Свещеният меч

32

След като направи резервация по телефона, Бен пристигна на фериботния терминал в Дувър минути преди отплаването на кораба в десет сутринта. Астрата беше последната кола, качила се на борда.

Наближаваше Коледа и броят на пътуващите се увеличаваше. Когато скалите на Дувър се скриха зад оловния хоризонт, Бен излезе на палубата и се облегна върху парапета. Джуд го последва.

— Така и не разбирам защо не взехме самолет — каза той.

— Аз пък си мислех, че обичаш морето — отвърна Бен.

— Обичам го, и то много. Но ми се стори, че бързаш. С ферибота само се бавим излишно.

— Някои работи трябва да се вършат бавно — заяви Бен.

Джуд се намръщи.

— Ти си пълна загадка за мен. През цялото време имам чувството, че криеш нещо. Нямаш ли ми доверие?

Бен мълчаливо извади цигарите си.

— Едва ли ще оцелеем след тази история, не мислиш ли? — добави Джуд и се загледа в бялата пяна отдолу. — Ще ни убият. Мен със сигурност.

— Няма да те убият — каза Бен. — След няколко седмици ще се върнеш в университета и ще заживееш постарому.

Джуд поклати тъжно глава.

— Ако изобщо остана жив, не смятам да продължа със следването. Вече бях решил да прекъсна. С баща ми се карахме много на тази тема. Предполагам, че и ти ще се опиташ да ме разубедиш.

— Нищо подобно. А какво ще правиш, след като прекъснеш?

— Още не съм решил. Винаги съм искал да се занимавам с околната среда. Може да отида в „Грийнпийс“. Ще започна работа на някой от корабите им.

Бен запали цигара и му подаде пакета. Джуд махна с ръка.

— Не пуша.

— Искаш да кажеш, че не пушиш тютюн.

Джуд го погледна.

— Не пуша каквото и да било за разлика от повечето тъпанари, които се навъртат около фермата на Роби. Не че ти влиза в работата…

Той замълча, обърна гръб на морето и разтри кокалчетата на пострадалата си ръка. Раната беше сериозна. Бен знаеше от опит колко е болезнено да излееш гнева си върху твърди предмети като тухлени стени или арматурни табла на коли.

Познаваше и други видове болка.

— Ако това ще те утеши, и аз съм минал по същия път — заяви той и издиша струя дим, която бе отнесена от морския вятър. — Загубих родителите си преди много време. Бях малко по-млад от теб. Известно ми е какво означава да останеш съвсем сам.

— При катастрофа ли са загинали?

Бен поклати глава.

— Понякога ми се иска да бяха. Не, майка ми се самоуби. А скоро след това си отиде и баща ми. Не искаше да живее без нея. — Вече можеше да говори свободно на тази тема, въпреки че все още му причиняваше болка.

— Съжалявам — каза Джуд. — Значи и ти нямаш семейство?

— Дълго време нямах. Докато един ден не открих сестра си, Рут.

— Как я откри?

— Като дете Рут беше отвлечена по време на семейна почивка в Мароко. Всички предполагаха, че е мъртва. Това съсипа семейството ми. — Бен издиша нов облак дим. — Само че се оказа жива.

— Как така?

— Дълга история — заяви Бен и в съзнанието му прозвуча гласът на Брук. Твоите истории винаги са дълги. — Сега живее в Швейцария. Притежава огромна корпорация. Мисля, че ще ти хареса. И тя си пада по екологията.

— Луда работа — въздъхна Джуд и се загледа в морето.

— Животът е пълен с изненади — отвърна Бен.

Беше 12:30 ч. местно време, когато фериботът спря до заснежения кей на Кале. Двамата слязоха и минаха през паспортна проверка.

— Смяташ ли, че ще стигнем до Париж с тая трошка? — попита Джуд, когато Бен запали астрата и от ауспуха излезе черен облак дим.

След като се отдалечиха достатъчно от пристанището и бдителните погледи на охраната, Бен отби в една странична уличка и слезе от колата. Без да обръща внимание на постоянните въпроси на Джуд, той коленичи до нея и опипа калното й дъно. После извади джобно ножче и преряза лепенката, с която бе закрепил увития в найлон предмет за една от ръждивите греди на шасито.

