютен ресторант беше нещо немислимо.

Разбира се, Жизел обожаваше медийното внимание, което я караше да пърха като пеперуда в цветен прашец. За Уесли обаче грубото навлизане в личното му пространство беше отрова за душата. Чашата преля, когато един ден той завари жена си да развежда екип журналисти от булевардно списание из залите на имението „Уитуърт“.

В този момент Уесли реши да предприеме крайната стъпка: да инвестира в една скромна (по неговите стандарти), но прилично луксозна резиденция на Мартас Винярд срещу Кейп Код. През остатъка от брака си често бе търсил усамотение тук, винаги под претекст, че пътува по работа — Жизел и бездруго не се интересуваше много къде ходи — а след неизбежния развод не му бе минало и през ума да я продаде. Официално къщата се водеше на името на неизвестна холдингова компания, която Уесли бе регистрирал преди години, но така и не бе разработил. Ето защо действителният собственик на имота оставаше непроследим.

Той толкова ценеше спокойствието на своето островно убежище, че почти никой не бе чувал за него. Дори дългогодишният му адвокат Боб Муни не знаеше нищо по въпроса. От най-близкото обкръжение на Уесли единствено Колман Наш и Саймън Аръндел бяха посветени в съществуването му. И двамата бяха отнесли тайната в гроба.

Веднага щом се добра до къщата след кошмарното си пътуване, Уесли сложи скъпоценния калъф от фибростъкло в подземния трезор. Предназначен за съхранение на произведения на изкуството и други ценни предмети в негово отсъствие, той се намираше на три метра под основите на сградата и бе изграден от стоманобетон, който според архитекта можеше да издържи на ядрена експлозия. Беше защитен срещу пожар, наводнения и влага, с постоянно действаща климатична инсталация и още безброй екстри, струващи цяло състояние.

Едва когато скри меча на сигурно място Уесли успя да си поеме дъх и да изпие няколко чаши бърбън, за да възстанови съсипаните си нерви. Спокойно. Нали си жив! Никой не знае, че си тук. Първоначално той не можеше да се нарадва, че е в безопасност. Разполагаше с достатъчно запаси, за да изкара месеци, без да му се налага да излиза до града.

Междувременно обаче напрежението бе започнало да се завръща, а заедно с него и усещането за страх. Пред очите му се нижеха зловещите сцени на кръвопролития и смърт от последните дни. С тъга си мислеше за Колман, Хюбърт Клем, Абигейл и рецепционистката от мотела. Всичките бяха загинали напразно. А истината беше, че безскрупулните им убийци се разхождаха на свобода и търсеха него самия, докато той седеше в къщата и не правеше нищо.

Защо Саймън не си вдигаше телефона? Дали нещо не му се бе случило? В пристъп на паника Уесли бе свалил от стената една тежка кавалерийска сабя — използвана за последен път при Ватерло, но все още остра като бръснач — и я бе подпрял на стола зад себе си, преди да погледне през прозореца.

Беше време да измисли следващия си ход. Той се дръпна назад, вдигна сабята за стоманената ножница и пристъпи към старовремския бакелитен телефон с шайба на бюрото. Набра префикса, с който да блокира системата за разпознаване на повиквания, и служебния номер на Боб Муни в Рочестър.

Още щом чу гласа му, адвокатът избухна:

— За бога, Уесли! Защо не ми се обади досега? Къде си, по дяволите?

— По-добре да не разбираш. Далече.

— Какво става? Всички са се побъркали от страх. От полицията искат да говорят с теб. В случай че си забравил, в дома ти бяха извършени убийства. Не можеш просто да си вдигнеш шапката и да изчезнеш.

— Заподозрян ли съм?

— Не ми е известно, но знам как мислят ченгетата. Ако се държиш като беглец от закона, ситуацията ще се влоши.

— Имам своите причини, Боб. Много скоро ще ги научиш. Но не за това ти се обаждам. Искам да ми направиш една услуга. Мога ли да разчитам на теб? Важно е.

— От колко време се познаваме? — попита обидено Муни.

— Тогава слушай. Трябва да ми намериш най-добрия екип за лична охрана в страната. Колкото и да искат, дай им двойно или тройно, само ги наеми. Нуждая се от най-кръвожадните убийци, които можеш да изкопаеш. Ще ти се обадя отново след двайсет и четири часа, за да ми дадеш телефонния номер.

В слушалката настъпи напрегнато мълчание.

— Уесли, ако си в опасност…

— Не се тревожи за мен.

— За какво тогава ти е нужна охрана?

— Ще ми направиш ли тази услуга, или не?

— Разбира се. Остави ми номера си, ще ги накарам да ти се обадят.

— Не, Боб.

— Така или иначе ще го взема от апарата.

— Блокирал съм го.

Боб беше искрено изумен, че Уесли е способен на толкова модерни номера.

— Хайде, Уес. Все нещо трябва да ми кажеш.

— Ще научиш къде съм щом му дойде времето.

— И кога ще стане това?

— Когато нещата се подредят. Тогава ще разбереш всичко, което знам.

Муни въздъхна.

— Значи здравата си загазил, а?

— Нещо такова.

— Има ли връзка със случилото се в имението ти?

— Аха. И с други неща.

— За бога, Уес, не знам колко дълго ще успея да удържа фронта. Трябва да излезеш от скривалището си. Като твой адвокат съм длъжен да те предупредя, че ако продължаваш в същия дух, ще се превърнеш в основен заподозрян за престъпленията.

— За момента нищо не може да се направи — заяви Уесли. — Разчитам на теб, Боб. Ще се чуем утре.

Той затвори телефона, вдигна сабята и отиде към кухнята, за да провери дали пържолата му се е размразила. На масата имаше отворена бутилка бордо от 1993 година — скромно трапезно вино за стотина долара. Уесли тръгна обратно към всекидневната, за да пусне още веднъж диска „Голдберг вариации“ на Бах, доставил му такава наслада преди час.

В коридора стоеше непознат мъж, който го гледаше право в очите.

— Уесли Холанд? — попита мъжът.

Уесли си пое дълбоко въздух и усети как коленете му омекват. Той отстъпи назад.

— Не се казвам Холанд. Кой сте вие?

— Говорихме по телефона — заяви мъжът. — А аз никога не забравям нечий глас.

— Махайте се от къщата ми! — извика прегракнало Уесли. Ръката му напипа дръжката на сабята и я измъкна със замах от стоманената ножница.

— Не съм дошъл, за да ви навредя — каза мъжът и се приближи до него.

Уесли не му повярва дори за миг. Беше забелязал твърдия решителен поглед на непознатия и се готвеше да замахне с острието на сабята, след което да хукне към трезора. Щеше да се заключи в подземието, дори и ако трябваше да умре от глад. Всичко беше за предпочитане пред онова, което тези хора можеха да му причинят.

— Още една крачка и ще ви наръгам, господинчо. Не се шегувам! — Ръката му трепереше толкова силно, че всеки момент щеше да изпусне дръжката на сабята.

— Защо не приберете оръжието и да поговорим? — предложи непознатият.

— Кой сте вие? — промълви Уесли. — Какво искате от мен?

В същия миг в коридора се появи втори мъж. Изглеждаше значително по-млад, около двайсетте, с гъста руса коса. Уесли се вторачи в него. Беше готов да се закълне, че го е виждал някъде.

— Името ми е Джуд Аръндел — каза той. — Вие бяхте приятел на баща ми.