— Мисля, че се досещам какво е това — каза подозрително Джуд, когато Бен се озърна и пъхна предмета в пътната си чанта.

— Сега разбираш ли защо не взехме самолет? — попита Бен.

— Току-що си пренесъл огнестрелно оръжие през митницата!

Бен вдигна рамене.

— Да се надяваме, че на някой терорист няма да му хрумне същото. А сега вземи раницата и да тръгваме. Тази кола става само за скрап. На две минути от тук има бюро на „Херц“.

Двамата наеха едно сребристо рено лагуна и поеха на юг към Париж. Бен настъпваше здраво газта и се провираше майсторски през оживения трафик, като се оглеждаше за полиция.

Някъде след Амиен той включи радиото, за да заглуши монотонното боботене на двигателя, и попадна на „Погребален марш“ от Шопен. Сякаш се нуждаеше от напомняне, че може би точно в този момент погребваха Саймън и Микаела. Смени няколко станции, намери една, която пускаше само джаз музика, и усили звука.

Бяха минали близо четири часа, откакто тръгнаха от Кале. Джуд се протегна, озърна се наоколо и забеляза пътния знак, сочещ към Орлеан.

— Не твърдя, че познавам географията на Франция, но ми се струва, че не отиваме към Париж.

— Добро наблюдение.

— Не смяташе ли да ме оставиш там?

— Това беше планът — заяви Бен. — Но ти самият се притесняваше, че ти нямам доверие, нали?

— Да — отвърна предпазливо Джуд.

— И с пълно основание. Реших, че ако те оставя в Париж, веднага ще тръгнеш да ме търсиш из цяла Франция. Така ли е?

Джуд вдигна ръце, за да протестира, но после отстъпи.

— Имам право да науча какво се е случило. Става въпрос за родителите ми.

— Разбирам — каза Бен. — Но трябва да ме чуеш внимателно. Отсега нататък ще стоиш близо до мен и ще ме слушаш. Никакви своеволия повече. Иначе ще те вържа като коледна пуйка и ще пътуваш в багажника.

— Способен си да го направиш, нали?

— Пак повтарям: ще действаме по моите правила. Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна неохотно Джуд. — Военният режим включва ли спиране за храна? Умирам от глад.

Обядът им се състоеше от студен сандвич с шунка и бутилка минерална вода от една бензиностанция. Почти не разговаряха, заслушани в барабаненето на ледения дъжд по покрива на колата. Бен използва навигационното устройство на лагуната, за да провери маршрута им. Трябваше да минат покрай Бурж и Клермон-Феран, да пресекат Оверн и Централния масив и накрая да стигнат до Средните Пиренеи.

Междувременно колелата на мощната машина за събиране на информация, наречена „Тримбъл Груп“, се бяха завъртели. Служителите поемаха данни от източници, на които много разузнавателни агенции можеха само да завиждат, обработваха ги светкавично и ги прехвърляха по установените канали. Криптираният имейл се появи с характерния звън на компютъра на Рекс О’Нийл на остров Капри точно в момента, когато Бен бе извадил кредитната си карта, за да плати наетата кола на пристанището в Кале. О’Нийл го отвори и видя имената Хоуп и Аръндел, личните им данни и точния час на преминаването им през паспортен контрол във Франция.

Трябваше да вземе решение. Можеше да запази информацията за себе си и да се откаже от плановете на побъркания си шеф или пък да остане верен на задълженията си и да го уведоми, че търсеният от него обект току-що се е появил отново на радара, и то в компанията на много интересен спътник.

О’Нийл се загледа за дълго в екрана на компютъра. Разкайваше се, че изобщо се е нагърбил с тази задача. Пресегна се през бюрото и взе снимката на жена си. За пореден път си помисли колко е красива и съжали, че не е с нея в Лондон. Вместо това бе попаднал в принудително отшелничество и изпълняваше егоистичните прищевки на Пенроуз Лукас.

— Как да постъпя, Меган? — попита на глас той.

Отговор нямаше. Рекс О’Нийл въздъхна, изправи се и излезе на хладната слънчева светлина. После закрачи към вилата, където се намираше кабинетът на Пенроуз.